Саймън Тойн
Ключът (64)

64.

Нюарк, Ню Джърси

Лив се събуди бавно.

Отвън долиташе приглушеният шум на уличното движение. Светлината се процеждаше през завесите, за да покаже, че още е ден, но Лив нямаше никаква представа колко е часът. Можеше да е дремнала няколко минути, а можеше и да е спала часове или дори дни. Премигна и огледа семплата хотелска стая. Лаптопът й стоеше на мястото, на което го бе оставила, якето й бе хвърлено върху облегалката на стола, Библията лежеше отворена на страницата, която бе чела, преди да се унесе и книгата да се изплъзне от ръцете й. Всичко бе на мястото си и въпреки това нещо се бе променило. За първи път от седмици Лив не бе сънувала кошмари. Бе се събудила спокойно, без да изпита поредния пристъп на страх и ужас, като нормален човек. Не чуваше шепот в главата си, не виждаше Т-образни кръстове, в мрака не се криеше нищо невидимо и страховито.

Всичко бе толкова тихо.

Всичко бе толкова спокойно.

Пое дълбоко дъх и го изпусна бавно, усещаше как напрежението, сковало раменете й, се разсейва. Изпитваше невероятно спокойствие, сякаш най-сетне бе постигнала мир със самата себе си.

Силно чукане прониза тишината като изстрел.

Лив се изправи рязко в леглото и погледна към вратата. Колко хора знаеха, че е тук? Гейбриъл, Скай, доктор Аната и… никой друг.

Най-вероятно бе Скай, дошъл да провери как е, но Лив все пак нямаше намерение да отговори и да издаде присъствието си в стаята, докато не се увери кой е.

Следващото почукване, още по-силно и настойчиво, я накара да подскочи. Не се чу никакъв глас обаче, който да разкрие самоличността на човека в коридора. Дори камериерките биха се представили досега.

Лив тихичко се измъкна от леглото, загърна се с омачканата хавлия и обмисли вариантите за действие. Тясната стаичка не предлагаше нито място, където да се скрие, нито предмет, който да използва като оръжие. Бе капан с един вход и един изход.

Заобиколи леглото, като се придържаше колкото е възможно по-далеч от вратата. Взе телефона на Скай от бюрото и бързо набра номера на рецепцията, изписан върху бланките с логото на хотела, оставени там. Опиташе ли се някой да проникне в стаята й, щеше да се заключи в банята и да повика охраната, щеше да се развика, че я изнасилват, за да ги накара да дойдат по-бързо. Тъкмо направи следващата крачка, когато гласът, който чу, я накара да замръзне.

— Лив?

— Гейбриъл?

Произнесе името му, без да се замисля, но последвалата тишина я накара да съжали за действието си.

Който и да стоеше в коридора, бе казал само една дума, и то приглушена от дебелата хотелска врата. Наистина ли бе Гейбриъл? Струваше й се невъзможно — та нали се бе свързала с него в Руин, а оттам ги делеше половин ден път. Освен… ако не бе спала по-дълго, отколкото бе смятала… да, определено бе изморена…

— Лив?

Отново същият глас. И толкова приличаше на неговия.

— Гейб? — отвърна тя, осъзнала, че няма смисъл да проявява повече предпазливост. — Как дойде толкова бързо?

— Хванах първия полет. Сигурно си спала цял ден.

Той беше. Лив пламна от вълнение и се втурна към вратата, за да отвори.

От коридора я лъхна гореща вълна, въздухът там бе по-топъл дори от този в стаята.

Гейбриъл стоеше на прага, но леко встрани от вратата, с ръце, отпуснати покрай тялото. Гледаше я неловко. Изглеждаше същият, какъвто го помнеше, с тази разлика, че черните му коси и черните му дрехи караха бялата му кожа да изглежда още по-бяла. Студената синева в очите му бе единствено цветно петънце в мрачния коридор, в който нямаше нито един прозорец. Тя го погледна в очите и се усмихна, но… той не отвърна на усмивката й. По лицето му се плъзна самотна сълза, сякаш горещината бе разтопила синия лед в очите му.

— Съжалявам — промълви той.

И тогава целият коридор избухна в пламъци.

Горещата вълна отхвърли Лив назад. Тя падна на леглото и закри лицето си с ръце. Шепотът надделя над бученето на пламъците и изпълни главата й като предупреждение. Когато се опита да погледне към мястото, на което бе застанал Гейбриъл, горещината и блясъкът на пламъците я принудиха да затвори очи. Тя се изправи и се опита да се приближи до вратата, закрила лице с ръкава на хавлията си с надеждата, че Гейбриъл може да е оцелял в този огнен ад.

В този миг огънят изчезна също толкова бързо, колкото се бе появил, и вместо хотелски коридор пред очите й изникна пустинен пейзаж. Земята бе равна и гола, покрита с нощни сенки, озарена от сиянието на луната. Лив пристъпи към нея, привлечена от необикновената гледка.

А после стигна прага и видя звяра, причинителя на огнения пъкъл. Той стоеше върху пясъка, огромен гущер с остри шипове и плочки по гърба, който бълваше огън. Червените му очи се взираха право в нея, островърхата му като копие опашка се гърчеше под нощното небе, над което грееше пълна месечина.

Звярът си пое дълбоко дъх, всмукна пламъците и дима, които бе избълвал, и затвори червените си очи, сякаш за да се наслади на миризмата й. Миг по-късно нещо прониза нощта и се заби в гърдите й, прободе и тялото, и душата й. Тя се опита да извика, но от устата й не излезе нито звук. Почувства как кръвта потича по кожата й, както неотдавна в Цитаделата. Зловещото създание я повдигна с върха на опашката си и я поднесе към устата си. Лив почувства смъртоносния дъх на чудовището и видя знака върху врата му — кръст във формата на обърнато Т. Зловещото създание нададе пронизителен писък, който сякаш разцепи главата й, устата му избълва огън и зина, за да я погълне.