Саймън Тойн
Ключът (11)

11.

Стая 406, Общинска болница, Руин

Вратата се отвори навътре и разкри сумрачния коридор и сянката, застанала на прага. Бялата якичка блестеше в тъмнината.

Лив вдигна поглед към лицето на свещеника. То носеше обичайната маска на сериозност и състрадание, сякаш бе дошъл на посещение при опечален енориаш или пък се бе заслушал в досадна изповед в скучен неделен следобед. Изглеждаше съвсем обикновен и нормален, но въпреки това тя се страхуваше от него, бе ужасена и изпълнена с гняв, който кипеше в душата й редом с онзи приглушен радиошум, който звучеше в главата й.

Тя стисна ръце и се вкопчи в колосания чаршаф. Вниманието й бе приковано в свещеника до такава степен, че не забеляза втората фигура, която влезе в стаята и затвори вратата.

Новодошлият бе по-широкоплещест и с цяла педя по-висок от свещеника, макар осанката му да бе попрегърбена и отпусната, което почти изравняваше ръста му с този на отчето. Дясната му ръка бе пред гърдите, стегната със специална превръзка през рамото, а в другата си ръка държеше два прозрачни найлонови плика от онези, в които следователите прибират улики. Интелигентните му очи се впериха в нея иззад полукръглите стъкла на очилата, кацнали върху големия му нос. Лив се усмихна и гневът й се стопи от топлината в погледа му. Това беше детективът, който първи я бе потърсил и от когото бе научила вестта за смъртта на брат си.

— Аркадиан! — Не го бе виждала от случката на летището, когато агентите на Цитаделата се бяха опитали да убият и двамата. С очите си бе видяла как тялото му полита назад, отхвърлено от силата на куршумите. — Мислех, че си…

— Мъртъв? Не съвсем! Несъмнено съм бил и в по-добро състояние, но предвид обстоятелствата изобщо не се оплаквам. — Той приседна на края на леглото й, матракът се огъна под тежестта му и тялото й се плъзна към него. Присъствието му й подейства успокояващо в почти същата степен, колкото появата на свещеника я бе разстроила. — А ти как си?

Лив едва сдържа напиращия порой от думи, с които да разкаже всичко, което бе преживяла. Погледът й се насочи към застаналия в ъгъла свещеник и тя се наведе към Аркадиан.

— Той защо е тук?

— Добър въпрос — отвърна Аркадиан и се обърна: — Как се казвате, младежо?

— Улви — отвърна свещеникът; приличаше на ученик, заловен да пуши от директора на училището. Покашля се и добави с по-уверен глас: — Отец Улви Шимшек.

— Приятно ми е да се запознаем, отче. Дамата би искала да разбере защо сте тук.

Свещеникът погледна първо Лив, после Аркадиан.

— Взето е решение на всеки разпит да присъства и представител на църквата.

— Но това не е разпит. Тя вече е дала показания, които не се съмнявам, че сте чули или сте прочели.

— Трябва да бъда тук като представител на църквата.

— А защо е необходимо това?

Лицето на свещеника пламна от този продължаващ разпит. Лив се почувства по-добре при вида на очевидното неудобство, което изпитваше отчето, но въпреки това не желаеше присъствието му в стаята.

— Тази болница е основана от църквата и тя все още притежава парцела под сградата — отвърна отец Улви Шимшек. — Има споразумение всеки, който постъпи тук от Цитаделата, да бъде наблюдаван и от представител на църквата, докато не бъде изписан.

— Добре тогава, какво ще кажете да се разберем така: давате ни пет минутки, за да си побъбрим приятелски, и обещаваме да не казваме на шефовете ви? Кой ще разбере?

Свещеникът впери поглед в Аркадиан.

— Бог ще разбере — отвърна той, сякаш слагаше край на спора. — Нарежданията ми са да присъствам на всеки разпит.

— Да, но това не е… добре, както и да е — каза Аркадиан и се обърна към Лив. — Нищо няма да постигнем с подобни спорове. Защо не престанем да му обръщаме внимание, все едно е иконом или нещо подобно? — Полицаят вдигна пликовете за улики. — Имам нещо за теб. Намериха ги в склада на летището. Експертите приключиха с тях, затова реших, че може би ще се зарадваш, ако ти ги върнем.

И остави единия плик на бюрото. Найлонът изшумоля в ръцете й, докато тя развързваше връвчицата, с която бе затворен пликът. В него бе чантата й, единственият багаж, който бе взела за това пътуване.

— Благодаря — отвърна Лив и затвори плика. Щеше да изчака, докато остане сама. Не искаше свещеникът да оглежда личните й вещи. После се сети, че той може и да ги е видял вече навън, в коридора, преди да позволи на Аркадиан да влезе в стаята. Тази мисъл я накара да се почувства безпомощна като в капан. — Отвън стои полицай — каза тя.

Аркадиан кимна.

— Защо?

— За да ви наглежда, да държи пресата настрани.

Лив се усмихна:

— Аз съм пресата.

Аркадиан отвърна на усмивката й.

— Е, значи не се е справил със задачата си. За щастие на всички заинтересувани ти не си в състояние да си спомниш нищо.

— Голяма късметлийка съм, нали?

— Преживяла си доста неща. Подобни проблеми изискват време.

Лив отново погледна свещеника и се опита да прецени какво би могла да каже в негово присъствие и какво би искала да запази в тайна.

— А какво точно съм преживяла? — каза тя и Аркадиан я изгледа объркано. — Наистина! Паметта ми е толкова зле, че не мога да преценя кое съм преживяла наистина и кое е плод на фантазията ми. Ще ми бъде от голяма полза да си поговорим.

— Какво искаш да узнаеш?

— Всичко!

Аркадиан остави втората торбичка на леглото, взе ръката й в своята и започна да разказва. Започна от появата на брат й на върха на Цитаделата, пропусна тактично част от обстоятелствата около смъртта му и откритията, направени по време на аутопсията, и завърши със събитията на летището, когато Оскар бе жертвал живота си, хвърляйки се върху гранатата, за да спаси тях, Аркадиан бе прострелян, а Лив бе изпаднала в безсъзнание, за да бъде изнесена от Цитаделата няколко часа по-късно благодарение на Гейбриъл. Когато Аркадиан завърши разказа си, Лив погледна свещеника. Той не отвърна на погледа й. Аркадиан бе добър разказвач, излагаше случилото се методично, без да пропусне нито една важна подробност, умение, което бе развил благодарение на дългогодишната си служба в полицията. Разказът му вдигна мъглата, обгърнала паметта на Лив. Сега вече бе в състояние да си спомни всичко, всичко с изключение на онова, което най-силно копнееше да си спомни — случилото се с нея във вътрешността на Цитаделата.

— Благодаря — каза тя и стисна лекичко ръката на Аркадиан.

— Няма за какво — отвърна той, пусна ръката й и бръкна в джоба си. — Скоро ще те изпишат — каза и й подаде визитната си картичка. — Бих искал да ми позвъниш, когато излезеш от болницата. Най-малкото, което мога да направя за теб, е да те откарам до летището. — Погледна превързаната си ръка. — Или да помоля някой да откара и двама ни. — Наведе се и я целуна по челото. Жестът му й напомни за начина, по който баща й я целуваше за лека нощ по времето, когато бе малка, а светът бе сигурно и спокойно място.

— Грижи се за себе си — каза той, преди да стане от леглото и да тръгне към вратата.

— Какво има в другия плик?

— Нещо за госпожа Ман — отвърна Аркадиан. — Стаята й е в същия коридор.

— Поздрави я от мое име — каза Лив.

— Непременно.

— Поздрави и Гейбриъл, ако го видиш.

— О, скоро ще имаш възможност да направиш това лично. Не могат да го държат още дълго, а аз няма да повдигна обвинения срещу него, макар да ми заби инжекция с приспивателно. Не се съмнявам, че ще излезе на свобода съвсем скоро.