Саймън Тойн
Ключът (35)

35.

Гейбриъл тичаше към болницата. В мига, в който Аркадиан му съобщи, че някой се е интересувал от списъка с пътниците, той разбра. Тъмните сили на църквата бяха предприели координирани действия да елиминират и най-малката заплаха: първо него, после Лив и накрая майка му.

Да тича по улиците на Руин едва ли бе най-разумното, което можеше да направи, при положение че снимката му се бе появила по новините, но трябваше да намери баланса между предпазливостта и неотложността. Измина около една трета от разстоянието и сви в една пряка, като продължаваше да тича плътно покрай стените. В края на улицата се издигаше новото крило на болницата, блеснало от дъжда и отразените светлини. Гейбриъл огледа прозорците на високите етажи, забави крачка, после спря и огледа болницата.

Единият й край бе долепен до каменните стени на старата болница, а в другия се издигаше покрит пасаж, който я свързваше с по-малка каменна сграда, наподобяваща замък. Това бе старото психиатрично отделение, където според служителката на рецепцията бе настанена майка му.

По улицата премина кола и Гейбриъл претича след нея на отсрещния тротоар.

Всички прозорци на партера бяха заковани с дъски, както и широката врата, служила някога за вход. От едната страна на сградата се издигаше високо строително скеле. Беше от типа, който строителите използват за вдигането на материали до високите етажи, но от него не висяха въжета, които да му помогнат да се качи — те бяха навити и окачени високо горе.

Повечето прозорци бяха тъмни — повечето, но не всички. Два от тях светеха — единият се намираше по средата, другият — в самия край на четвъртия етаж. Служителката от болничната рецепция бе казала, че майка му е настанена в стая 410. Гейбриъл бе готов да се обзаложи, че това е средният прозорец. Беше сигурен, че е открил майка си.

И тогава усети вибрациите.

В първия момент помисли, че причината за тях е буря, връхлетяла внезапно от облаците, но когато земята се затресе и под краката му се разнесе бучене, наподобяващо това на влаковете в метрото, проумя какво се случва и побягна по-далече от сградата.

Беше земетресение. Гейбриъл спря по средата на улицата, далеч от обсега на керемиди и тухли, които биха могли да паднат от съседните покриви и комини. Застана с широко разтворени крака и вдигна поглед към четвъртия етаж. Люлеенето се усили и към подземния тътен се присъедини воят на стотици автомобилни аларми и сирени на охранителни системи, задействани от земетресението. А после, точно в мига, в който шумът и вибрациите достигнаха кулминацията си, всички светлини в града угаснаха.

Във внезапно настъпилия мрак се разнесоха уплашени писъци.

Улви успя да скочи в касата на една врата и опря ръце в рамката, която се тресеше така, сякаш се опитваше да се измъкне от стената. Наблизо се чу силен трясък — нещо тежко бе паднало в едно от частично ремонтираните отделения. Навън, на улицата, автомобилните аларми пищяха като подивели зверове.

За Улви всичко това откриваше сгоден случай.

Покрай земетресението всички щяха да са твърде уплашени и заангажирани. А и при земетресения стават какви ли не неща — падат мазилки, чупят се стъкла, късат се кабели и от тях хвърчат електрически искри.

Това бе идеалната възможност за него. Трябваше само да се отърве от ченгето.

Изчака сградата да спре да се люлее. За миг сякаш настъпи тишина, а после далечните писъци изведнъж му се сториха много по-близки и по-силни. Към тях се присъедини воят на алармите от всевъзможната медицинска апаратура из цялата сграда.

Полицаят излезе изпод рамката на една врата, където се бе крил, и погледна към приглушената светлина в дъното на коридора, откъдето всъщност долиташе шумът. Аварийното осветление в основната сграда се бе включило, но тук коридорите си оставаха тъмни.

— Трябва да включим осветлението! — каза Улви и тръгна по коридора.

— Не — спря го полицаят. — Аз ще отида. Ти остани тук и провери стаите. Виж дали някой не е пострадал.

Улви спря и изгледа ченгето, което се отдалечи по коридора. Усмихна се. Точно така се бе надявал да стане. Предложението му да включи осветлението целеше полицаят сам да изяви желание да се заеме с тази задача.

Улви извади от джоба си ключовете за стаите и с помощта на светлината от екрана на мобилния си телефон откри този за номер 410.

„Първо дамите“, каза си и тръгна към вратата на Катрин Ман.