Саймън Тойн
Ключът (8)

8.

Ватиканът, Рим

Кардинал Клементи излезе от асансьора и се озова в слабо осветеното подземие, което водеше към същата заседателна зала, в която се бе провела последната среща на членовете на Групата. Тогава всички се бяха държали сякаш са най-добрите приятели на света. Изгладиха всички противоречия по спорните моменти от плана и изпратиха екип, който да намери и донесе голямото съкровище, което Клементи им беше обещал. Това обаче се бе случило преди експлозията в Руин.

Клементи се обърна към Шнайдер:

— Погрижи се никой да не ни безпокои по време на срещата.

После отвори тежката врата и влезе в заседателната зала.

Всички бяха тук, както го бе предупредил Шнайдер, Светата Троица на заговорниците — един американец, един британец и един китаец.

Всеки мигом би разпознал лицата им в този свят, доминиран от парите и властта. По едно или друго време всеки от тях се бе появявал на корицата на списание „Форбс“ в качеството си на собственик на някоя от най-големите корпорации на света, съвременен вариант на някогашните империи, чиито активи и влияние не признават международни граници и диктуват свой собствен политически дневен ред в много държави. В предходните епохи те биха били императори или крале, тачени като богове, такива бяха мащабите на властта, с която разполагаха. Тримата бяха отпуснали на църквата заем в размер на шест милиарда долара посредством тайни сметки, контролирани лично от Клементи. Така бяха скрепили съвместното си начинание и бяха спасили църквата да не банкрутира под тежестта на колосалните си дългове. Те обаче не бяха направили това от чувство за дълг или любов към Господ, а заради огромните финансови облаги, обещани им от плана на Клементи. И както при всички подобни начинания, идваше момент, в който инвеститорите очакваха да им бъдат изплатени определени дивиденти. Този момент бе настъпил.

— Господа — поздрави ги Клементи и се настани на един от столовете срещу тях, — каква неочаквана чест.

Никой не отвърна на поздрава му. Клементи усети как кожата на лицето му се изпъва, сякаш бе някой притеснен кандидат по време на интервю за работа. Напомни си, че тъкмо той ги бе поканил да се включат в плана му, а не обратното, и се опита да се успокои, като извади пакета с цигари и запали. Сян, китайският индустриалец, вече пушеше и димът от цигарата му обвиваше и тримата. Въпреки различията във възрастта и националността всеки от тях излъчваше абсолютна власт и авторитет. Със своите осемдесет и три години Сян бе най-възрастен, костюмът, косата и кожата му бяха сиви като пепелта, която падаше от цигарата му. Лорд Мейбъри, английският медиен магнат, бе с десет години по-млад, а неестествено черната му коса подсказваше немалка суета и страх от старостта. Бе облякъл поизносен костюм, с който всеки друг — но не и той, благодарение на благородническото си потекло, което би могъл да проследи поне няколко века назад — би изглеждал нелепо. Шейсет и две годишният Пентанджели бе най-младият от тримата. Беше американец, но и потомък — трето поколение — на италиански имигранти, затова въпреки безукорния костюм „Армани“ и елегантния му вид самото му присъствие караше хората да се страхуват от него. Това заплашително излъчване бе наследил от дядо си, който пристигнал от Калабрия в Щатите без пукната пара и натрупал несметно богатство в „земята на свободните“. Пентанджели бе единственият католик в Групата и както обикновено влезе в ролята на говорител, който да изложи позицията на останалите.

— Не смятате ли, че имаме проблем, отче? — попита той и плъзна по масата един вестник. Беше „Ю Ес Ей Тудей“. На първата му страница бяха публикувани познатите снимки на Цитаделата и тримата оцелели миряни, заедно с въпроса, който си задаваше целият свят:

ЗНАЯТ ЛИ ТЕ ТАЙНИТЕ НА ЦИТАДЕЛАТА?

— Не — отвърна Клементи, — нямаме проблем. Това е една нещастна случайност, която…

— Нещастна случайност? — възкликна Мейбъри и аристократичният му говор, шлифован в едно от най-скъпите английски частни училища, изпълни всяка дума с високомерно снизхождение. — От незапомнени времена Цитаделата винаги е пазила своите тайни. И тъкмо сега, когато една от най-големите й тайни е пряко свързана с нашата обща инвестиция, от нея започва да изтича информация. Не бих нарекъл това „нещастна случайност“!

— Цитаделата не е разкрила нито една от своите тайни — отвърна Клементи с тих, спокоен глас. — Случилото се е резултат от действията на терористи, предприели атака срещу знакова според тях мишена, свързана с църквата. Мога да ви уверя, че от мига, в който са напуснали планината, те са изолирани от външния свят и са поставени под наблюдение. Руин е град, който дължи своето съществуване на църквата. Влиянието ни там е огромно. Те са настанени в психиатричното отделение на градската болница. Пред стаите им дежурят денонощно свещеник и полицай, за да попречат на някой журналист или на когото и да било другиго да се добере до тях. Всички полицейски разпити, всички разговори с адвокати се записват и ми се предават. Мога да ви уверя, че никой от тях не е подсказал по какъвто и да било начин, че се е сдобил с каквато и да било компрометираща ни информация по време на проникването си в Цитаделата.

— Засега — каза Пентанджели, отвори куфарчето си и извади папка с емблемата на ЦРУ на корицата. — Не си единственият с приятели по върховете — каза той и плъзна папката към кардинала, за да я прочете.

Тя съдържаше запис на конфиденциален разговор между пациентка на име Лив Адамсен и д-р Юсеф Кая, главен клиничен психиатър в общинската болница в Руин. Последният абзац бе отбелязан с жълт маркер.

… Пациентката показва класически симптоми на посттравматична амнезия, причинена вероятно от тежка физическа или психологическа травма. В същото време обаче пациентката се намира в изключително добро физическо състояние, умът й е бистър, очевидно незасегнат от случилото се, което означава, че след известно време и след подлагането на определена терапия пациентката би трябвало напълно да си възвърне изгубената памет.

— Тя е бомба с часовников механизъм — намеси се обвитият в облак цигарен дим Сян на перфектен английски. — Лично аз изобщо не се интересувам дали Тайнството ще бъде разкрито пред света, или не. Честно казано, смятам, че то е мит — знаете, че съм атеист. Това, което ме тревожи, е следното — след като Цитаделата не е в състояние да опази най-голямата си тайна, как тогава ще опази нашите тайни?

— Това не е единствената ни грижа — добави Пентанджели и извади от куфарчето си друга папка с гриф СТРОГО СЕКРЕТНО.

— Обект номер едно: Катрин Ман, петдесет и две годишна, от турско-бразилски произход, ръководител на глобална хуманитарна организация с представителства в цял свят, включително в Руин. Вдовица на д-р Джон Ман, американски гражданин, археолог и изследовател, убит преди дванайсет години по време на археологически разкопки в Ирак заедно с целия си екип, след като съобщават за важно откритие, направено в пустинята край Ал Хилах — прочете Пентанджели и вдигна поглед към Клементи. — Това не ви ли тревожи?

Кардиналът не пророни нито дума.

— Обект номер две: Гейбриъл Ман, трийсет и две годишен, син на Катрин и Джон Ман. Следвал икономика и различни филологии в Харвард преди смъртта на баща си. Сетне напуснал университета и постъпил в армията. Издигнал се до взводен сержант в специалните части, сражавал се е в Афганистан и бил награждаван два пъти, преди да се уволни от армията и да постъпи в семейната компания като съветник по въпросите на сигурността. В това си качество е работил по няколко проекта в Ирак, където е провел собствено разследване на обстоятелствата около смъртта на баща си. Три пъти е искал разрешение да пътува до Ал Хилах в провинция Бабил, но и трите пъти му е отказвано, тъй като районът е неспокоен и цивилен като него би бил изложен на голяма опасност. — Пентанджели пак погледна Клементи. — Струва ми се, че това е човек, който е започнал нещо, но не го е довършил. За съжаление става въпрос за област, в която ние също имаме интереси. Това ме притеснява.

— Всички сме съгласни — каза Сян. — Рискът, който представляват тези хора, е неприемлив за нас. Влиянието ни в Руин е ограничено, но вашето, посредством църквата, както сам заявихте, е огромно. Настояваме да упражните това влияние и да защитите нашите интереси… както и вашите.

Клементи устоя на отправените му погледи. Преди час сигурно би се поколебал, но времето, прекарано в архивите на Банка Ватикана, му напомни колко много може да изгуби. Оцеляването на църквата бе по-важно от всичко, по-важно от спасението на собствената му душа. Дори да знаеше, че ще гори в ада заради това, което се канеше да направи, това пак щеше да е жертва, която си заслужава. Протегна ръка и натисна един от бутоните на телефона по средата на масата. Подобно на самата заседателна зала и телефонната линия бе подсигурена срещу подслушване и защитата й не отстъпваше на тази, с която се ползваха телефоните на повечето тайни служби по света. Разговорът не можеше да бъде нито проследен, нито записан.

Бързо набра номера, който знаеше наизуст. Пръстите му трепереха от прилива на адреналин. Превключи на високоговорител, за да може всички в стаята да чуят разговора, който се канеше да проведе. Искаше да станат свидетели на този разговор. Искаше да станат част от това, което щеше да се случи. Огледа лицата им, докато бързите писукания на набрания номер преминаха в звънене. Нещо изщрака и се чу глас:

— Да?

— Аз съм светлината на света — започна Клементи, — който ме последва…

— … Той не ще ходи в мрака^[1] — отвърна гласът, както изискваше паролата.

Клементи облиза пресъхналата си долна устна с още по-сухия си език.

— Искам свидетелите да замлъкнат за благото на църквата.

Последва тишина. След това:

— Всичките ли?

— Всичките. Колко бързо можеш да решиш проблема?

Клементи чу проскърцването на гумени подметки върху винилов под, разнесло се от телефона.

— Ще бъде направено до утре сутринта — отвърна гласът.

И връзката прекъсна.