Саймън Тойн
Ключът (103)

103.

Гейбриъл и Лив лежаха един до друг на пода на пещерата, хванати за ръце и доближили глави така, че всеки можеше да чуе дъха на другия. Цареше такъв непрогледен мрак, че лесно можеха да си представят, че са се откъснали от света, издигнали са се над всичко и се реят някъде в пространството. Тази мисъл бе толкова примамлива, че никой от тях не помръдна и не проговори дълго, с надеждата да удължи мига преди реалността да нахлуе с цялата си сила.

Гейбриъл скочи на крака в мига, в който чу звука.

Бе долетял откъм входа на пещерата. Нещо твърдо се бе блъснало в ламарините на колата, ударът бе лек, но достатъчно силен, за да отекне в затвореното пространство. Възможно бе някой камък да е паднал от тавана на пещерата, но инстинктите на Гейбриъл му подсказваха друго. Той намери якето си в тъмнината и измъкна от него пистолета, който му бе дал Уошингтън — деветмилиметров „Глок“ със седемнайсет патрона в пълнителя. Приведе се и тръгна предпазливо към входа на пещерата.

Ударът се стовари в корема му. Беше толкова бърз и силен, сякаш го бяха цапардосали с лопата. Опита се да отвърне, но тялото му вече се бе сгънало на две, а в гърдите му не бе останал въздух. Последва нов удар — този път с лакът върху китката му — и пистолетът падна на земята.

В този миг светна фенер.

— Здрасти! — каза Дик и свали очилата за нощно виждане. — Помниш ли ме?

Гейбриъл се опита да помръдне, но бе парализиран от болка. Хвърли поглед към Лив. Над нея се бе изправил друг мъж, облечен в широките дрехи, които носеха номадите в пустинята, с очила против пясък и лице, закрито с куфия. Приличаше повече на извънземен, отколкото на човек. На гърба си бе преметнал автомат АК-47, а в ръката си държеше пистолет, насочен право към Лив.

Гейбриъл протегна ръка към нея, но получи силен ритник, който го отхвърли по гръб и той се озова очи в очи с ухиления гигант, който вече държеше изпуснатия от него пистолет.

— Сега вече няма да ми избягаш — каза великанът. Оръжието изглеждаше абсурдно малко — досущ като играчка — в огромната му ръка.

Гейбриъл не откъсваше поглед от огромния палец, който галеше пистолета отстрани, и осъзна, че след миг ще умре.

„Пистолетите «Глок» нямат предпазител“, помисли си той, обзет от необичайно чувство на благодарност към своя екзекутор за това, че му предоставя още половин секунда безценен живот. Погледна към Лив за последен път и се усмихна.

В този миг в тясната пещера прогърмя изстрел.

Хайд чу изстрела, долетял по пресъхналото корито на реката и понесъл се оттам над пустинята. Част от конете изпръхтяха, после се успокоиха. Той се ослуша за други звуци, за други изстрели, които да подскажат, че засадата се е провалила или че Дух е посрещнат от огън. Нищо. Нищо, освен шепота на отслабващия вятър.

Изпита леко разочарование. Самотният изстрел означаваше, че Гейбриъл Ман е мъртъв, а момичето — заловено. Всичко бе свършило още преди да е започнало.

Запали двигателя и подкара бронетранспортьора към коритото на реката, без вече да се притеснява, че може да попадне в капан. Нямаше търпение да вземе момичето и да се върне в лагера.