Фани Попова-Мутафова
Йоан Асен II (4)

3

Ландграфиня София обиколи още веднъж всички приемни на двора, всички отредени за гостите стаи, рицарския дом, кухните и конюшните, увери се, че нищо не липсва за тържественото посрещане на прочутите люде, и отиде в спалнята си, за да облече парадната носия.

Ландграфът на Тюрингия очакваше днес лични гости и уреждаше в тяхна чест прием за всички знатни люде от близките и околните страни. Кой щеше да посети великолепния замък на Вартбург, та тъй припряно търчаха валети и коняри, тъй остро се зовяха прислужници и стражи. Някой висок сюзерен или може би сам императорът, или някой чуждестранен венценосец?

По стените на Вартбург святкаха толкова излъскани старинни щитове, копия и алебарди, колкото бяха накачени скъпи лютни, арфи от сребро и слонова кост, тромпети, кларнети и виоли.

Покойният ландграф Херман бе прочут по своята любов към песента и изкуствата, затова дворът на Тюрингия бе средище на минезингери и трувери, поети и художници. В този хубав пролетен ден Вартбург очакваше прославения минезингер Валтер фон дер Фогелвайде, който на път за Австрия искаше да се поклони на гроба на своя благодетел и покровител. Освен него очакваха и Волфрам фон Ешенбах, известния поет на „Парсифал“, Улрих фон Лихтенщайн, Найдхард фон Нойентал и Годфрид фон Щрасбург — най-прочутите алемански поети.

София дръпна с десница пъстровезания килим, който закриваше покоите й откъм малката приемна, слезе трите стъпала от скъпо, източно дърво и полека се отправи към един долап, издълбан в стената. Извади от него едно посребрено ковчеже и дълго премята от ръка в ръка скъпите камъни на тюрингския ландграфски род. Тънките й вежди бяха свити в някаква натраплива, досадна мисъл. След това тя внезапно и бързо прибра ковчежето и почна чевръсто да се облича.

Не. Тя не беше вече владетелна ландграфиня, ала и годеницата на сина й също тъй не беше законната домакиня. Докато Елисавета не се венчаеше за Лудвиг, никой нямаше да носи старите семейни накити. София ядно сви тънките си бледи устни и въздъхна. Доста бе търпяла благосклонността и милостта, с която покойният й съпруг обсипваше ненавистната дъщеря на крал Андрея. Защото рядко можеха да се намерят две тъй противоположни жени като старата ландграфиня и младата й снаха. София обичаше веселите празненства и шумни тържества, обичаше лова и песните, скъпите брокати и безценни камъни. Обичаше почитта на рицари и минезингери, които възпяваха нейната красота, предпочиташе танците и новите одежди, докато Елисавета отбягваше хората и шумните веселби, ставаше нощем рано, за да ходи на предутринна литургия, говореше чудни и прекалено мъдри за възрастта й слова, предеше и тъчеше за бедните, плачеше за убитите птици и елени през лова, често носеше на гробищата цветя за покойния ландграф и оставаше там по цели часове, пишеше през два-три дена писма на вуйчо си — бамбергския епископ, четеше дебели книги, спореше с духовниците на религиозни теми.

София въздъхна, отправи се към четиридъговня прозорец, стъпи на една ниска пейка и надникна навън. Струваше й се, че чува тропота на конете и кочиите, които щяха да доведат гостите. Изведнъж устните й трепнаха в горчива гънка. Сините й очи добиха някаква стъклена хладна светлина. Две млади девойки слизаха бързо по стълбите, като крепяха с ръце някаква тежка кошница, покрита с пъстровезана покривка. По-високата се подпираше с левица за широкото каменно перило и София забеляза, че Елисавета не е сложила още парадните си ръкави. Къде отиваха младите моми по тоя ранен час?

Ландграфинята изтича навън, спря запъхтяна върху каменната стълба тъкмо в мига, когато Елисавета и сестра й Анна изчезнаха зад портата на втория вътрешен двор по посока на северната кула.

Тя знаеше къде отиват. Пак при някой болен или недъгав, да му носят храна и дрехи. Щяха ли да успеят да се върнат навреме за тържеството? Когато преди десет години във Вартбург бе пристигнала малката дъщеря на венгерския крал, София се бе надявала, че в нея ще намери родна дъщеря, която ще възпита по своя воля и свое разбиране. Но детето бе израсло с чуден нрав, който неотклонно следваше своя път, без да се подчини на ничие внушение, на ничия външна намеса. Не помогнаха нито укори, нито наказания. Елисавета бе родена по-скоро за монахиня, отколкото за бъдеща ландграфиня на Тюрингия.

Затова, когато младият годеник на Елисавета и първороден син на тюрингските ландграфове, тъмноокият Херман почина неочаквано в ранна възраст, за миг София повярва, че се е освободила от необичайната венгерка. Ала, уви, за кратко време бе тая надежда. Всички във Вартбург бяха пленени от крехката миловидност, от тихата кротост на Елисавета, която ландграфът обичаше като свое дете. Сякаш най-много от всички — новият наследник, вторият сия Лудвиг, който заедно с правата върху престола поемаше и годежната клетва, дадена на венгерския крал. На драго сърце София би пожертвувала огромната зестра, която Андрея II щеше да даде на Елисавета в деня на сватбата. По това време във Венгрия бяха открили златоносни мини, които бяха собственост на краля. Ала нежната обич на Лудвиг и привързаността на ландграфа осуетиха завинаги това нейно горещо желание.

И сега трябваше да понася не само чудатостите на Елисавета, а и тия на гостенката й, младата Анна, която бе дошла да прекара зимата и пролетта при сестра си… Защото двете дъщери, които Гертруд фон Меран бе оставила след смъртта си на Андрея II, бяха не само сестри по плът и рождение, а и по дух, сякаш близнаци, с еднакви мисли и еднаква воля.

Елисавета и Анна преминаха сводестото преддверие, което отвеждаше към главната северна порта на замъка. Изтичаха по спуснатия подвижен мост, заслизаха по стръмната пътека надолу. Бъдещата ландграфиня бе високо и стройно момиче, с крехка талия и големи сини очи, в които винаги се таеше някаква безименна, неопределена печал. Другата, гостенката, беше по-ниска и по-дребна. Със същите светли зеници, унесени в постоянна кротост и съзерцание. От бързината Елисавета закачи прозирното жълто було, с което бе обвита главата й, за един цъфнал храст. Тя се наведе да го откачи. В този миг някакъв мъжки глас накара двете момичета да трепнат.

— Мога ли да ви придружа в сутринните разходки?

В гласа на Хайнрих, третия син на покойния ландграф, трептеше лека присмехулност. Мършавата му снага се открояваше висока и стройна в ясния утринен въздух. Той държеше в ръцете си клонче цъфнал люляк и удряше с него по бедрото си.

— Не. Благодаря… Ние можем и сами… — отвърна тихо Елисавета и като дръпна сестра си, бързо продължи да върви надолу по каменистия склон.

— Поне да ви нося тежките дарове…

— Не. Благодаря…

Отговорът бе ясен и сух. Хайнрих присви злобно очи. Дигна рамене, въздъхна и се върна обратно към замъка, като хапеше със зъби лиляковото клонче. От време на време той се обръщаше, докато жълтата и виолетова руба на двете сестри се скриха зад високите дървета на гората.

Къщата на коняря Готшед не бе далеко, на две-три поприща от главния път. Стражите, които следваха на сто стъпки двете момичета, извиха глави по посока на селището и тръгнаха с по-бързи крачки да настигнат годеницата на ландграфа. По друма се виеха облаци прах, дигнати от многобройна тълпа, която се очертаваше все по-ясно, заедно с нарастващия глъч на множество гласове.

Елисавета спря пъргавия си ход и погледна към сестра си. Какво бе това? Тълпата наближаваше. Ясно се очертаваха дигнатите юмруци на мъже и жени, деца насъскваха кучета, хвърляха камъни, обсипваха с присмех странника, който вървеше кротко и търпеливо под дъжда на ругатните и подигравките. Никой не бе виждал досега такъв човек. Луд ли беше? Или просяк някакъв? Бос, облечен само с една дрипава туника, привързана с въже около кръста, с нахлупена до веждите качулка, непознатият говореше с мъка езика им, като си служеше повече с движения на ръцете, за да обяснява. Прашен и морен, с изпито постническо лице, той стискаше в сухите си пръсти божешка тояга, на гърба си носеше кърпена и протрита торба. Ала в очите му грееше някакъв топъл пламък, който покоряваше и смущаваше. Чертите на лицето и движенията на ръцете му бяха изтъкани от тихо благородство.

Елисавета и Анна застанаха на друма. Като зърнаха бъдещата ландграфиня, людете почтително свалиха шапки. Отпуснаха се гневните юмруци, камъните паднаха, виковете утихнаха. Децата престанаха да дърпат непознатия за туниката, за въжето, препасано около кръста му.

— Какво има? Кой е този човек? Защо го притеснявате? — попита Елисавета.

— Това е някакъв странник крадец… — отвърна един момък — скита покрай къщите, спира се по дворовете, говори на людете чудни приказки…

— Кой си ти и какво дириш между нас? — се обърна момичето към просяка.

— Dominus det tibi pacem…^[1] — отвърна смирено чужденецът.

— Amen^[2] — пошъпна Елисавета и се прекръсти.

— Защо те преследват тия люде? — попита Анна.

— Господ ще им прости, те не знаят какво правят… — каза кротко непознатият.

— Какво дириш между нас? — отново запита Елисавета.

— Странствувам, за да посоча на людете пътя на спасението.

— И кой е той?

— Истината на Евангелието… Словото на бог наш Исуса… Защото, който е истински християнин, трябва да живее по християнски, според Исусовото учение, което людете са забравили… Ние сме апостоли, които искат да припомнят загубената същина на неговото слово…

— Това нова религия ли е? — каза недоверчиво Анна.

— Не. Ние сме братя на нов религиозен орден.

— Доминиканският?

— Не. Францисканският.

Елисавета бе чувала от вуйчо си — бамбергския епископ — за учението на монаха от Асизи и с горещо любопитство се вгледа в изпитото постническо лице.

— В ордена приемат ли се жени?

— Да. Светските люде могат да влязат в третия орден, без да напущат задълженията си към своите семейства, само кларисите се посвещават на отшелничество.

Елисавета и Анна седнаха на тревата край друма, поканиха и чудния странник да седне до тях, тълпата ги заобиколи отвсякъде, занемяла, заслушана в нечуваните дотогава думи.

— Какви са условията да влезе някоя жена в третия орден? — каза замислено Елисавета.

— Любов към ближния, скромност, отказване от богатствата и жаждата за земни блага, милосърдие, смирение. Да обичаме враговете си и да им прощаваме. Да се отречем от гордостта и алчността. Това е.

Венгерските княгини си размениха погледи, пълни с възторг.

— А условията за приемане в ордена на кларисите? — попита отново Елисавета. Ясните й очи се оживиха.

— Същите. Само с една разлика.

— Каква е тя? — бързо попита Анна.

— Клетва за безбрачие.

Двете сестри отново се изгледаха. Елисавета въздъхна, Анна бе свободна. Тя можеше още да разполага със себе си. И отново горещо любопитство прекоси младата годеница като огнена вълна.

— Какъв бе ти, преди да станеш францисканец?

— В грешния свят ме наричаха Силвестро, граф де Катани.

Глух ропот се разнесе измежду стихналата тълпа. Дълбока почуда се разсипа по всички лица. Защо този млад човек, в разцвета на силата и красотата си, богат, от благороден род, бе напуснал всички земни блага, за да вземе просяшка торба и тояга? Неволно някой изказа гласно въпроса.

Францисканецът се замисли. После внезапно дигна чело, тиха светлина засия в зениците му. Той стана прав, простря ръце.

— Ние пътуваме навсякъде, по всички земи, от Франция до Полша, от Дания до Катания. Ние сме рицарите на Христа, нашата ризница е скромната туника, нашият боен колан е простото въже, нашият меч е кръстът, нашето копие словото ни. С него ние се борим против злото и лъжата, утешаваме, съветваме, помагаме, връщаме заблудените души в пътя на истината. Тъй ние ще завладеем света.

— А кой ви дава дрехи и храна? — попита някакъв старец.

— Някъде помагаме да берат маслини, другаде да сечем дърва или да берем орехи, или да жънем, или носим вода. С труд си изкарваме нуждите на тялото. Ала по-важно е да се погрижим за нуждите на душата. Защото нашият брат Ежидио казва: „Смирението е изворът на всяко добро. Ако ти обичаш, ще бъдеш обичан, ако услужваш, ще ти бъде услужвано, ако уважаваш, ще бъдеш уважаван. Ала блажен е оня, който обича, без да иска да бъде обичан, който услужва и уважава, без да иска да му се услужва и да бъде уважаван. Всички наши грехове произлизат от алчността и гордостта. Обидената гордост поражда гняв и омраза, мъст и разочарование. А алчността ни носи грижи, скръб, завист, раздори. Времето отминава бързо, човек гони напразно земните суети, които се стопяват, щом го докоснат. Само благата на душата са неизчерпаеми и вечни.“

В далечината отекнаха тръбни звуци, неясен и весел глъч. Стражите изтичаха по хълма, закриха очи с длан, загледаха в друма, който опасваше замъка.

— Гостите! Пристигат! След половин час ще бъдат горе…

Елисавета и Анна скочиха, дадоха храната за бедните на един от придружаващите ги.

— Занеси го на коняря Готшед и кажи, че след пладне ще му проводя цяровете… — каза Елисавета. След това тя се обърна към апостола. — А ти ще ми бъдеш драг гост, заповядай след мене…

Тълпата се раздвижи в дълбоко вълнение. Някои коленичиха и целунаха края на опърпаната туника на чужденеца, двама млади момци заявиха, че стават негови братя и ще го следват навсякъде. Францисканецът ги изгледа с дълъг, благ и изпитателен взор, след това им каза:

— Братя, ако вие смятате, че можете да следвате моя път, трябва най-напред да се откажете от всичко, което притежавате, и да тръгнете след мене единствено с една торба на рамото и една тояга в ръката.

Един от момците се разколеба.

— Оставих на нивата си два вола… Кому да ги дам, на братята си или на сестрите?

— На най-бедните от вашето селище…

Откъм тълпата се зачу ропот. Братята и сестрите на новия апостол се вълнуваха.

— Воловете се падат нам… И ние сме бедни. А кому ще остави кесията си с парите?

Монахът изгледа новака. Момъкът се изчерви, извади от пояса си плетена, дълга кесия с медни и сребърни монети.

— Хвърли я на пътя! — заповяда францисканецът. — Парите, това са самият образ на демона. От тях се хранят всички грехове…

Момъкът наведе смутено чело. Прибра кесията в пояса си. Ала вторият бързо свали от ръката си едрия сребърен пръстен, съблече сукненото си елече, подплатено със скъпа кожа, хвърли копринената барета, извади от пояса си кожена кесия и я запрати връз прашния друм. След това пристъпи към непознатия, коленичи, разпери ръце:

— Ето ме, братко. Аз искам да стана истински християнин.

Още по-развълнувано зашушна тълпата. Карл Викман, най-личният момък от селото, едничък син на заможни родители, се откъсваше от рода си и света, за да поеме тежкия кръст на Христовите апостоли. Ако баща му и майка му се научеха…

Францисканецът подаде посоха си на новопосветения брат.

— Ето. Това имам сега, това мога да ти дам. Добре дошъл в ордена на Христовите братя, млади момко… — след това той се обърна към двете кралски дъщери: — Бог да ви дарува мир… Аз пак ще мина оттук. Но недейте ме кани между гостите си. Ние не сме тръгнали за тържествата на света. Друг дълг ни зове. Простете, че не мога да приема поканата.

Стражите нетърпеливо правеха знаци, че шествието на гостите наближава замъка. Анна запита с жадна тревога, необикновено благите й очи заблестяха:

— Кой е основал ордена на кларисите?

— Сестра Клара.

— А коя е тя?

— В грешния свят Клара бе дъщеря на най-богатия благородник на Асизи — Фаварене ди Бернардино. Ала нежната й душа предпочете службата богу пред измамите на човешката суета. На около седемнадесетгодишна възраст мадона Клара напусна бащиния си дом и се обяви за последователка на брата Франциск. Какво не сториха близките й, за да я върнат от тоя път. Не помогна нищо. Нито заплахи, нито молби, нито насилие. След две недели в манастира я настигна и по-малката й сестра, петнадесетгодишната Агнеса. Отново близките им обсадиха манастира и отвлякоха насила девойката. Но тогава стана чудо. Ръката на месир Моналдо, брат на майка им, се вцепени в мига, когато поиска да удари Агнеса. А тялото на припадналото момиче стана по-тежко от олово и петима яки мъже не можаха да го удържат. Оставиха Агнеса на зелената ливада. Тогава Клара прибра сестра си и двете моми се оттеглиха завинаги от суетата на света. Днес в техния орден влизат най-знатните, най-чистите имена, с които Асизи и околностите й могат да се похвалят. Манастирът Сан Дамиано е светлината, която сочи на бедния, грешен свят истинския път на спасението: християнската милост. Кларисите жертвуват своята младост и примамките на света, за да внесат малко повече чистота, повече любов, повече човещина в земните страсти. Техният светъл пример е факелът, който сияе в тъмната нощ на озверените люде…

Францисканецът дигна ръка за поздрав и благослов. Отмина в прашния друм, следван от новоприетия апостол, верен ученик на Христовото слово.

Вечерта на пира, докато гостите слушаха с дълбоко внимание бляскавите стихове на Готфрид фон Щрасбург, докато във въображението им израстваше прекрасният образ на златокосата Изолда и смелия Тристан, Анна не можеше да се изтръгне от магията на словата, които бе изрекъл чужденецът. Един след друг се изправяха прочутите певци и поети, четяха откъси от най-новите си произведения, спомняха си дните, когато бе жив старият ландграф Херман и във Вартбург се уреждаха поетически състезания. Тогава свежи рози украсяваха младите чела на поетите, а сега дъбови клончета кичеха посребрените им къдрици.

— Помните ли, когато победихте Хайнрих фон Офтердингер… — се обърна старата ландграфиня към Валтер фон дер Фогелвайде — тогава трябваше да се състезавате кому се дължи най-хубавата възхвала: на тюрингския господар или на австрийския херцог. Вие победихте с вашата прочута похвала за покойния ландграф, а бедният Офтердингер без малко не изгуби главата си.

— Ваша светлост тогава се застъпи с милостивото си сърце и накара да се отмени смъртното наказание за победения.

София се усмихна и метна тържествуващ взор към снаха си. Не беше само Елисавета, която можеше да се похвали с милосърдие и нежност. Ала в този миг младото момиче бе отвлечено от съвсем друга мисъл, обхванало с тънка десница тежката златна дръжка на кристалния бокал, от който забравяше да отпие малиновия си сироп.

Двете сестри не можеха да забравят разказаното и видяното днес. Затова почти не чуха новото произведение на Волфрам фон Ешенбах „Вилехалм“, написано според френската сага за „Битката при Алискан“.

— Съжалявам, че това мое произведение не можа да бъде чуто от нашия велик благодетел, покойния ландграф, защото той първи, с чудната си начетеност, ми обърна внимание върху цената на тази сага. С каква радост той би чул днес стиховете на „Вилехалм“ ​— въздъхна Ешенбах.

— Той би чул със също такава радост и новите стихове на „Парсифал“ — се обади тихият и сериозен глас на младия ландграф Лудвиг, който ценеше в прекрасните творби на Ешенбах преди всичко величието на мисълта, светлината на благонравието, красотата на верността, които бяха най-ярките белези в изкуството на прочутия творец на светия Граал.

Сам Лудвиг мечтаеше да бъде един от рицарите на Светия Граал, да прекара живот чист от всякакъв грях, в дело и помисъл, с вярната преданост на Елисавета, която той обичаше повече от всичко на света.

Девойката, почувствувала нежната му мисъл, неволно изви лице към него, леко се позачерви и сведе чело. Въздъхна. Мислите й я отнесоха към други земи, там, в манастира на кларисите, сред тихото песнопение и молитви на обреклите живота си в служба богу. А сърцето й я теглеше тук, при тоя, който бе за нея най-преданият другар, най-верният покровител. И Елисавета незлобливо отправи очи към сестра си Анна. Ето, тя бе свободна. Тя можеше да се посвети на светлото дело на кларисите, тя можеше още да разполага със сърцето си и да го отдаде единствено на Христа.

Изведнъж крехката й чувствителност усети тежестта на нечий недоброжелателен взор върху си. Изви отново лице и срещна навъсените очи на свекърва си. Разбра, че я укоряват за слабото внимание, с което следеше четенето на гостите, и се помъчи да догони пропуснатите места. Готфрид фон Щрасбург отново привличаше възхищението на събраните, а най-вече на старата ландграфиня — с ярката красота на образите, с блясъка на фразата, с живописността на думата.

Валети влизаха и излизаха, носеха подноси с бадемови сладки, кифли с кашкавал, филе от заек, сос от портокали, сливи, варени в розова вода. Наливаха в купите солена бира, рейнски вина, сиропи и бира, подправена с канела и ябълки.

А словата на Валтер фон дер Фогелвайде, тъй красиви и тъй мъдри едновременно, се забиваха в сърцето като остри стрели:

eich saz uf eime steine

und dahte bein mit beine,

dar ut sazt ich den ellenbogen;

ich hete in mine Hand gesmogen

das kinne und ein min wange,

do dahte ich mir vil ange,

wie man zer werlte solte leben,

deheinen rat kond’ ich gegeben,

wie man driu dine erwurbe,

der keines niht verdurbe,

diu zwei sint ere und varnde guot,

daz dicke ein ander schaden tuot;

daz dritte ist gotes hulde,

der zweier übergulde,

die wolte ich gerne in einen schrin,

ja leider des enmac niht sin…

Преди да си легне, Анна дълго се моли пред разпятието, което се открояваше връз скъпия брокат на стената, като си пожела, като най-висше щастие, да надене някога булото на кларисите в чиста служба за доброто на людете и света. Тя позова духа на покойната си майка Гертруд, като я помоли да се застъпи за това й горещо желание пред стъпките на оня, който кове съдбините им. Когато заспа, през цялата нощ тя неспокойно се въртя от една страна на друга, мъчена от чудни и необясними копнежи. Сърцето й биеше в неравна и глуха борба с младата кръв, която напираше да се освободи, подчинена на мощните природни закони. Челото й гореше в лека треска, пот овлажни тъмните млади коси край слепите й очи.

Сестра Клара идеше към нея с протегнати ръце, препълнени с уханни, снежни кринове. Благите очи на великата монахиня я пронизваха с чудна кроткост. Тихият хор на сестрите се издигаше в синкавия полумрак на някаква стара катедрала, сред облаци от уханен дим на тамян. Пъстрите стъкла на прозорците искряха с мрачни блясъци: тъмнозелено, тъмновиолетово, гранатово. Голям златен кръст изпъкваше в ясно сияние над всичко друго. Все по-ослепителен ставаше образът на разпнатия, греещ като огнено слънце. Девойката притисна клепачи с длан. Ала светлината проникваше и през нея. Тя изстена, скри глава във възглавието.

Някаква лека ръка я докосна. Момичето трепна, отвори очи, впи ги уплашено в лицето на сестра си… То бе замислено и сериозно. В десницата й гореше с ярък жълт пламък тънка борина.

— Прости ме, че те събудих, Ануш… Ала не дочаках да се съмне. Нощес дойде бърз вестогонец от баща ни. Има писмо с важни новини. На. Чети…

Елисавета протегна крехката си ръка. В движението й имаше сякаш нещо съдбовно.

Анна плахо пое разпечатания пергамент. Преди да го прочете, за миг разтвори очи. Сърцето й се заблъска лудо със звънливи ясни удари. После погледна тревожно сестра си.

Вътре пишеше:

„Анна е годеница на българския император. Нека се върне веднага в Естергом.“