Фани Попова-Мутафова
Йоан Асен II (71)

35

Горе, високо на кулата, вятърът свистеше с буен порив и пилееше белите коси на един мъж, който можеше по часове да стои неподвижно облегнат на едно място, загледан в широките далечини, които се откриваха пред замисления му взор.

Хемът се изпъваше в дълга, синя ивица, чезнеща в бели мъгли. Над къдравия му гръб бавно плуваха тесни, продълговати облаци, сякаш златни и пурпурни галери. Етърът виеше като сребърна змия своите гъвкави пръстени около богоспасния царевград Търнов.

Нямаше цяр за скръбта на Асена.

Нищо не го радваше вече. Враговете на царството му се взаимно разкъсваха в безплодни, изтощителни борби. Ватаци непрестанно преговаряше с алеманите против латинците; папата пращаше повели и послания до венгрите и латинците с насъсквания против българите; Бодуен и опълченията му се бореха срещу пречките, които Фридрих непрестанно му създаваше, за да осуети преминаването на латинците за Константинопол. Светът се гърчеше край границите на българската държава в безумния вихър на омразата и жаждата за власт, ала храбрите Асенови войски бдяха ден и нощ в будна охрана, по всички крайнини на ширната му империя. Който желаеше да изпита връз себе си устрема на българския бранник — нека заповядаше. Затова Бела IV намираше все по-нови предлози, за да се откаже от повелите на папската власт.

„Аз съм свързан с Асена чрез кръвно родство… — бе отговорил той на Григорий IX. — Асеновият син и наследник Калиман е мой племенник, син на покойната ми сестра. А освен това Ватаци и жена му Ирина, която е сестра на моята съпруга Мария, се надяват да се подобрят с българския цар и да вземат обратно в Никея Теодоровата невеста Елена. Ако аз нападна българите, ще видя пред себе си като врагове и никейците.“

Тъй на всяко папско послание Бела отвръщаше с нов предлог, който протакаше преговорите. Един път искаше: да се възложи лично на него длъжността на пълноправен папски легат в България, други път предлагаше: областта Северни да бъде дадена на някоя унгарска епархия, в третото писмо той сложи условие: при един венгерски поход в България да му се разреши да бъде носен кръстът пред него и войската му, за да се увеличава с това уважението на народа.

Папата приемаше всичко и изпращаше нови послания. Тогава Бела започваше с нови уговорки, които нямаха край: францисканците и доминиканците на Венгрия да тръгнат с войската; папата да отлъчи тържествено и открито всички, които биха нападнали Венгрия през време на похода; да не се дава никому право да заема България, освен томува, комуто Бела позволи; папата да го приеме заедно е цялата му страна под покровителството на апостолическия престол…

Асен знаеше за всички тия протакания на преговорите чрез кралския брат Калман, кръстника на новия български престолонаследник.

Ала всички тия кроежи и жажди, всички тия тънки пресметливости, тия хитрини и взаимни надлъгвания достигаха до него като през някаква гъста мъгла, далече, вън от света, в който живееше българският самодържец. Тъй малки и смешни му се струваха всички тия усилия, тия лъжи, измами и коварства, тая ненаситна алчност за надмощие, за надпреварвания, това себелюбие, което замрежваше погледа на людете с кървави облаци и ги караше да стискат юмруци в безсилна ярост.

Какво бяха усилията на човека, жалките му хитрини — пред волята на тогова, който с всевечната си мъдрост управляваше света в законите на висшата истина и на висшата правда…

Само този, който си служеше с неговите оръжия, който се слагаше под неговата закрила — само той можеше да чака спокойно отредените си дни. Слугите на демона се издигаха в шеметни висоти и също тъй бързо падаха в шеметни глъбини. Не бе простено на праведника да взима тяхното оръжие и да се бори с тях.

Праведникът имаше само едно оръжие — божията правда.

Защото тя му бе дарила Клокотница.

Защото тя бе изпълнила дълголетния блян на рода му.

И от нея сега той очакваше защита и закрила.

Хладен ветрец брулеше състарилото му лице с ледена ласка. Модрото небе бледнееше в хладна тръпка. Продълговатите облаци станаха тъмносиви като стомана, с алени като бакър ръбове. На заник море от злато се бе разляло зад тъмния рид на Дервента. Кубетата на църквите в Трапезица гаснеха. Връз бойниците на Момина крепост вече палеха огньове. По Еньов друм се нижеше голям керван търговци, отправен към северната градска порта, при „Св. Петър и Павел“. Етър шумеше пълноводен, носейки от юг буйните си талази, виеш се като огромен змей — в многобройни пръстени — около царската твърдина. В Долна махала, във фрушкото заселище, блесваха една по една ситни светливи точици. Друмовете, които излизаха към север и юг, към изник и заник се белееха като тънки нишки, които се кръстосваха при обраслите с буйна зеленина проломи.

По витите стълби на кулата на „Св. Спас“ се разнесоха леки стъпки. Гласът на Елена прозвуча, задъхан в тревога:

— Татко! Татко!

Сърцето му се блъсна в тъпа болка. Дъщеря му бе развълнувана от някаква вест. Радостна? Тъжна? Той нямаше вече сили да понася нищо. Заслуша се изтръпнал в бързите стъпки, които доближаваха. Вратата, която извеждаше към площадката, се отвори. Тънката снага на царкинята израсна сред високия портал.

— Пристигнаха гончии от Никея! Протосеваст Контостефанос донесе писмо от кир Ватаци! — тя подаде на баща си посланието, което императорът му изпращаше в отговор на неговото писмо… Със смирени слова Йоан Асен бе поискал от Ватаци да се забрави мрачното минало и отново между двете семейства да зацарува предното доверие и предната обич.

„Аз съм виновен за всичко и признавам греха си. Твоята клетва ме постигна. Разруших светите брачни връзки между сина ти и дъщеря си и бог ме наказа. Прости ми…“ — бе писал българският самодържец на никейския владетел.

И ето че сега Ватаци му отговаряше…

Дали това ще бъде надменен отказ за възобновяване на приятелството и справедливо напомняне за предсказаното наказание? Дали Ватаци щеше да използува смирението на българския цар, за да си отмъсти?

Елена гледаше с тръпнещо нетърпение как баща й разкъсва замислен императорските никейски сигили. Ала колкото повече прекарваше очи по редовете, толкова повече лицето на царя се разведряваше и разпъваше в благоволителна усмивка. Най-после той подаде писмото на дъщеря си и каза:

— Кир Ватаци е готов да потвърди предишните договори и желае да поднови старото приятелство. Освен това той моли да се върнеш отново при тях, където те чакат с обич и нетърпение…

Побледнялото лице на Елена се покри с гъста червенина. Тя задиша бързо и развълнувано. Закри очи с ръце. Нима бе вярно? Това, за което никога не се бе надявала… Да зърне отново обичния лик на кира Ирина, да чуе скъпия глас на Теодор… Буйно ликуване я преизпълни. Тя откри лице, падна на колене и целуна десницата на Асена.

— Благодаря ти…

Ала внезапно дигна чело. Очите й се забулиха в грижа. Бързо се изправи. Поклати глава:

— Не мога да отида в Никея!

Йоан Асен я изгледа поразен. Да не беше сбъркал. Да не би девойката да бе отстинала от никейците? Може би бащиното му око да не бе прозряло достатъчно?

Елена простена:

— А кой ще гледа Тамара? Кой ще бди над Калиман? А тебе? Как ще те оставя сега тук сам?

Царят въздъхна. Усмихна се тъжно.

— Тази ли причина само те задържа тук?

След това се извърна. Той оставаше сам. Нима имаше право да задържи тази цъфтяща младост, за да замества с грижите на сестрата — майката, която никой не може да замести? Не. Никога той нямаше да приеме жертвата на Елена. Тя трябваше да отиде по своя път, да създаде свой дом. За сираците щеше да се грижи той сам.

Погледът му се помъчи да обгърне околовръст неизгледните простори на ширната империя, опряна връз трите морета.

Ала сърцето му бе празно.

Великото царство процъфтяваше и крепнеше в своя неспирен мирен труд. Всичките му друмове бяха почернели от пътуващи търговци, които разнасяха стоките между юга и севера, между изтока и запада. Клирът учеше людете на четмо и писмо, на благочестие и християнски добродетели. Севастите отдаваха правдини с твърда и справедлива ръка. Войводите бдяха за сигурността на пътищата. Кастрофилактите градяха и подсиляха проходи и крепости. Защото само силната държава не съблазняваше врага. Щастие и благополучие изтръгваше от гърлото на безбройните Асенови поданици — песни на благодарност и доволство.

Само този, който бе създал това царство на доволство, той не бе щастлив.

Цялата зима Йоан Асен прекара в тежка, непреодолима скръб. Всеки ден мъката му ставаше все по-остра, по-болезнена. Страшна рана бе поразила душата му и сега тя бавно изцеряваше, зарастваше, покриваше се с белези, ала при най-слабото докосване почваше отново да боли, вечно жива и чувствителна. Една случайно изтървана дума, някое копие или лък на наследника, зърнати в оръжейната, евангелията и иконата на царицата го докарваха до припадъци на отчаяние. Той бродеше безсънен из празните, заглъхнали за смеха и радостта зали, спираше пред мозаичните картини, които изобразяваха ликовете на покойниците, дълго ги съзерцаваше. Ала мълчаливи и хладни бяха студените мрамори. Не даваха ответ на безумния му шъпот.

Отначало бе намислил да отиде в манастир. Да се оттегли в някоя обител, сам със скръбта си, далеч от грижите, радостите и суетите на людете. Защото никой като него не бе познал тъй дълбоко празнотата на светските постижения, нетрайността на човешкото щастие. Никой не бе получил тъй много като него, ала и никому не бе отнето тъй много като нему.

Щеше да остави севастократор Александър за наместник на малолетния Калиман, а той щеше да отиде в Бачковската обител, край любимия Асеновград. Ала болярите му го бяха раздумали.

Кой крепеше целостта на царството? Кой обединяваше толкова люде в едно общо желание за мирен труд и разбирателство? Не бе ли омаята на неговия образ, който караше всички да се подчиняват на богоспасния царевград Търнов?

Той обиколи всички манастири и църкви. Прекара два месеца усамотен в Рилската обител. Отиде при Василий. Отиде при монахиня Теофана, сякаш можеха думи, слова, празни слова, да уталожат люти рани.

Монахиня Теофана го прие в килията си.

Бившата константинополска императрица бе останала под монашеското було все тъй поразително царствена, с ненакърнена горда красота.

Умните й светли очи се отправиха с безкрайно съжаление към братовчеда й, който диреше утеха от нея, неутешимата. Защото споменът за Радул, мъката по Анри горяха сърцето й с отровата на невъзвратимото, пропуснатото, неизживяното.

— Нямам желание за живот, Марийо… — въздъхна самодържецът, като седна край оскъдно запаления огън на простата камина. — Чувствувам се като мъртвец, който се е загубил в света на живите… Дишам, мисля, чета послания, отговарям, разхождам се, говоря, ала светът е без шар за мене, слънцето ме отминава и не стопля кожата ми, ясното небе изпълва жилите ми с тревога. Само песента на вихрите ме приспива. Часовете минават и отминават, равни, еднакви, без край… Аз се моля по-скоро да свърша дните си…

Дъщерята на Калояна улови ръцете му. Тънка черта пресичаше гладкото й мраморно чело. Светлите зеници станаха сиви, като бурно море. Тя въздъхна дълбоко.

— Ти ще забравиш, Йоане… Ще минат дни и месеци. Ще минат години… И ти отново ще почувствуваш топлината на слънцето, хубостта на синьото небе и снежната белота на зимните равнини… Човекът е такъв. Забравя.

Царят отправи учуден взор към нея.

— Възможно ли е. Ти забрави ли Ерик Фландър?

Мария побледня. Затвори очи. Поклати глава.

— Не.

— Тогава? Как ще забравя аз Петър, моя първороден син, моята надежда, моята гордост… Как ще забравя Анна… Нима ще ме обича някой като нея? Елена отиде в Никея и ще заживее своя живот, далеч, между други люде. Мария и Белослава идваха в Търнов, плакаха, мъчиха се да ме утешат… Ала всяка от тях бързаше да се върне при мъжа си, при децата си… Тамара и Кали ман са невръстни. Не разбират. Улисани са в игрите си, себелюбиви като всички деца. Аз съм сам… Людете, които ме обичаха, изчезнаха край мен. Така е тежко да остаряваш, всеки ден да загубваш по някое близко лице, по някой приятел, по някой добър другар… Радул, Добромир, отец Сава, дядо Йоаким… А наоколо ти растат нови поколения, чужди, непознати. Сърцето ти е студено към тях…

— Аз ти казах — ще забравиш. Ще почнеш отново да се смееш и да намираш радост в това, което ни дава животът. Цветята ще те радват, пролетта ще ти носи винаги нови, възвръщащи се надежди, дори и тогава, когато нямаш какво да чакаш — като мене. Ще ти бъде драго да дишаш въздуха на гората и да галиш верните си загари. Ще се гневиш и ще се усмихваш, ще се грижиш за здравето си, за живота си… Все по-рядко ще споменаваш имената на тия, които си загубил, докато най-сетне престанеш да смяташ, че някога са били. Людете ще виждат усмивката на лицето ти, а в очите ти не ще зърнат вече сълзи. Миналото ще бъде изличено. Ала все пак някъде в дъното на сърцето ти, затулено от всеки чужди взор, ще остане едно кътче, което ще знаеш само ти. Там ще се събира горчилката на ония мигове, когато ще зърнеш някъде, случайно, някой момък с тъмни коси, като тия на Петра, или когато чуеш глас, който тъй остро ще ти напомня гласа на Анна… Но само ти ще видиш тия коси и ще чуеш тоя глас… Никой други.

Затулил лице връз подгънатата си ръка, самодържецът изплакваше своите най-черни сълзи.

Монахиня Теофана стана права, приближи тихо до него, сложи леката си, прозрачна ръка връз главата му.

— Не забравяй своя дълг, Йоане… Идат смутни дни за света. Здрава ръка трябва да държи кормилото на властта. Папата ще иска да те смаже за новото отмятане. Не подценявай силите му. Това, което може да бъде сторено, нека се направи. Утеха ще ти бъдат грижите за царството.

Тя млъкна. Защото не можеше да каже, че за това царство, бленувано от векове, тя бе пожертвувала цялата си младост.

Йоан Асен разбра. Взе тънката, хладна ръка, целуна я с благоговение, като мощи на светица.

 

 

Щом получи писмото на крал Бела, с което венгерският владетел определяше последните си и окончателни условия за един поход против България, веднага Григорий IX му отговори, че е съгласен с всичките му желания. С четири писма едно след друго той му разясни някои точки от договора, в който си запазваше правото да утвърждава, чрез своя легат, избрания от Бела папски наместник в България. Като предлагаше, освен това този наместник-делегат да не бъде сам Бела, а някой висш венгерски духовник.

Всички други условия папа Григорий IX прие без никаква уговорка. Тъй горещо желаеше сърцето му да си отмъсти на българския цар. Този близо стогодишен старец бе запазил младежка живост в чувствата си. Защото, щом изпрати послание до Бела, че е съгласен с неговите условия, той веднага писа и до всички началници на ордена на францисканците и доминиканците във Венгрия, до архиепископа на Бран и епископа на Вайцена, до всички венгерски епископи и прелати, че е влязъл в съгласие с Бела IV и затова им повелява, щом войските потеглят против Асена, всеки петък да устройват по едно тържествено духовно шествие с молитва за успеха на похода.

Наскоро всичко бе готово за тръгване на венгерската рат.

Ала Бела IV почна да дири нови причини, за да отлага похода. Той пак писа на папата, че е съгласен по всичко с него, само че се съмнява дали силата на войските му ще може да сломи мощта на българите. Затова го умолява да убеди Бодуен да сключи съюз с него против Асена.

Григорий разпрати веднага посланици до всички по-видни фрушки земи, за да дирят странствуващия Бодуен и да му изявят апостолическата му заповед. Защото никой не знаеше дали е в Лондон, Намур, Париж, Лил или Венеция. Все пак папският легат го намери в Лондон, където крал Хенри III му бе оказал в началото твърде студен прием.

Когато младият император слязъл на пристана в Дувър, пратениците на английския крал му заявили, че не е редно и прилично един монарх от неговото достойнство да слиза непредизвестен и без разрешение на английска земя. Затова те смятат такова едно неочаквано пристигане за дело на дързост и презрение към господаря им. Неопитният младеж загубил ума и дума, извинил се и отчаян от неуспеха си, се приготвил да се върне назад. Тогава втори пратеник от краля му известил, че ще бъде приятен гост на английския двор. Ала мнозина смятаха, че този благоприятен обрат се бе явил поради неочакваното писмо на папата, който навсякъде проправяше пътя на своя любимец и му осигуряваше милостите на другите господари.

Защото иначе не можеше да се обясни: защо Хенри III веднага бе променил държането си и бе дал седемстотин сребърни марки на зетя на Жан дьо Бриен, който някога бе идвал в Англия, за да събира помощи за светите земи, като бе получил толкова милости от английския крал, а веднага след това, щом стъпил на фрушка земя, се обявил против англичаните, на страната на Филип Август.

Навсякъде кръстосваха пратениците на Григорий IX, за да повдигнат свещен поход против България. Синовете на прочути рицари, които някога бяха изумили света с подвизите си в светата земя, сега се мъчеха да се покажат достойни потомци на толкова слава, като се откупваха с големи суми пари от честта да водят кръстоносен поход против един тъй мощен цар като българския. Бодуен събираше парите, плащаше на наемници, купуваше коне и оръжия и си подготвяше войските, които щяха да бранят Константиновград от Ватаци и щяха да унищожат България заедно с пълчищата на Бела IV. Мнозина дори продаваха земите си или ги залагаха. Духовниците даваха една трета от приходите на църкви и манастири: за купуване на стрели и катапулти. Френският крал даваше данъците, които получаваше от евреите в държавата си.

През това време в Никея и Търнов не спяха.

И оттам излизаха всеки ден бързи гончии, които разнасяха надалеч писмата и повелите на Ватаци и Асена. Тъй светът се делеше на две, събран около двамата главни противници: папата и Фридрих II.

А борбата между папство и императорство значеше още двубой между духовна и светска власт, между Изток и Запад, между замиращото католичество и зараждащото се реформаторство, между старото и новото.

В тая борба Йоан Асен, покровителят на еретиците, бе застанал на страната на новото.

 

 

Можеше ли в една разорена от градушка градина да поникнат нови, свежи, горди цветя? Можеше ли едно опустошено сърце отново да почне да бие с радостите и грижите на света?

Подпомогнат от брата си Александър и логотет Григори, самодържецът работеше ден и нощ, без отмора, в изтощителен труд. Едно след друго се изписваха послания и повели, които бързокрили гончии разнасяха до Никея, до Ломбардия, до Тесалоника, до сръбския крал.

Срещу враговете трябваше да се спечелят приятели.

Но Йоан Асен се надяваше само на един приятел, уповаваше се само на един закрилник.

Ако той бе решил да го спаси, страната му щеше да бъде пощадена. Ако той бе решил да продължи гнева си към него, никой не можеше да му помогне.

И всяка сутрин, съвсем рано още, самодържецът отиваше в църквата на преподобната Петка, закрилницата на Търнов и целия български народ. Запалваше свещи и кандила, коленичеше пред раклата.

— Измоли, пречиста, от великата му милост опрощение на греховете ми. Аз съм недостоен да му се моля. Бъди ми посредник пред престола на всевишния. Чрез тебе отправям смиреното си разкаяние…

Навън се вихреше свежа пролет. Млади цветове бяха изникнали в прясно напоените лехи. Цялата градина около палата ухаеше в замайващ мирис.

Йоан Асен седна връз една мраморна пейка. Обори глава на гърдите си. Изтръпнал, като пред буря. Дали щеше да получи милост, дали страната му щеше да бъде спасена? Той не желаеше нищо, освен това. Далечният блян за вземането на Царския град бе оставил за сина си. И той трябваше да има нещо за постигане. Не, едно поколение не можеше да добие всичко наведнъж.

Той бе разбрал тази велика истина. Ала твърде късно.

И затова сега нямаше друга молба, друга жажда: да запази постигнатото.

Защото от три страни се надигаше страшна напаст: всеки миг Бела можеше да дигне пълчищата си и да нападне откъм запад. На север се трупаха буреносни облаци. Хан Бату се канеше отново да нахлуе в Русия и след Владимир да покори и Киев. А след Русия? Накъде щеше да потегли страхотната рат? Към Полша, Моравия и Венгрия или към България, Константинопол и Никея? Можеше и него да постигне съдбата на победените… Да поднася кумис на татарските пратеници, които го пиеха, без да слизат от коня си, а след това да облизва капките от питието, паднали връз седлото или дрехите на варварите… Между това Бодуен все още събираше огромна войска, готова да потегли към Константинопол. Против кого? Само против Ватаци ли?

Асен дълбоко въздъхна. И горещ копнеж го изгори. По оная лека длан, която умееше да разпръсва тъй нежно облаците от челото му. По гласа, който можеше да разведри натежалото му в тревога сърце.

Той бе сам.

В Никея Елена живееше своя живот на млада съпруга. Белослава имаше своите задължения в Сърбия, имаше съпруг и деца, за които да се грижи. Деспотица Мария в Тесалоника и тя си имаше своята тайна скръб: от толкова години вече — не можеше да даде рожба на Мануил Комнин и наследник за страната си. Кой щеше да поеме престола след тяхната смърт?

Някъде далече се чуваха гласовете на Калиман и Тамара, които играеха: весели и безгрижни.

Свежият утринен вятър разхлаждаше грижовното му, замислено и тъжно чело. Трендафилите разлистиха пъпки, оросени с дребни искрящи капчици, които отразяваха никнещите слънчеви лъчи. Глоговите храсти шумяха, обсипани с бели цветчета. Яворът зад пейката трепереше с всичките си листа, сякаш рой бръмчащи пчели.

Някой леко седна до него. Нежна ръка докосна неговата. Лъх от амбра погали ноздрите му.

Йоан Асен трепна. Обърна се.

Това бе Ирина. По-хубава отвсякога. По-измамно мамеща откога и да било: с лека дреха от гълъбов точковат плат, спуснала наниз от сребърни аспри над хубавите си вежди. Бе минало толкова време, откакто не я бе виждал. Сякаш бе забравил, че съществува.

Гледаше я поразен, като че за пръв път я виждаше. Не отдръпна ръката си. Остави се на очарованието, което проникваше в жилите му с пролетния лъх, с дъха на цветята, с ведрината на прозрачното небе.

— Тъй ми е тъжно, когато те видя наскърбен, царство ти… Отдалеч те наблюдавам и не ми дава сърце да те приближа, да ти кажа дума за утеха…

Гъркинята извади от пояса си кърпа, напоена с чудно ухание, изтри зачервените си от дълги плачове очи. Сълзи, пролени по княз Петра. Ала кир Теодор не забравяше да напомня на дъщеря си вярата, която храни в нея. Затова тя не смееше пред него да показва тъгата си, отчаянието си.

— Не знаех как да те приближа, как да те заговоря… Нима може да има утеха за скръб като твоята, като нашата? Не сме ли всички тук като попарени, сякаш още не можем да повярваме, че никога вече няма да чуем гласа на добрата царица, нашата майка, нашата покровителка… Че никога вече…

Ирина Комнин избухна в страстен плач, непритворен, сърдечен.

Бяха й казали, че преди да склопи очи, Петър трепнал с ръка и пошъпнал: Ирина… Ирина…

Тя никога нямаше да узнае, че в предсмъртните си видения младият наследник бе догадил в пророчески унес страхотната картина на бъдещето и се бе помъчил да предварди, да разкрие, да изкаже ужаса на съмненията си: кръв, отрова, кинжали, измяна, коварство.

„Ирина… — бе прошъпнал той — Ирина… Не… Никога… Пазете царя от коварната ромейка… Пазете го… От Ирина…“

Но всички бяха доловили ясно само думата Ирина, затова тя бе разбрала, че последният му въздъх бил отправен към нея, в обич и копнеж. И затова сега свободно изплакваше пред царя непобедимата си скръб.

Вечерта отново ги събра на старата пейка. Те дълго говориха за скъпите покойници. Ирина разправи всичко, което бе научила от госпожа Росица, за последните часове на Анна и Петър, за грижите им към болните от мор, за великото им себеотрицание.

— Сестра й е вече светица… — каза Ирина — ала и царица Анна трябва да бъде канонизирана поради великото си благочестие и християнско смирение… Погребахме я в монашеско, францисканско расо. Това бе последната й воля. Защо да нямаме, освен света Елисавета от Вартбург и света Анна от Търнов?

С омаен глас и изкусни слова ромейката полека навлизаше в сърцето на белокосия цар. Тя знаеше най-чувствителните кътчета, които трябваше да досегне, предчувствуваше ехото на всяка своя дума, отражението на всяко свое движение. В тихия здрач лицето й свелееше по-ясно от снежния крин. Величествената й осанка се разкриваше в чудни лъстиви черти под леката копринена одежда. Ухание на свежа младост облъхна стареещия мъж. Вледенената му от дълги грижи и скърби кръв се стопи, жегната от пролетния лодос, закипя в нови жажди. Челото му се избистри. Очите му загоряха в младежки блясък. Отново светът се изпълни с ликуващи багри, всеки звук бе знак за радост и копнеж: острият писък на прибиращите се птици, страстното цвилене на жребците в конюшните, тихата, залутана песен, която долиташе от време на време на крилете на вятъра, далечният, звучен хор на камбаните…

Мръкна. Звезди изпълниха с огън небето. Крепостните стени се изрязаха черни и могъщи връз светлия сумрак. Тишината натежа съдбовно. Самодържецът затвори очи, неволно протегна ръка. Тихо изшумоля коприна. Ирина облегна лице връз сърцето му, което биеше ярко и бурно, възликувало в магията на пролетта и любовта, на вечно възраждащата се младост.

 

 

Тропотът на тояжката на слепия пленник тихо отекна в дългия трем. Ирина бързо изтри сълзите си, отвори прозорчето и остави вятърът да изсуши влажното й лице. Ала грижовната бащинска ръка не се измами.

Кир Теодор погали посърналото лице на дъщеря са и поклати глава. Укор и болка надникнаха в гласа му:

— Ти пак си плакала.

Страстно избухна мъката на младата мома. Тя вдигна чело:

— Не… Не мога… Не мога…

— Ирино! Ти не мислиш за братята си! От тебе зависи съдбата на Йоан и Димитри… Помисли! Докато оня некадърник Мануил стои в Тесалоника, дотогава Ватаци ще се издига за наша сметка и ще простира ръка над възкръсващия Визанс…

Той стисна силно китката на ръката й. Ирина изстена от болка.

— Безумнице! Какво повече искаш от съдбата? От пленница ще станеш могъща царица… Ще носиш една от най-прочутите корони. Ще бъдеш почитана и славена като никоя жена на света. Асен те обича несвестно. Ще бъде готов да изпълни всичко, което пожелаеш. Разбираш ли? А това значи за нас свободата и властта… За братята ти, Ирино!

Девойката сведе клепачи, прехапа устни, преглътна сълзите си. Каза едва чуто:

— Търновската царска корона ми бе драга, докато се надявах, че ще я нося редом с княз Петра. Сега Царевец ще бъде за мене само мрачен затвор край този старец. А какво ще стане, ако вие всички ме оставите тук, сама, сред тия чужди люде, ако си отидете в Тесалоника…

Шъпотът заглъхна задавено. Кипналата младост за последен път високо напомняше своето свято право, преди да се стаи под отровната пепел на алчността за власт и слава, преди да угасне пред сиянието на ослепителната императорска диадема.

Пленникът потръпна от скръбта, която прозвуча в девическия глас. Дълбока въздишка се отломи от гърдите му. Той седна връз мекия китеник, който покриваше одъра, подпря ръце на тояжката, склони чело връз преплетените си пръсти.

Той трябваше да купи свободата си с цената на красотата и младостта на своята дъщеря. Какво не би дал да имаше сега очи, за да зърне лицето на Ирина. Как веднага опитният взор щеше да познае дълбочината и искреността на младежката тъга…

Петър… Петър…

Споменът лежеше като камък връз нараненото сърце. Сянката му стоеше непреодолима между младата мома и бащата на мъртвия. Ала Комнин поклати глава. Шилеста мисъл го прободе. Не! Тъй беше по-добре. Една влюбена съпруга по-мъчно щеше да се вслуша в неговите внушения, отколкото една честолюбива, огорчена жена.

Гъркът потръпна пред жестокостта на своето себелюбие. Задиша тежко, в трудната борба със самия себе си.

Изведнъж усети как някой коленичи до него. Ирина взе десницата му в ръцете си. Покорно я целуна.

— Нека бъде, както желаеш…

Когато Йоан и Димитри застанаха на прага, двамата млади момци зърнаха невиждана гледка. За пръв път от пленяването си баща им държеше челото си надменно изправено, както някога, когато бе император на Тесалоника.

 

 

Димитри приближи полека до отворения прозорец, надникна. След това бързо се извърна. Черните му очи живо блестяха.

— Ирино! Хайде… Самодържецът се разхожда долу в градината. Нетърпелив е. Видно е, че чака някого… Може би тази вечер най-сетне ще ти предложи царския венец. По-скоро.

Девойката мълчаливо метна покривалото си, забули лице, леко изчезна зад вратата.

Бледото лице на Йоана Комнин пламна в горчив срам. Той скръсти ръце, обори чело и въздъхна. Световните страсти бяха чужди и непознати на благочестивия постник.

Някои поклащаха неодобрително глава. Други шъпнеха, че царят е упоен с билки-чемерилки. Трети дигаха рамене и казваха, че самодържецът знае какво прави и не е тяхна работа да му се месят в частните дела. Щом искаше да направи Ерина — тъй я наричаше народът — царица, негова воля.

В знак на недоволство севастократор Александър се прибра в земите си край Витоша.

През един топъл априлски следобед тихо забиха камбаните на църквата „Свето Възнесение“. Новоизбраният патриарх Игнатий венчаваше сред най-тесен кръг от близки и роднини българския цар с младата дъщеря на неговия пленник.

Когато патриархът положи връз прекрасната глава на Ирина Ангела Дукаина Комнин искрящия венец на българските владетелки, всички неволно впиха взор в царицата и не можаха да не помислят: никога по-ярка и по-величествена хубост не е просиявала под тази корона. На широки дипли падаше аксамитената мантия от царствено стройните плещи. Гордите очи пронизваха с хладно равнодушие ниско сведените глави на велики и мали боляри, които се изреждаха да се поклонят пред новата самодържица. С неподвижността на каменно изваяние левицата й държеше златния скиптър, докато десницата се протягаше с надменна бавност за целувката на властелите.

Сякаш нова младост бе изправила снагата на царя. Сякаш не наближаваше петдесетте години, а почваше тепърва своя живот, с нови сили и нови надежди. От време на време очите му неволно се отправяха към ослепителната красота на младата му невеста, на сватбарите и по лицето му пробягваше лъч на нескрит възторг.

Никой не забелязваше само тържеството, което бе застинало връз устните на кир Теодор Комнин. Защото лукавият грък бе смирено застанал в най-тъмната сянка на престола, за да подчертае своето скромно положение на пленник, който не желае нищо друго, освен доброто на своите деца.