Саймън Тойн
Ключът (113)

113.

В покоите на прелата брат Атанасий тъкмо переше мръсни бинтове. Когато телефонът в джоба на расото му завибрира, той хвърли поглед към вързания на леглото Драган. След като болестта го бе връхлетяла, Драган бе изпаднал в делириум. Въпреки това съзнанието му от време на време се проясняваше и тогава се отприщваше цялата му злоба и омраза. Атанасий трябваше да е много внимателен.

Брат Атанасий изстиска бинтовете, остави ги на мивката и бързо отиде до прозореца, който гледаше към овощната градина. На братята им бе забранено да влизат в нея, така че никой нямаше да го види. Обитателите на Цитаделата или се грижеха за своите събратя в болничните отделения, разпръснати из цялата планина, или лежаха вързани за леглата си и отчаяно се мъчеха да се освободят, за да забият пръсти в плътта си и да се чешат до смърт. Въпреки това Атанасий огледа овощната градина и след като не забеляза никой в нея, извади телефона от джоба си.

— Ало?

— Тя е у дома — каза Гейбриъл.

Атанасий затвори очи и въздъхна облекчено. Всичко бе свършило!

— Слава Богу! — каза той. — Опасявах се, че не съм успял да открия картата навреме и всичко може да пропадне. Кажи ми, как изглежда Едем?

— Няма нищо общо с нашите представи.

— Но си сигурен, че това е мястото.

— Абсолютно.

В стаята отекна вой — Драган се опитваше да скъса каишите.

— Кой крещи така? — попита Гейбриъл.

— Една бедна душа, поразена от болест.

На другия край на линията се възцари мълчание.

После Гейбриъл попита:

— Каква болест?

— Някаква… инфекция. Първият случай бе регистриран преди четирийсет и осем часа. Оттогава на всеки час откриваме по някой заразен. Никой не успя да се опази. Знаем само, че болният става заразен едва след като се проявят първите симптоми на болестта. Опитахме да ограничим разпространението й посредством карантина. Така успяхме да изолираме първите болни и да забавим разпространението й. Сега обаче, след като Тайнството се е върнало там, където му е мястото, се надявам да се сбъднат думите от пророчеството и болестта да не се разпространи повече. Аз лично ще остана тук, заключен в Цитаделата.

— Какви са симптомите?

— Всеки болен разказва за наситен аромат на портокали, последван от внезапен и силен кръвоизлив от носа.

Гейбриъл не каза нищо.

— Ало? Ало?

Нямаше отговор.

Атанасий погледна телефона. Екранът бе угаснал. Батерията се бе изтощила. Той пъхна мобилния телефон в джоба на расото си и насочи вниманието си към леглото, откъдето долетя поредният стон.

Драган сънуваше, очите му се движеха зад почернелите клепачи. Като че ли плачеше насън и повтаряше нещо. Атанасий се наведе, за да чуе по-добре. Разпозна отделни думи от Господнята молитва, повтаряни непрекъснато в нескончаем жалостив напев.

… прости нам дълговете ни… както и ние прощаваме…

… прости нам дълговете ни… както и ние прощаваме…

Взе влажната кърпа, оставена върху купичката край леглото, сложи я върху горещото чело на Драган и въздъхна:

— Прощавам ти.

Червените очи се отвориха.

— Ти! — рече Драган. — Пак ти! Тайнството ще се върне! И ще видим тогава…

Атанасий поклати глава и каза:

— Тайнството се върна в своя дом. Никога повече няма да се появи в Цитаделата.

Драган го изгледа, а после лицето му се разкриви и той рухна духом.

— В такъв случай — простена — ти си обрекъл всички ни. Идва краят на дните.