Саймън Тойн
Ключът (47)

47.

Бадият ал Шам, провинция Ал Анбар, Западен Ирак

Нищо на света не може да се сравни с нощта в пустинята.

Същият разреден въздух, който предлага толкова слаба защита от изпепеляващото през деня слънце, след залез отнема всяка топлина и пропуска невъобразим студ, дошъл сякаш от дълбокия космос. Да не забравяме и звездите: милиони, милиарди звезди, изпълнили небето с безброй точици светлина, които хвърлят едва доловимо сияние върху всичко.

Бедуините използваха звездите, за да пътуват нощем, очите им, привикнали с особеностите на пустинята, бяха в състояние да различат светлини, които оставаха недоловими за жителите на градовете. Сега Дух използваше това умение, за да се ориентира из козите пътеки, прорязали каменистата пустош, следвайки линията, очертала гърба на дракона. Запътил се бе към място, което бедуините наричаха Земя на жажда и ужас.

Сирийската пустиня заема площ от над половин милион квадратни километра. Пустош. Погледната отгоре, прилича на зараснала и покрита с твърда коричка рана върху лицето на земята, заела не само части от Сирия, но и от Северен Ирак, Йордания и Саудитска Арабия. В сърцето на пустинята няма нито селища, нито пътища. По време на Иракската война тук се бяха крили бунтовници, използвали праисторическата жестокост на пустинята като своя основна защита срещу високотехнологичната мощ на съвременната военна машина. И не бяха сбъркали: в пустинята машините се развалят, пясъчните бури правят въздушната подкрепа невъзможна, дори най-модерните системи за термонаблюдение ослепяват, когато някой се скрие под нещо толкова елементарно като нагорещени от слънцето камъни. Невъзможно е да се воюва срещу хора, на чиято страна са земята и природата.

Бунтовниците бяха използвали пустинята като своя основна оперативна база, за да попълват запасите си с хора и оборудване, които преминаваха през слабо охраняваната граница със Сирия. Едва след като нашествениците превзеха всички населени пунктове, те се оттеглиха в по-големите градове и оставиха новото правителство да се справя с по-традиционните заплахи като терористичните актове, извършвани с помощта на заложени край пътища бомби, или отвличанията. Сега пустинята отново бе празна. Въпреки това Дух яздеше в нощта, преследван от усещането, че не е сам.

Забеляза първите признаци, че нещо не е наред, няколко часа преди изгрев, когато луната едва бе започнала да изгрява и студът бе придал на въздуха кристална прозрачност и яснота. Видя в далечината смътните очертания на тъмна сянка, простираща се чак до иначе равния като тепсия хоризонт. Слезе от коня и продължи приведен, за да не позволи на някой наблюдателен тип с термокамера да забележи излъчващата топлина човешка фигура на фона на студеното небе.

Когато приближи достатъчно, установи, че тъмните очертания наистина принадлежат на сянка, хвърляна от луната върху голяма купчина камъни и пръст, струпана непосредствено до изкоп в земята. Наведе се още по-ниско и накрая запълзя към него. Спираше от време на време, за да се ослуша, но чуваше само шепота на вятъра.

Дупката бе дълбока само метър, което означаваше, че е прекалено плитка. Купчината камъни и пръст, която хвърляше толкова дълга сянка, не би могла да бъде изкопана от нея. Насред дупката стърчеше скала с размерите на каруца. Огромният камък бе разкопан донякъде, след което бе зарязан, сякаш хората, които са направили това, внезапно са изгубили интерес. Дух пропълзя върху купчината и когато се изкачи върху нея, успя да огледа околния терен.

Откри още няколко дупки, всяка с диаметъра и дълбочината на първата. В центъра на всяка имаше по един голям полуразкопан камък. Като че ли някой огромен звяр бе копал тук, за да намери нещо, което е изгубил.

Една от дупките бе значително по-широка и по-дълбока от останалите. Дух запълзя към нея, за да я огледа.

Дупката бе дълбока цял етаж, а по периферията й се виеше спираловидна рампа, достатъчно широка, за да слезе по нея кон. На дъното се виждаше черно петно, което явно бележеше входа на пещера. Това бе една от чудатостите на Сирийската пустиня. Големи райони от нея бяха надупчени като термитници от обширни подземни лабиринти, издълбани преди милиони години от води, текли през утаечните скали. В такива пещери човек можеше да скрие цял батальон войници и оборудване, стига да знаеше къде да ги открие, разбира се. Това бе една от причините толкова време вече никой да не успяваше да залови Дух. Ако онези, които бяха изкопали тези дупки, все още бяха наоколо, най-вероятно се бяха подслонили в пещерата, за да потърсят спасение от хапещия студ на нощта.

Той наблюдава входа на пещерата известно време, но не забеляза никакво движение освен бавно променящите се с въртенето на земята очертания на лунния сърп. Във въздуха не се издигаше дори тънка струйка дим, която да подскаже присъствието на хора в пещерата. Който и да бе изкопал тези дупки, с каквато и цел да го бе направил, отдавна си бе отишъл. Дух пропълзя към ръба на кратера, спусна се по рампата и се приближи, без да откъсва поглед от потъналия в кадифен мрак отвор на пещерата. Когато се озова вътре, се ослуша, после извади фенерчето от джоба си и го включи.

Миниатюрната крушка грейна със силата на ядрена експлозия и Дух трябваше да заслони очите си. Пещерата беше празна, нямаше и следа някога да е била обитавана, всъщност нямаше следа от… нищо. Изкопаването й бе погълнало сериозни ресурси и бе отнело доста време и след като мястото нямаше никаква стойност от гледна точка на археологията или геологията, причината трябваше да се крие другаде. Самият факт, че тази пещера изобщо е била разкопана, означаваше, че някой е искал да скрие нещо тук или пък вече го е скрил, след което то е било изнесено. Дух огледа помещението за последен път, после изключи фенерчето и тръгна към изхода.

Сега нощта му се стори още по-тъмна и той примигна, за да привикнат очите му отново с мрака, после излезе от кратера и огледа околността. Забеляза слабите отпечатъци в пръстта — заобикаляха изкопа и продължаваха към място, на което се очертаваха коловози, пресичащи пустинята и сливащи се с хоризонта на изток, където първите лъчи на зората вече започваха да обагрят нощното небе. Дух се обърна натам и погледна звездите. Нещо не беше наред. По това време на годината слънцето изгряваше в съзвездието Близнаци, но изгревът се намираше вдясно от него. Явно това не бе изгряващото слънце, а нещо друго, нещо, което бе достатъчно голямо, за да озари непрогледния мрак на пустинята.

Имаше само едно нещо, достатъчно ярко, за да направи това от подобно разстояние. Селище.