Фани Попова-Мутафова
Йоан Асен II (69)

33

Сякаш болестта бе чакала само кончината на патриарха, царицата и наследника. Още не бяха иззидали гробницата на младия княз до тая на майка му, когато силни есенни дъждове измиха, изчистиха града от заразата, възвърнаха живота на престолнината, раздвижиха вцепенения в смъртна уплаха Търнов.

Това не беше вече предишният весел и цъфтящ град. Нямаше дом, в който да не оплакваха някого. Майки, жени, сестри се точеха всеки ден в дълги, тъмни върволици до гробищата, свели жълти, посърнали лица, сякаш те сами бяха излезли от гробовете. Тук-таме все още от време на време припламваше някое загаснало огнище на зараза. Ала веднага бързи мерки го потушаваха. Улиците бяха пълни с оздравели и оздравяващи. Бледи сенки, които не можеха все още да повярват, че са прескокнали зловещия синор, с препълнени от щастие и благодарност гърди, непреставащи да славословят всички чудотворци и светци, които бяха спасили живота им.

Когато царят се завърна, следван от една унила и мрачна рат, заобиколен от мълчаливи войводи, които яздеха с оборено чело около господаря си, целият град излезе да го посрещне извън портите. Жени и деца коленичиха, простряха ръце към него, избухнаха в несдържани вопли.

— Прости ангелската й душа, господи… Прости на младия невинната душа, неживяла, неразбрала още нищо от света…

Вощеното лице на самодържеца бе замръзнало в безгласно, страшно страдание. Очите му бяха угаснали. Косите му бяха съвсем бели. Когато се изправи пред прага на църквата „Св. 40 мъченици“, всички се отдръпнаха назад, пошъпнаха:

— Оставете го да влезе сам… Нека бъде сам…

В левия кораб на църквата гореше голямо кандило от жежено злато. Под мраморната плоча почиваше вечен сън първият Асеновски патриарх на всички българи.

В десния кораб горяха две кандила. На синкава мраморна плоча пишеше:

„Аз благочестива и христолюбива Анна, царица превеликаго царя Йоана Асена, като дойдох от страната на угрите, прекарах дните си в почит и слава сред земята българска. И след като завърших смирено дните си, отредени от бога, напуснах света с благодарна душа. Слава на отца за всичките му милостиви деяния.“

Царят пристъпи полека към втората плоча от бял мрамор. В кървав пламък трептеше кандилото над буквите, които казваха:

„Тук почива раб божий Петър, син Йоана Асена…“

Сякаш черно було падна пред очите на бащата.

Той размаха ръце, като че диреше подпора. Неясен стон се изтръгна от гърдите му. Някаква тъмна сянка, която лежеше на плочите край двата гроба, внезапно се издигна, с отчаян вопъл се хвърли към него. Беше Елена. Мършава, бледа, ужасна, като призрак. Тя скри лице в дрехите му, разтърсена от глухи хълцания. Когато докосна детето си, чак тогава Асен усети как нещо се стопява в сърцето му. Чак тогава сълзи можаха да избликнат в пресъхналите му очи, думи да изникнат в бурен, безумен поток от вцепенената му уста:

— Петър! Петър! Наследникът! Защо и него? Не можа ли да го отмине тежката ти ръка? Защо не взе моя живот? Моите ненужни дни, а покоси тая младост…

Той разкъса дрехата на гърдите си. Падна ничком връз пода от ситна мозайка, цял се простря на студения мрамор. Светлините на вощениците и кандилата изчезнаха. Тъмна нощ се спусна над душата му, разстла се над целия свят.

Петър… Това бе бъдещето, надеждата, славата, величието на царството…

И сега бе загинало всичко. Калиман бе невръстен. В жилите му течеше повече кръвта на арпадите, отколкото тая на Асеновци. Утре да склопеше око, кой щеше да го замести: когато Петър бе скрил младата си снага под земята. Наследникът… Тъй смел, тъй добър, тъй мъдър… О! Той бе отишъл на юг, за да пази основите на държавата си, а тук, у дома, тя бе поразена в най-тънкото място. Не бе ли пропаднало Симеоновото дело при слаби и недостойни наследници? Колко мъчно се подготвяше човек, който може да води, да увлича, да покорява волята и сърцата на людете…

Можеше ли да бъде простен? Щеше ли да стигне тая велика жертва? Уталожен ли беше божият гняв?

Самодържецът дигна чело, изправи високо десница, в сърцето му изникна страшна клетва.

— Разбрах твоята воля… Ще й се покорявам.