Саймън Тойн
Ключът (48)

48.

Ню Джърси, САЩ

Когато Лив най-сетне успя да мине през паспортната проверка на международното летище „Либърти“ в Нюарк, минаваше три сутринта. Сама не знаеше как, но бе издържала и бе останала будна по време на дванайсетчасовия полет. Вероятно комбинацията от изпитото кафе и страха от това, което би могло да се случи, ако заспи, не й бяха позволили да затвори очи. В резултат на това, когато се озова в полупразния, но ярко осветен — толкова ярко, че главата я заболя — салон на летището, тя бе твърде напрегната и изнервена и бе на крачка от това да припадне от умора.

Един чистач буташе голяма машина за миене на пода, която танцуваше своя потискащо бавен валс пред съсипаните от умора пътници, които наблюдаваха движенията й от единственото работещо кафене, където — за да останат будни — се наливаха с кафе от големи картонени чаши. На изхода на терминала се бяха строили неколцина униформени шофьори, които държаха в ръце табелки с имена, изписани с най-различни почерци. Гледката сякаш върна Лив във времето. Когато самата тя бе кацнала в Турция преди седмица, също бе видяла името си изписано на подобна табелка. Така се бе запознала с Гейбриъл. Огледа редицата лица, застинали във въпросителни изражения. Добре осъзнаваше, че той не би могъл да е тук, не би могъл да я чака, но въпреки това продължи да се оглежда за него. Макар да го познаваше съвсем отскоро, той вече й липсваше.

Тръгна към изхода и тъй като не носеше багаж, бързо изпревари останалите пътници. Нощта бе превърнала стъклените врати на изхода в тъмни огледала. Когато ги доближи, Лив не можа да се познае в тях. Забеляза тъмните кръгове под очите си, омачканите дрехи, увиснали от измършавялата й фигура. Сякаш се бе завърнала съвсем различен човек от онзи, който бе излетял от това летище. Направи поредната крачка към това странно, непознато отражение на самата себе си и автоматичните врати се отвориха, образът й изчезна и тя се озова сред нощния мрак.

Дик също успя да изпревари тълпата пристигащи пътници. И той пътуваше само с ръчен багаж, тъй като трябваше да е мобилен. Някои от пътниците се бяха заобиколили с купища багаж. Дик възприемаше това като построяването на своеобразен затвор. Предпочиташе да е в състояние да реагира мигновено на всяка ситуация, вместо да се тревожи какво или кого оставя зад себе си — това бе истинската свобода. Никога не се замисляше за чувствата на другите хора — ако го правеше, нямаше да е в състояние да върши работата си толкова добре.

Тръгна през залата за пристигащи, като спазваше известна дистанция между себе си и Лив. Следеше я с периферното си зрение, докато проверяваше съобщенията на телефона си, влязъл в ролята на поредния съсипан от дългия полет бизнесмен, който не може да се откъсне от своето блекбъри. Когато Лив излезе през вратата, Дик ускори крачка. Благодарение на часовата разлика бяха кацнали в Нюарк във възможно най-подходящия момент. От гледна точка на статистиката, в три сутринта бе най-тихо и имаше най-малко хора, което увеличаваше възможностите му.

Навън се оказа по-студено от очакваното, но това също бе от полза за Дик. Студът караше хората да си стоят у дома.

Слу-чай-ност.

Огледа района за тъмни местенца и евентуални свидетели. Неколцината таксиметрови шофьори седяха в колите си с включени двигатели и климатици. Най-близкият го изгледа с надежда, но видя, че Дик не му обръща внимание, и продължи да чете вестника си.

Дик не изпускаше от поглед русите коси на момичето, които блестяха в мрака и изглеждаха дори още по-светли благодарение на ярката светлина на натриевите лампи. Лив подмина таксиметровата стоянка — очевидно се бе насочила към автобусната спирка. Качеше ли се на рейса, това можеше да се превърне в проблем. Щеше да се наложи да скъси дистанцията, за да не я изгуби, а нищо чудно тя да го бе запомнила от полета. Дик не искаше да я плаши… засега.

Подмина таксиметровите коли, като се преструваше, че гледа нещо върху екрана на телефона си, докато всъщност се оглеждаше за полицаи и охранителни камери. След единайсети септември терминалите на всички летища бяха буквално претъпкани с охранителни камери. Човек не можеше да си почеше носа, без някой охранител да го заснеме от поне пет различни ъгъла. За щастие момичето се бе отдалечило от входа, където по принцип бяха съсредоточени най-много камери. Сякаш само се тикаше в ръцете му, сякаш само искаше да стане негова жертва. Надяваше се да я спипа насаме, за да може да си поговори с нея, но практичната му натура надделя над онази част от него, която искаше да се позабавлява с Лив. Сега бе най-добрата му възможност. Вниманието на таксиметровите шофьори бе насочено към изхода на терминала, камерите също гледаха натам, а наоколо нямаше жива душа. Момичето стигна спирката и огледа празната улица. Нямаше автобус. Нямаше и други чакащи.

Дик взе решение.

Заобиколи две спрели таксита и тръгна напряко към спирката с надеждата да приключи преди от летището да са излезли още хора. По време на полета бе прекарал доста време, без да откъсва поглед от изящната извивка на врата й, присвивайки ръце в скута си, докато си представяше как сключва длани около шията й. Беше си представял дори звука, който щеше да издаде вратът й, когато го счупеше: пук! — като гризина или столче на чаша за вино.

Приближи спирката тъкмо когато Лив вдигна очи и започна да се оглежда. Изглеждаше толкова дребничка в сравнение с него, че той можеше да застане пред нея и да скрие цялото й тяло със своето. Никой нямаше да го чуе, когато я попиташе дали знае кога ще пристигне автобусът, никой нямаше да го види, когато щеше да извие главата й назад, щом отвореше уста, за да му отговори. Оставаха му едва няколко крачки, когато тя се обърна и направи нещо съвсем неочаквано.

Помаха с ръка.

Дик се обърна натам, накъдето гледаше Лив. Към тях се насочиха автомобилни фарове. Колите нямаха право да паркират в лентите, предназначени за автобуси, но когато автомобилът приближи, Дик разбра защо този спря точно там. Беше полицейска патрулка.

Той вдигна телефона до ухото си, подмина Лив и се насочи към близкия паркинг, докато с другата си ръка ровичкаше в джоба си, търсейки несъществуващите си ключове за несъществуващия си автомобил. Приличаше на поредния бизнесмен, върнал се от уморителна командировка.