Саймън Тойн
Ключът (104)

104.

Дик се олюля. Дясното му око се бе превърнало в кървава каша от разкъсани кръвоносни съдове. Оттук куршумът бе влязъл, за да размаже всичко, което се намираше зад него.

Дик остана прав за миг: приличаше на марионетка, окачена на невидими конци, спуснати от тавана, после краката му се подгънаха. Гейбриъл се претърколи миг преди туловището му да се строполи на земята. Пистолетът на федаина, застанал над Лив, продължаваше да сочи към мястото, на което бе стоял Дик. Той прибра оръжието в кобура си и протегна ръка на Лив, за да й помогне да се изправи.

— Побързай — подкани я бедуинът. — Трябва да се махнем преди да дойдат другите.

Гласът му бе изненадващо дрезгав, наподобяваше на стържене на камъни.

Гейбриъл се изправи, измъкна пистолета от ръката на мъртвеца и го насочи към Дух.

— Отдръпни се от нея!

Очилата против пясък, поради които очите на мъжа наподобяваха очи на насекомо, се обърнаха към пистолета и същият дрезгав глас каза:

— Довери ми се!

— Както ти се е доверил Джон Ман ли?

Дух поклати бавно глава.

— Каквото и да смяташ, че се е случило. Каквото и да смяташ, че съм сторил. Грешиш!

— Разкажи ми тогава. Разкажи ми какво се е случило. И ако случайно ти повярвам, няма да те застрелям на място.

Дух погледна към входа на пещерата и повтори:

— Наистина трябва да побързаме.

Отекна нов изстрел и от скалата над главата на Дух се посипаха ситни парченца.

— Следващият куршум ще се забие в крака ти — изсъска Гейбриъл през зъби. — Разкажи ми какво се случи!

Дух кимна и заразказва с дрезгавия си глас:

— Бях в главната зала, когато дойде хеликоптерът. Бяхме открили част от изгубената библиотека на Ашурбанипал, плячкосана и скрита след падането на Вавилон. Беше пълна със съкровища. Огледалното пророчество бе просто едно от многото. Открихме исторически хроники от епохата на Сътворението, книги със заклинания от времето, когато боговете са бродили по земята. Опитахме се да запазим откритието си в тайна, тъй като добре съзнавахме каква опасност ни грози, ако Цитаделата научи за него. Оказа се обаче, че в лагера ни има шпионин. Нападнаха ни войници, облечени в униформи на иракската армия, но нещо в тях не беше наред — не носеха съответните отличителни знаци, а и хеликоптерът, с който кацнаха беше руски. Беше огромен.

Гейбриъл си спомни думите на Заид Азиз. Сети се за огромните бойни вертолети, които руснаците бяха оставили след себе си в Афганистан. Всички ги наричаха Морски дракони.

— Обкръжиха ни, обвиниха ни в шпионаж и ни накараха да съберем всички артефакти в сандъци. Бяха въоръжени, бяха повече от нас, затова се подчинихме. А когато всичко бе натоварено на хеликоптера, започнаха да стрелят. Бяха ни хвърлили в изкопа с вързани отзад ръце. Чудехме се какво ли ще направят с нас. Обесиха ни на една от гредите на тавана и хвърлиха гранати по нас. Експлозията ми спаси живота. Един шрапнел разкъса въжето, но не и преди то да увреди гласа ми.

— Когато дойдох на себе си, цареше мрак — продължи Дух. — Изпълзях на повърхността и открих, че всички са мъртви. Спасих каквото можах, включително фотоапарата със снимката, която изпратих на дядо ти. Потърсих вода, но те бяха отнесли всичката. Ако не ме бяха открили бедуините, привлечени от дима, със сигурност щях да умра. Те се погрижиха за мен, превързаха раните ми. Жената, която сменяше превръзките ми, ме нарече Дух, понеже реши, че съм бил мъртъв и тя ме е върнала към живота.

— В такъв случай защо, след като Цитаделата е изпратила убийци подире ти, ти си й продал толкова много реликви през годините?

— Това ме устройваше. Така поддържах контакт с тях, карах ги да смятат, че съм им приятел. Парите ми позволяваха да остана в пустинята и да продължа да търся изгубеното. Продавах им единствено неща, от които нямаха никаква полза.

Гейбриъл поклати глава и насочи пистолета към главата на Дух.

— Не ти вярвам. Мисля, че и сега работиш за тях. Както и тогава.

— Не — отвърна Дух и започна да развива куфията от лицето си. — Цитаделата е мой враг. Винаги е била мой враг. И не съм предал баща ти. Нито пък съм го убил. — Свали и очилата, за да разкрие лицето си и да докаже, че говори истината. Дух не би могъл да предаде бащата на Гейбриъл. Дух беше бащата на Гейбриъл.

Гейбриъл зяпна смаяно. Не вярваше на очите си.

— Съжалявам — каза Джон Ман с още по-дрезгав от вълнение глас. — Цитаделата изби всички ни, за да запази откритието ни в тайна. Решиха, че съм мъртъв. Ако се бях върнал у дома, щяха да опитат отново и този път щяха да убият не само мен, но и теб и Катрин. За всеки случай. Докато вярваха, че тайната им е погребана с мен, вие бяхте в безопасност. Останах мъртъв, за да живеете вие.

Гейбриъл поклати глава. Усети в него да се надига някогашният гняв.

— Можехме да останем заедно. Да се скрием някъде цялото семейство.

— Това живот ли щеше да бъде? Да се оглеждаме непрекъснато, да внимаваме какво говорим, с кого говорим, за да не би да се издадем?

— За предпочитане е пред незнанието. През цялото време си бил жив, а ние не сме знаели. Мама умря. Знаеш ли това?

Джон Ман кимна.

— Не можеш да си представиш болката, причинена ми от невъзможността да прекарам живота си с Катрин. И все пак не друго, а любовта ми към нея ме накара да пазя тази тайна. Надявам се, че един ден ще разбереш.

Приглушени изстрели разтърсиха нощта навън.

— Сега вече наистина трябва да тръгваме. Остават няколко часа до изгрев-слънце. Ще ни трябват поне четирийсет минути, за да стигнем.

— Къде да стигнем?

— Чели сте Огледалното пророчество. Знаете какъв е залогът. Трябва да стигнем до мястото, където в древността се е простирал Едем, преди слънцето да изгрее. Мисля, че знам къде се намира то.