Фани Попова-Мутафова
Йоан Асен II (9)

8

Между третата камбана след полунощ и първата утринна беше забранено да мине жива душа по улиците. Стражи обикаляха стъгдите и кръстовищата, надничаха из потъмните улички, от време на време известяваха с рог настъпилия час и продължаваха обиколката си.

Ако случайно уловяха някого да кръстова без цел и посока, за такова прегрешение имаше две наказания: или тъмница, или глоба. Зависеше от кесията на заловения. Ако бе богат — десетина бели аспри го спасяваха, щом не искаше да харчи — безропотно понасяше няколко тояги в двора на тъмницата. Затова, когато тази вечер стражите уловиха зетя на великия боляр Богдан да обикаля улиците, без да може да обясни къде отива, веднага разбраха, че глобата ще бъде от най-големите. Катепан Димитри бе млад и буен човек, да се влезе в разпра с него не чинеше, затова, без да се отваря дума за друго наказание, блюстителите приеха с благодарност жълтата перпера, която катепанът им подхвърли, и го пуснаха да върви по пътя си.

Димитри изруга на ума си, че е оставил тъй глупаво да го пипнат, и побърза да отмине. Като изчезна от очите на стражата, той се спусна да тича. Отдавна вече другите се бяха събрали. Ала откъм Етъра, в нощната тишина, отекнаха стъпките на друга дружина войскари. Катепанът се прилепи до една стена, връз която високата стряха на портата хвърляше гъста сянка. Стъпките отминаха, заглъхнаха.

В дома на боляра Деян се бяха събрали десетина недоволници, които не бяха благодарни, че Йоан Асен не им отне навремето живота, а отново искаха да върнат дните на Иванко и Манастър, на тъмната мълва и озлобеното недоволство, на измяната и коварното предателство. Когато катепан Димитри влезе в стаята, около дългата дъбова маса, връз която се търкаляха гътнати купи, разпилени паници и капанки с орехи и лешници, стояха — някои прави, други седнали, трети ядно ръкомахащи — повече от двадесет души, заети с бурни препирни и крамоли.

Катепанът дигна ръка за поздрав, учуден от многото нови членове на тайното събрание, наля си купа вино, заслуша се в раздразнените гласове.

— Охрид, Прилеп, Пелагония, Албанон, Драч, Корфу, всичко е вече в ръцете на кир Теодор Комнин! Утре може да навлезе и в нашите земи.

— Защо не? Нали баби и монаси ни управляват? Кой ще го е страх от такава държава?

— Ласкарис умря, а на негово място дойде още по-способен бранник — зет му Йоан Ватаци!

— А ние? След Борила — постникът Йоан!

— Латинците са гнил плод, който сам ще падне! Важно е кой ще посегне първи да го дигне.

— Ватаци и Комнин се дебнат като диви котки, като безмилостни врагове кой първи да простре ръце към плячката, а ние?

— Ние в това време пренасяме от Преслав камъни и книги, строим манастир след манастир, църква след църква, преписваме едри ръкописи, даряваме щедро училището за шарачии на майстор Драган, поправяме стари друмове, нямаме си друга работа…

Катепан Димитри погледна към тъста си, бившия деспот Богдан, и му даде знак, че е време и той да проговори.

Великият болярин полека стана, дългата му бяла брада се тресеше от сдържан яд. Той погледна всички и каза:

— Така е, когато болярството не е на мястото си и е оставило всички държавни работи в ръцете на младия самодържец. А другаде не е така. Ето във Венгрия болярите накараха крал Андрея да им даде златна вула, в която им определя всички законни права. Мисля, че е време вече да почнем и ние борба като тях.

Одобрителни възклицания избухнаха от всички страни.

— Време е! Не може повече да се търпи! По-добре Борил, макар и без очи! Или Александър! Той е буен, смел, решителен!

Изведнъж някой махна с ръка.

— Тихо…

В далечината се зачу тежък конски тропот. Бърза ръка загаси борината, която гореше в стаята на съзаклятниците. В мрачевината тихи стъпки приближиха към прозорците. Една до друга се струпаха любопитни глави. Откъм Царевец слизаше надолу към реката редица пламтящи борини. Най-напред изтрополя царската конница, после следваше шествие от монаси с кадилници и свещи в ръка. След тях вървяха царят и царицата, придружени от людете си. После отново стражи и конница.

Катепан Димитри тихо пошушна, ала всички го чуха:

— Бързат за утринната молитва…

Друг добави:

— Не знаехме, че имаме монах за цар…

Зловещ смях отекна в затихналата стая.