Саймън Тойн
Ключът (78)

78.

В подножието на стълбите, които водеха към лечебницата, самотният вой се превърна в същински хор на прокълнатите. Ставаше все по-силен и на брат Атанасий му се наложи да мобилизира цялата си воля, за да продължи спускането си към лечебницата. Вече различаваше отделни думи, думи на скръб и покаяние, като най-често сред тях се повтаряше „прошка“.

Посрещна го пазач с хирургическа маска — изглеждаше странно под качулката на червеното му расо. Друг пазач, също с маска, стоеше до вратата на приемното отделение, мястото, откъдето идваше целият този шум. Когато Атанасий се приближи, му подаде маска и го загледа мълчаливо как си я слага. Едва тогава отстъпи встрани от вратата и почука достатъчно силно, за да го чуят вътре. Разнесе се стържене на резе и вратата се отвори.

Сцената, която посрещна брат Атанасий, бе достойна за описание на ада. Осемте легла, които бе видял по-рано, бяха разпръснати хаотично из цялото помещение, разместени от силните конвулсии на завързаните за тях пациенти. Всеки монах бе гол, с изключение на набедрената препаска и завързан за леглото си подобно на брата градинар. Всички имаха едни и същи симптоми: безброй циреи покриваха телата им, а дълбоки рани бележеха местата, където бяха впивали пръсти в кожата си, преди да бъдат завързани за леглата. Непрестанен протяжен вой съпътстваше мъките им.

Най-силните викове долитаха откъм леглото, разположено най-близо до вратата. Неговият обитател бе успял да измъкне от каишите едната си ръка и сега забиваше нокти във възпалената си плът, при което циреите се пръсваха и от тях потичаше течност, а това предизвикваше у него викове и на болка, и на облекчение. Двама братя от редиците на apothecaria се опитваха да го усмирят, но сините им нитрилови ръкавици се плъзгаха по кожата му, овлажнена от кафеникавата течност, стичаща се от разранените циреи. Трети бе насочил спринцовка към рамото на пациента и дебнеше момента, в който да забие иглата. Когато успя и седативът започна да действа, разкривеното от агония лице на пациента се успокои. Едва сега Атанасий разпозна в него уплашения млад монах, когото бе срещнал по-рано.

Обърна се и погледна брат Сименон.

— Всички дървета, нали? — попита той.

Атанасий кимна.

— Да. Всички.

— А болестта върнала ли се е в градината?

Атанасий поклати глава.

— Последния път, когато проверих, всичко беше наред.

— Значи смяташ, че сме спрели разпространението на болестта? — попита брат Сименон и Атанасий кимна. — В такъв случай едва ли ще имаш нещо против да приложим същата процедура към всички братя, за да спрем тази зараза?

Въпреки че в помещението бе доста топло, студени тръпки побиха Атанасий, когато разбра защо е повикан.

— Искаш да кажеш, че трябва да бъда поставен под карантина?

— Не само ти. Единствените болни до момента са братята, прекарали известно време в заразената градина и обработвали пострадалите дървета. Ти също си бил там, както и останалите водачи на гилдии. Всички вие сте прекарали известно време в градината, оглеждали сте болните дървета и клони, вероятно дори сте ги докосвали, докато решите как да постъпите.

Атанасий се сети за двамата мълчаливи пазачи, които го бяха посрещнали отвън. Бе решил, че задачата им е да не пускат другите монаси да влизат в помещението. Сега обаче проумя истината. Пазачите не трябваше да позволяват никой да напуска помещението.

— Ако бях заразен… не би ли трябвало вече да съм развил симптомите?

— Не е задължително. Времето, което си прекарал там, е било ограничено, следователно е напълно възможно при теб болестта да се развие по-късно. Братята тук са били изложени на по-продължителен контакт с градината, а в случаите на остра микоза количеството е ключов фактор. Ако виждах друго решение, което да спре разпространението на болестта, щях да го предложа. Всички, за които съществува вероятност да са заразени, трябва да останат под карантина в продължение на поне четири дни и да бъдат наблюдавани. Ако симптомите не се проявят в рамките на този период, ще можем да предположим, че заразата е била овладяна. В противен случай… — Брат Сименон не довърши мисълта си. — Ако ще се почувстваш по-добре от това, ще спомена, че аз и всичките ми помощници също ще останем тук през този карантинен период.

Атанасий видя логиката в думите на брат Сименон, но тази ситуация го изправяше пред сериозен проблем. Карантината означаваше, че през следващите четири дни той няма да има възможност да провери архивите, от които се интересуваше Гейбриъл. А можеше да се озове завързан за някое болнично легло или… по-лошо. Тази мисъл повдигна друг въпрос и макар да се страхуваше от отговора, той бе длъжен да го зададе.

— Как е братът градинар?

— За жалост братът градинар предаде Богу дух малко след като го видя за последен път. Почина в резултат на полиорганна недостатъчност, причинена от хронична инфекция. Циреите, които виждаш, не са избили само по повърхността на тялото, те са и вътре. Всяко по-рязко движение води до спукването им и токсините от тях се вливат в организма. Когато нивата на токсините станат прекалено високи, органите просто отказват да функционират.

Атанасий отново погледна гърчещите се завързани за леглата братя и си представи как циреите ги разяждат, същите циреи, които можеха да се появят и по неговото тяло.

— И къде ще ни настаните? Тук няма място, а и съжителството с тези, които вече са развили болестта, обезсмисля налагането на карантина.

— Пазачите ще се погрижат. Аз и хората ми ще заемем останали пещери в изолационното отделение. Сигурен съм, че ще намерим подходящо решение.

Атанасий разсъждаваше трескаво, за да открие начин да се възползва от неизбежната изолация, на която щеше да бъде подложен.

— Мога ли да предложа нещо? Библиотеката бездруго е затворена, а освен това до нея може да се стигне, без да се минава през по-оживените части на планината. Можем да превърнем някоя от читалните в болнично отделение, без да притесним никого. В момента библиотеката не се използва, а е достатъчно изолирана и разполага с климатична система, която ще гарантира, че въздухът, който дишаме, няма да зарази останалата част от планината.

Сименон кимна.

— Ще предложа този вариант. Междувременно ти ще трябва да напуснеш тази стая и да изчакаш в коридора. Изпратихме хора да доведат и останалите водачи на гилдии. Исках да разговарям първо с теб, тъй като бях сигурен, че ще разбереш логиката и ще ми помогнеш да убедим останалите.

— Разбира се.

Точно в този момент се чу силно почукване по вратата. Брат Сименон отвори и видяха на прага объркания Аксел. Атанасий отиде при него, постави ръка на рамото му и го завъртя леко, за да не става свидетел на тази ужасна гледка.

Аксел обаче се откопчи, впери поглед в него с едва прикрито раздразнение и викна:

— Видя ли какво направи? Ти донесе тази чума!

— Да се надяваме, че не си прав — отвърна Атанасий. — Да се молим — за доброто и на двама ни — болестта да се окаже нещо друго.