Саймън Тойн
Ключът (80)

80.

Дик усети включването на автоматичните спирачки и вагонът започна да намалява скорост. Високо пред него сиянието на натриевите лампи осветяваше последната спирка в тунела.

Краят на неговата мисия.

Бе изпълнен със спокойствие и удовлетворение. Щом натовареше сандъка на платформата и дръпнеше въжето на камбаната, мисията му щеше да приключи.

Щеше да бъде из-пъл-не-на.

Това бе една от любимите му думи, толкова съвършена като форма и съдържание. Дори самото й изричане го караше да се усмихва доволно. По този начин се бе почувствал, когато бе открил Божието слово в затвора и бе запълнил празния съд на старото си аз.

Вагонът бавно спря и той слезе на перона. Складът бе с размерите на двоен гараж, покрай стените му бяха наредени стелажи за стоки, а в единия ъгъл бяха оставени електрокари, чиито акумулатори бяха включени в електрическата мрежа, за да се заредят през нощта. Стелажите бяха празни, всички стоки бяха заминали по предназначение. Стъпките му отекнаха в празното пространство, рикошираха от стените и се сляха с тихото жужене на електродвигателя на малкия кар, който Дик насочи към вагона. Натовари сандъка и се насочи към изхода на склада.

Усети полъха на нощния въздух, когато напусна склада и пое по рампата към улицата в подножието на цитаделата. Дървената платформа се намираше точно над него и до нея се стигаше по дървен мост.

И тъкмо стигна до моста, когато всичко се обърка.

Първо чу забързани стъпки. Трима или четирима души, ако се съдеше по звука. Обърна се инстинктивно и посегна под якето си за пистолета, но в този миг го заслепи ярка бяла светлина.

— Джеймс Харис. „Уърлд Нюз“. Какво има в този сандък?

Видя обектива на телевизионна камера под ослепителната светлина, а също и обвития в нещо като дунапрен микрофон да се насочват към него. Зачуди се дали да не стреля в прожектора, а после и по хората зад камерата, но се поколеба. Камерата вероятно излъчваше сигнал към някоя подвижна телевизионна станция, а може би дори предаваше директно.

Извади ръка изпод якето, но не и преди операторът да види пистолета и да фокусира върху него за секунда.

— В сандъка няма нищо — каза Дик. — Нямате никакво право. Изобщо не бива да сте тук.

— Имат моето разрешение — каза друг глас и напред пристъпи друг мъж. Едната му ръка висеше в клуп, прехвърлен през врата, а другата държеше полицейска значка.

Полиция и преса! Ужасна комбинация!

Не му оставаше нищо друго, освен да зареже мисията си и да си плюе на петите.

Пристъпи към камерата, усмихна се широко и вдигна ръце, сякаш се канеше да се предаде. Операторът отстъпи назад, но не бе достатъчно бърз. Дик свали рязко ръката си надолу и събори камерата на земята. Чу се чупене на стъкло, прожекторът гръмна и всичко потъна в мрак. А Дик се хвърли върху полицая.

* * *

Болка прониза ръката на Аркадиан и той падна по гръб на плочника. Извърна се и посегна към пистолета си, при което рамото му изтръпна в агония, но едрият мъж вече завиваше зад ъгъла на склада. След миг изчезна.

Никой нямаше намерение да го преследва. Всички бяха прекалено заинтригувани от основния фокус на ексклузивната история, която Аркадиан им бе обещал.

Операторът вдигна камерата и насочи обектива към капака на сандъка, а репортерът почна да го отваря, като не преставаше да коментира.

Аркадиан се изправи с мъка. Искаше да хукне след нападателя, но физическото му състояние не му позволяваше, затова закуцука към сандъка с надеждата там да го очаква добра новина.

Репортерът отмести капака и той падна на земята.

Вътре лежеше Лив, увита в бинтове и одеяла като мумия. Репортерът й зададе няколко въпроса, но стана очевидно, че тя е упоена. Или поне така се надяваше Аркадиан, тъй като бе очевидно, че суматохата отпреди малко изобщо не я е обезпокоила.

Той допря пръсти до врата й.

Имаше пулс.

Беше жива.

Драган наблюдаваше събитията, разиграли се в подножието на планината, като безпомощно божество, застанало на върха на своя Олимп. В мига, в който блесна прожекторът и едрият мъжага събори оператора и избяга, той разбра, че мисията се е провалила.

Видя как онези долу наобиколиха сандъка и вдигнаха капака. При вида на свитата вътре фигура нещо в него потрепна. Тя го привличаше и той трябваше да се хване за стената на пещерата, за да не полети надолу в бездната. Беше достатъчно близо, за да я види, но същевременно прекалено далеч, за да му е от полза. Смесени чувства бушуваха в душата му — искаше и да се разплаче, и да се разкрещи от гняв, и да убие някого. Не можеше обаче да направи нищо друго, освен да наблюдава как онези долу си тръгват и отнасят момичето.