Фани Попова-Мутафова
Йоан Асен II (72)

36

Мигът бе върховен.

Отново на северозапад стоеше севастократор Александър да пази нападението на венгрите или двойното нахлуване на венгри и латинци.

На североизток войводата Михаил вардеше крайистърските крепости, за да брани страната от възможното нашествие на монголите.

На запад великият войвода Алексий засилваше крайбрежната охрана на Адрия, защото се носеше слух, че от италианския бряг могат да дойдат корабите с войските на младия Жан дьо Бетюн, син на стария бранник Конон.

На юг Драгота, далечен сродник на покойния деспот Слав заедно с Асеновия зет Мануил Комнин пазеха долните предели.

Защото най-сетне Бела IV не бе можал да измисли нов предлог, за да откаже на подканванията на папата, и бе събрал войските си, готови всеки миг да настъпят в България. При тази вест севастократор Александър бе променил името на сина си Калиман в Калоян. Бодуен бе въоръжил огромна рат, която само диреше път, през който да премине по-бързо към Константинопол. Част от войската му, под водачеството на храбрия Жан дьо Бетюн, смяташе да се натовари на венециански галери и да отиде към Константиновград по море. А ако Бодуен склонеше да подпише съюза с Бела, можеше да свали войски на българския бряг при Драч и оттам да нахлуе в земите на Асена.

Граф дьо Бретан бе събрал десет хиляди пешаци и две хиляди конници. Граф дьо Бар водеше със себе си сто отбрани рицари с всичките им люде.

Великото царство бе застрашено в основите си. Нима бог щеше завинаги да оттегли десницата си от своето дело? Не пишеше ли на колоната в „Св. 40 мъченици“ че нищо не става без неговата воля? Не беше ли неговата милост подкрепила малката Асенова рат при страшния клокотнишки бой?

„И сега — се молеше Йоан Асен… — и сега ни помогни. Покажи ни своята милост… Какъвто и грях да съм сторил — правил съм го за доброто на своите люде, за запазване на царството, което ти ми създаде. Ако съм съгрешил, прости ми.“

И някакъв глас отекваше дълбоко в него:

Само който не се е борил със сатаната, той не се е очернял. Който иска да остане с неопетнена душа — нека отиде да живее в пустинята, далеч от съблазни и изкушения, нека се оттегли от вихрите на живота, от царството на демона: там, където царуват измамата, злото, човешките страсти, ненавистта, злобата…

Монголските татари, след като нахлуха в Русия, завзеха Киев и много други градове, опустошиха Полша, Силезия, Моравия, преминаха Висла, ограбиха Зендомир, наближиха венгерските граници. Бела забрави всички свои властолюбиви замисли към България и се помъчи да запази своите собствени земи.

Император Фридрих забрани на Жан дьо Бетюн да сложи крак в неговите земи, ако не желае да усети връз себе си най-страшната му ярост. Отчаян и поразен, младият Бетюн помоли императора за една среща, в която го убеди, с ласкателства и покорност, да позволи на войските му да преминат Ломбардия до Венеция. Императорът се съгласи, ала при условие Бетюн да остане при него. След дълги преговори и молби от страна на папата най-сетне Фридрих позволи на смелия рицар да отиде във Венеция. Ала щом пристигнаха там, Жан дьо Бетюн почина и войските му се разпръснаха. Само малка част от тях успя да се събере в Морея, откъдето под водачеството на младия Жофруа дьо Вилардуен потегли към Константинопол, за да освободи обсадения от Ватаци град.

Той черният облак, надвиснал над Асеновото царство, се разпръсна.

Простен съм… — си каза самодържецът и сърцето му възликува в дълбоко смирение.

За него нямаше друг път, освен пътя на истината и правдата, на милостта и великодушието.

Затова, когато Йоан Ватаци му предложи отново да обсадят напълно безпомощния Константинопол, той отказа:

Изкушението бе силно, мъдростта надделя. Не можеше заради малкото да се залага голямото. Той бе доволен от това, което бе постигнал. Баща му и чичовците му бяха освободили родината, тоя я бе обединил в ширни и мощни предели, синът му щеше да довърши започнатото. Всяко поколение трябваше да стъпва напред чак след като бе здраво застанало върху това, на което седеше.