Саймън Тойн
Ключът (15)

15.

Полицай Лунц се приведе напред в стола си. Тъкмо сънуваше как лови риба в любимото си езеро в подножието на планините Таурус, когато звукът на алармата го върна в контролната зала. Той стреснато огледа мониторите, за да разбере какво точно е задействало сигнализацията.

Дори когато всичко беше наред, образите пак бяха леко размазани, а сега, при положение че пръскачките изпълваха коридорите с фини водни струи, не се виждаше почти нищо. Чу обаче приглушения тропот и виковете на двайсетината затворници, измокрени до кости в килиите си. Надяваше се те да са причината за цялата тази дандания. Кога ли щеше да пристигне подкреплението? Алармената система често се включваше сама, без никаква причина, а екипът за бързо реагиране никога не успяваше да покрие норматива от време, в рамките на който трябваше да пристигне. Камерите също бяха започнали да се развалят една след друга. Цялата сигнализационна система се нуждаеше от подмяна, но градските власти не искаха да правят подобен разход. Възможно бе обстоятелството, че този път се бяха включили и пръскачките, да ги накара да размислят.

Полицаят се пресегна, за да изключи алармата, и видя на един от мониторите неясна сянка. Мъжът пристъпваше неуверено през водните пръски, закрил лицето си с ръка. Намираше се в сектор Д, разположен в самия край на комплекса. Лунц намести очилата си и се приведе към монитора. Фигурата изчезна от екрана, но се появи на друг. Идваше към контролната зала.

Лунц погледна заключената врата. Навън в коридора имаше желязна решетка, която го отделяше от приближаващия се. Той отвори чекмеджето на бюрото и взе пистолета си. Тежестта му му подейства успокоително и той продължи да следи тъмната фигура от екран на екран, видя я да приближава, но продължи да изчаква подкреплението. Останалите екрани бяха празни. Очевидно не ставаше въпрос за бягство. Освен това мъжът бе с тъмни дрехи, което означаваше, че е полицай. Всички затворници носеха светлозелени тениски, предоставени от армейските излишъци. Явно водните пръски бяха попаднали право в очите на мъжа. Лунц провери останалите монитори за последен път, преди да стане от стола си и да излезе в коридора, като не пропусна да вземе пистолета си, ей така, за всеки случай.

Навън съскането на водата бе по-силно. Лунц хвърли поглед към решетките и видя униформеният да се появява в дъното на коридора; пристъпваше неуверено през водната пелена. Мъжът извика нещо, но гласът му бе приглушен от пръскащата вода и от ръката, притисната към лицето му.

Лунц почувства, че нещо не е наред, и викна:

— Какво стана?

Онзи продължи да върви като слепец, опипваше мокрите стени — с едната си ръка търсеше пътя, с другата разтриваше очите си.

— Сълзотворен газ — извика в отговор. — Един ме нападна и ми взе ключовете.

Лунц се намръщи.

Взели са му ключовете?

Нападнали са го със сълзотворен газ?

Тревогата не бе фалшива, а съвсем истинска.

Вдиша дълбоко. В съзнанието му мигом изникна образът на ръце, протегнати между пръчките на решетката в другия край на коридора, как опитват различни ключове, докато най-сетне намерят нужния. И как после всички излизат от килиите. Колко ли време щеше да им трябва, за да стигнат до него?

Олюляващият се полицай измина последните няколко метра от коридора и се блъсна тежко в решетката, след което се закашля силно и се преви от спазмите. Дори затворниците да бяха избягали от килиите си и вече да тичаха по коридора, Лунц пак щеше да има достатъчно време да отключи решетката, да издърпа колегата си и да я заключи отново. Щеше да успее. Не трябваше обаче да се бави. Върна се в контролната зала, натисна един бутон на бюрото си и се върна в коридора в мига, в който решетката започна да се отваря. Полицаят продължаваше да се превива, да кашля и да хрипти, двете му ръце търкаха здраво пламналата кожа на лицето му. Лунц го хвана за ръка и го задърпа към контролната зала. В този миг в коридора прозвуча силен тропот и зад гърба му се разнесе глас, от който той подскочи:

— Какво става?

Подкреплението най-сетне бе пристигнало.

— Пробив в блок Д — отвърна Лунц, поддал се на прилива на адреналин.

Двете ченгета хукнаха напред с пистолети в ръце, но спряха пред водната пелена.

— Изключи пръскачките!

Лунц бързо се върна в контролната зала и натисна бутона, който изключваше пръскачките. Вдигна телефона на бюрото си и набра някакъв номер.

— Докладвам за инцидент в килиите — каза той, като наблюдаваше на мониторите двете ченгета, които тичаха по коридора. — Надзирател е нападнат със сълзотворен газ. Ще го доведа при вас.

Затвори телефона в мига, в който двамата полицаи влязоха в главния коридор. По другите екрани не се виждаше никакво движение. Явно нападателят на полицая не беше успял да се измъкне от килията си. Лунц се поотпусна. Така и не видя фигурата, която се изправи зад гърба му, нито пък долови слабия мирис на газ, преди струята да изпълни устата му и да изкара въздуха от дробовете му.