Саймън Тойн
Ключът (22)

22.

Вратата на асансьора се отвори и вълна от паника заля Лив. След дните, прекарани в изолация, силният шум и човешкото множество около рецепцията я стреснаха. Тя нахлупи на главата си бейзболната шапка, която бе открила в чантата си, за да скрие лицето си поне малко, събра сили, излезе от асансьора, мина през покритото с мозайка фоайе и се озова пред рецепцията. Огледа надписите на стената с надеждата да открие някой, който да я упъти, но всичките бяха на турски.

— Къде са вещите на пациентите? — попита тя дежурните.

Отговорът дойде под формата на пръст с дълъг и извит почти като на хищна птица нокът, насочен към вратата до входа.

Навън валеше и лъчите на ниското следобедно слънце се отразяваха от мокрия паваж. От другата страна на улицата бе спряла кола на някоя новинарска телевизия. Репортерът и операторът седяха вътре, пушеха и разговаряха в очакване да се случи нещо. Лив не искаше журналистите да я приклещят в капан на излизане от болницата, не искаше да се появи във вечерната емисия новини. Трябваше да остане незабелязана… поне за известно време. Трябваше да намери друг изход от сградата.

Службата, която отговаряше за вещите на пациентите, бе сбутана в мрачна стаичка. Всяка хоризонтална повърхност в нея бе отрупана с купища документи, наклонили се опасно по протежение на тясното гише, което разделяше помещението на две. Зад гишето седеше млад отегчен мъж, който прелистваше поредната папка с документи с ентусиазма на човек, осъден на доживотна каторга. Лив му показа пластмасовата гривна на китката си, където бяха записани името й и номерът, под който я бяха приели в болницата. Мъжът пъхна няколко папки под мишница и изчезна сред сумрачната редица шкафове и лавици. Лив погледна към вратата и се заслуша в приглушените звуци, които долитаха откъм рецепцията, готова да хукне веднага щом чуе тропот на полицейски кубинки. Бягството се бе оказало по-лесно от очакваното. Бе предполагала, че ченгето и свещеникът ще положат повече усилия, за да я спрат, но и двамата бяха толкова изненадани от намерението й да напусне болницата, че не успяха да реагират. Това обаче не означаваше, че е свободна. Първата работа и на двамата несъмнено бе да се свържат по телефона със своите началници, което би могло да доведе до обявяването й за издирване. Трябваше да действа предпазливо.

Младият мъж се върна с картонена кутия в ръце. Лив се разписа и отвори капака. Сепна се ужасена, като видя прозрачната найлонова торбичка, пълна със старите й окървавени дрехи.

— Боклукът е там зад ъгъла — каза чиновникът и посочи големия контейнер на колелца със затъкнат в него жълт найлонов чувал.

Лив отнесе кутията до контейнера и вдигна капака. Вътре имаше пет или шест подобни плика с дрехи, изцапани с кръв като нейните. Зачуди се защо персоналът на болницата не изхвърля сам подобни неща. Видя надписа от вътрешната страна на капака и разбра причината. Ставаше въпрос за един вид застраховка. Надписът предупреждаваше, че ако някой случайно изхвърли нещо ценно, отговорността си е негова. Тя изхвърли и своя плик при останалите, след което затвори капака с трясък.

В картонената кутия не бе останало нищо, освен омачкан бял плик, в който имаше няколко сгънати листа хартия и няколкостотин турски лири. Лив нямаше представа дали подобна сума я прави богата, или пък не стига дори за чаша кафе. Във всеки случай беше по-добре от нищо. Прибра плика в чантата си и остави кутията на гишето.

— Благодаря — каза, затвори ципа на чантата си и се приготви за срещата с външния свят. Чиновникът не каза нищо, а продължи с подреждането на папките, което май нямаше да приключи до края на света.

Лив отвори вратата и огледа множеството около рецепцията. Изключено бе да напусне болницата през централния вход — заради новинарския екип отпред. Ситуацията изискваше да не привлича внимание, да остане незабелязана. Трябваше да има и друг изход. Тя се загледа в двама мъже, облечени в зелени болнични дрехи. Нещо в поведението им привлече вниманието й. Те крачеха спокойно, без да бързат за никъде. Единият бръкна в предния си джоб и извади издайническа кутийка, откроила се на фона на зеления плат. Лив мигом я разпозна с добре развития инстинкт на пушач, отказал цигарите, и разбра, че двамата излизат, за да изпушат по цигара. И ако болницата не разполагаше със специално помещение за пушене, това означаваше, че ще излязат навън.

Лив тръгна след тях, последва ги през една двукрила врата и се озоваха в зле поддържан коридор. Стараеше се да върви в крак с тях, за да не би да чуят стъпките й, но те бяха прекалено погълнати от разговора си, за да я забележат. Стигнаха до аварийния изход в края на коридора и — вече с цигари в уста — натиснаха напречно разположената дръжка, за да отворят вратата. Лив забърза, настигна ги и се промуши през вратата веднага след тях.

— Здравейте! — каза и хвърли поглед към алеята, от която се виждаше улицата.

— Главният вход е натам — изсумтя единият и посочи назад към коридора.

— Но мога да изляза и оттук, нали? — отвърна Лив и закрачи към улицата, без да изчака отговор.

Алеята преливаше в широка улица с две еднопосочни платна. Лив тръгна в посока, обратна на уличното движение, присви очи срещу слънцето и се огледа за такси. Добре че дъждът бе спрял, тъй като завали ли, е по-трудно да си намериш такси. Видя едно свободно, махна с ръка, за да го спре, и се настани грациозно на задната седалка.

— Nereye? — попита шофьорът.

— Летището — отвърна Лив и закопча колана.

— Кое летище? — попита шофьорът, като превключи на английски с лекотата, с която го прави човек, изкарващ прехраната си в популярна туристическа дестинация.

— Най-натовареното — отвърна тя и се отпусна на седалката. — Онова, което има най-много полети.