Саймън Тойн
Ключът (112)

112.

В сградата нямаше никого. Единственият звук идваше от огромния фонтан, който трополеше по покрива и заглушаваше бръмченето на климатичната инсталация.

Гейбриъл откри медицинския пункт в края на един дълъг коридор и отвори вратата с ритник. Внимателно положи Лив на леглото и сложи ръка на врата й, за да провери пулса й. Беше стабилен, но слаб. Тя отвори очи, но не успя да ги фокусира. Устните й оформиха думи, които излязоха в едва доловим шепот.

— Успяхме ли?

— Мисля, че да! Дръж се!

В съзнанието й отново изникнаха думите от пророчеството — до първо пълнолуние… погине ли Ключът…

Гейбриъл отвори най-близкия шкаф. Беше пълен с превързочни материали и стерилни ръкавици. Гейбриъл бе добре обучен в оказването на първа помощ по време на бойни действия и знаеше как да облекчи болка или да спре кръвозагуба, но нямаше представа как да действа в подобна ситуация.

Следващият шкаф беше заключен. Очевидно там пазеха по-скъпите неща. В мига, в който вдигна крак, за да го изрита, вратата зад гърба му се отвори.

Той се обърна, готов да се защити, но видя, че на прага стои лекар.

— Помогнете й — викна Гейбриъл, хвана лекаря за рамото и го помъкна към Лив.

Лекарят провери пулса и зениците на Лив за времето, за което Гейбриъл не би успял да извади и отвори дори кутийка с лейкопласт.

— Дехидратирана е и е изпаднала в шок — заяви лекарят. — Нищо сериозно. Ще й включа една банка глюкоза и ще й дам слабо успокоително.

В коридора се разнесоха стъпки, приближаваха се. Гейбриъл взе един скалпел от тавичката с инструменти и напрегна мускули, готов да се защити. Баща му бе останал навън, вероятно кръвта му изтичаше от огнестрелната рана, която бе получил. Трябваше да отиде при него.

Вратата на медицинския пункт се отвори и Гейбриъл видя, че е закъснял. Същият ездач, който бе прегазил Хайд, носеше тялото на баща му. Гейбриъл отново изпита чувство за вина — той трябваше да направи това, а не този непознат.

Ездачът остави Джон Ман на другото легло и отстъпи встрани. Докторът бързо разряза напоената с кръв риза, прилепнала към гърдите на Дух, и се видя входна рана от куршум. Всеки път, когато Джон поемеше въздух, част от него се всмукваше през раната, а когато издишаше, от нея излизаха мехурчета. Гейбриъл добре познаваше този тип рани. Куршумът бе пробил белия дроб, който рано или късно щеше да се напълни с кръв и баща му щеше да се задуши. Джон Ман беше блед като платно, устните му посиняваха. Лекарят му сложи кислородна маска и Гейбриъл пристъпи напред и я притисна с ръка, за да може лекарят да почисти раната и да сложи превръзка, която да задържа въздуха в белия дроб. Наведе се над баща си и видя как очите му се отварят.

— Съжалявам, синко — каза Джон Ман. — Някой ден ще разбереш. Някой ден… надявам се да ми простиш…

Сивите му очи се затвориха и хриптенето спря. Гейбриъл погледна раната в гърдите — оттам вече нито влизаше, нито излизаше въздух, а гърдите изобщо не помръдваха.

Джон Ман беше мъртъв.

Ездачът, който го бе донесъл, се обърна към Гейбриъл и попита:

— Аб?

Гейбриъл кимна.

— Да, това беше баща ми.

— Беше добър човек.

— Да — отвърна Гейбриъл. — Добър човек.

После се обърна към Лив. Тя продължаваше да е в безсъзнание, но бузите й бавно поруменяваха и започваше да диша по-дълбоко. Той пристъпи към нея и я целуна по челото. Кожата й бе хладна, а дъхът й — топъл.

Гейбриъл се обърна към ездача и посочи автомата АК-47, който бе преметнал на рамото си.

— Ще ми го дадеш ли за малко?

Ездачът му го подаде, без да каже и дума.

— Благодаря. Остани тук и се грижи за тях. И за двамата. Ще се върна скоро.

Оръжието се оказа излишно.

Охранителите се бяха отказали от всяка мисъл за съпротива. Всички бяха прекалено погълнати от чудото, на което бяха станали свидетели, за да направят каквото и да било, освен да му се възхищават. Бяха се събрали на групички, скупчени около водния стълб, който струеше от петролния кладенец. На изток слънцето започваше да наднича зад ръба на хоризонта и небето се изпълваше с пъстроцветни дъги.

Хайд също се взираше в небето, но не виждаше нищо. Лежеше по гръб с отворени очи. Лявото бе покрито с кръв, хлътнало дълбоко в черепа на мястото, където конското копито се бе забило в главата му. Гейбриъл го гледаше и не изпитваше нищо. Винаги бе искал да открие убиеца на баща си и често си бе представял справедливия гняв, който ще избухне, за да налее масло в огъня на отмъщението му. И ето, сега стоеше над убиеца на баща си, но се чувстваше някак си… празен. Баща му не се оказа такъв, какъвто винаги си го бе представял. Смъртта му — също. Бе тъгувал прекалено дълго за него, воден от невярно предположение, и сега, когато той наистина бе загинал, Гейбриъл не бе в състояние да изпита друго чувство, освен на опрощение.

Взе автомата на Хайд, метна го през рамо и огледа сюрреалистичната сцена около себе си: водата, изригнала от земните дълбини, за да пада отново върху земята досущ като дъжд. За да властват над това парче пустош царе и императори бяха водили безброй войни.

Последното парченце от пъзела.

Бързо откри заключената врата на оперативния център. Отстъпи назад, простреля ключалката, изрита вратата и влезе.

Огледа закачената на стената голяма топографска карта на района. Разноцветни маркери показваха местата, на които са правени разкопки, а масата в средата на помещението бе покрита със сеизмични карти и парчета от древни глинени и каменни плочи, покрити с надписи. Откри копия на документите на иракското военно разузнаване, които му бе показал полковник Уошингтън. Не откри обаче онова, което търсеше.

Оказа се, че Звездната карта е прибрана в специален шкаф, положена в легло от специална гумена пяна, изрязана така, че да съвпадне идеално с неправилната й форма. Бе издялана от черен гранит, напукан и ощърбен по краищата, но символите се четяха съвсем ясно. Доктор Аната се бе оказала права. В центъра на картата стоеше същото изображение на Тау, което бе видял върху Imago Mundi в Британския музей. Централната отправна точна бе същата: древният град Вавилон, разположен в непосредствена близост до днешния Ал Хилах. Всичко останало бе разположено спрямо него. Гейбриъл огледа знаците и разпозна точките, които очертаваха съзвездието Дракон. Те посочваха пътя към скупчени един до друг символи на мястото, където някога е бил Едем: дърво, няколко знака, които би трябвало да означават разстояние, и съвсем простичко изображение на човек.

Вдигна камъка и се изненада колко е тежък. Нищо чудно, че дядо му се бе отказал от идеята да скочи с него в пълния с вода ров. Почувства с длани, че и гърбът му е покрит със символи, и го обърна. Обратната страна на камъка бе покрита с гъсто изписан текст на два езика, но Гейбриъл не успя да разпознае нито единия, нито другия. Буквите бяха заобиколени от точици, изобразяващи други съзвездия.

Извади телефона от джоба си и фотографира и двете страни на камъка. Направи снимки на стаята, на картите, на документите върху масата. Накрая засне и логото на „Дрегънфийлдс“, после събра всички снимки в един документ. Приложи го към имейла, който написа набързо, излезе навън, където сигналът бе най-силен, и изчака, докато се увери, че съобщението е изпратено.

Навън край хранилищата един от конете на бедуините бе навел глава и пиеше вода от басейна, който в началото на този ден бе пълен с петрол. Това бе сцена, която можеше да бъде видяна по тези места от зората на сътворението до наши дни. Луната бе избледняла, изчезнала, изместена от ярката светлина на настъпващия ден. Гейбриъл си пое дълбоко дъх и изпълни дробовете си с влажен въздух. Ароматът, който ги изпълни… не, не бе характерната миризма на петролна сонда… Ароматът бе свеж, естествен… с дъх на портокали.

До пълнолунието — така бе написано в пророчеството. И — слава богу! — те бяха успели, макар и на косъм. Никой не знаеше каква катастрофа са предотвратили… е, почти никой.

Гейбриъл заслони телефона от фините капчици и набра един номер.