Фани Попова-Мутафова
Йоан Асен II (56)

20

— Теодор, покажи сега на Елена буквата гама…

Момчето свенливо взе ръката на малката си невеста и я накара да нарисува буквата.

Двамата, свели глави един до други в упорно усърдие, приличаха на брат и сестра, отдавна свикнали един към друг.

„Колко бързо привикват децата… — помисли императрица Ирина, която наблюдаваше урока на сина си и младата снаха. — Няма още година как Елена дойде у нас, и вече говори гръцки, като че ли се е родила в нашия дом.“

За детето нямаше вече друга родина, освен Никея, други баща и майка, освен Ирина и Ватаци. Възпитателите й се бяха постарали колкото може по-скоро да забрави българския си произход, близките си в Търнов, далечния Хем…

Затова царските родове си избираха снаха за наследника на престола още от крехка детска възраст. Защото тя щеше да познава и обича само страната и езика на людете, над които някога щеше да царува.

Невинната душа на Елена не знаеше какво се работи над нея, с какви изтънчени изкуства карат детското й сърце да отвиква от привързаността към земята, където се бе родила, от людете, от които бе произлязла. Детето бързо свикна с новото си положение. Само понякога копнежът по родители и близки, по роднини и другарки го прекосяваше като жесток удар от кинжал. Ала то мълчеше. Но често нощем проливаше сълзи в безпомощна тъга, като зовеше едва чуто майка си.

Все пак от ден на ден Елена все повече привикваше с новите обичаи, новите носии, чуждия език и непознатите люде. Не й оставяха много време, за да мисли за дома си. Уроци по гръцки, уроци по латински, уроци по танц… Забави, игри, празненства… Всеки ден императрица Ирина й даваше по един подарък: огърлие, птица, кукла, книга… Затова Елена най-бързо се привързваше към новата си майка. Към кир Ватаци изпитваше леко стеснение и боязън. Хубавите му черни очи й се виждаха много далечни и строги. Не бяха благи като на баща й. А към Теодор изпитваше неясна отчужденост и хладина.

Това високо тънко момче с гъсти черни вежди и замислен взор я отблъскваше със свенливостта си и мълчанието си. Понякога тя се мъчеше да го заприказва, ала той отвръщаше неохотно, като свеждаше очи надолу и гледаше ноктите на ръцете си, потънал в чудна, безпричинна мъка. Постепенно помежду тях се завърза леко приятелство. Общността на игрите и уроците ги сближи. Ала за обич и другарска привързаност не можеше да става и дума.

Ирина се надяваше, че времето и общият живот непременно ще подействуват. И не насилваше нещата. Възрастта им бе неблагодарна… Като изживееха времето на усиленото растене, природата сама щеше да ги сближи.

— Мамо! Елена знае вече да пише буквите по-добре от мене! — извика учуден юношата. Неволна завист избликна в сърцето му към момичето, което бе дошло да му отнеме любовта на майка му.

Елена се изчерви и сведе чело. Тя почувствува леката ненавист в гласа на Теодор и малкото й сърце се сви. Нима бе виновна, че по-бързо учеше и схващаше тъй лесно уроците си…

— А сега ще прочетеш на Елена един откъслек от Хомерокентра… Да свикне на звучния стих на нашите деди… — каза императрицата и излезе от детската стая, за да приеме посещението на мъдрия и благочестив духовник Никифор Влемид, игумен на манастира „Свети Григорий Чудотворец“.

Юношата започна гласно да чете съчинението на Атенаис Евдокия, прочутата византийска императрица от петия век, която описваше в хомеровски стихове живота и страданията на Христа. Някои места оставаха за Елена неясни, ала тя слушаше търпеливо, без да прекъсва момчето. Когато Теодор свърши определената страница, тя запита:

— Защо се е казвала с две имена?

— Атенаис е било езическото й име. А когато я покръстили, я нарекли Евдокия. Тя била дъщеря на един философ от Атина на име Леонтий. Той отгледал дъщерите си с много голяма мъдрост и ученост. Когато умрял, оставил завещание, в което разделял всичкото си богатство между двамата си синове: Валерий и Генезий. А за нея определил само 100 пиастри, понеже щастието щяло да я постигне повече от всяка друга жена. Напразно се молела Атенаис на братята си да не я оставят без имот и дом. Те я изгонили от къщи и прибрали цялото наследство. Тогава тя отишла в Константинопол при една своя леля, за да подири правда от висшите власти. Леля й я представила на Августа Пулхерия, която управлявала като наместница на брата си. Августата тъй се възхитила от учената и хубава девойка, че веднага решила да я сгоди за малолетния император. Така се изпълнило казаното в завещанието на баща й. Атенаис била покръстена и приела име Евдокия…

Момчето говореше необичайно бързо. То често вдигаше ръце към главата си и гледаше уплашено наоколо си. Лицето му бе променено, неспокойно.

— А какво станало с двамата й братя? — попита с детско любопитство Елена.

— Младата императрица пратила стража в Атина, да ги докарат в столицата. Като знаели как са се отнесли със сестра си, Валерий и Генезий били полумъртви от страх. Когато ги завели пред трона на Атенаис, тя им казала: „Ако вие не се бяхте отнесли тъй зле с мене, днес нямаше да стоя на този престол.“ И заповядала да назначат Генезий за префект на Илирия, а Валерий за магистър на войната…

Изведнъж момчето се изправи, ослуша се. След това се обърна към малката невеста:

— Кой свири на арфа?

Елена се помъчи да долови някакъв шум. Не чу нищо. Погледна учудено към юношата:

— Няма никаква арфа.

Теодор се раздразни. Тупна с крак. Див гняв премина през стъкления му взор.

— А пък аз я чувам… Даже виждам и ангели, които свирят… Ето, ето ги… Те идват насам… Виж какви големи криле имат…

Колкото и да се стараеше да види каквото и да било, Елена не можеше нищо да различи. Тя се отдръпна уплашено. Лицето на момчето бе тъй чудно, необикновено.

Внезапно юношата падна като подкосен на земята. Почна страшно да се гърчи. Лицето му стана мораво. Очите и устата му се кривеха в грозни движения. От устата му се показа пяна.

В първия миг Елена се дръпна назад ужасена, с премаляло от уплаха сърце. Ала после се спусна смело към момчето, почна да го дърпа и да го зове. Той не чуваше, не виждаше, отпуснат като мъртвец. И изведнъж страшна мисъл я прекоси. От пресъхналото й гърло се изтръгна остър вик:

— Умира! Умира! Помощ!

Защо? Какво се бе случило? Кой му бе сторил зло? Ах, той бе видял ангелите, които идваха да вземат душата му. Сълзи избликнаха в широко отворените й очи. Жалост изпълни сърцето й. Тя коленичи до падналия, погали с нежност косите му. От всички страни се спуснаха прислужници. Дойде и самата императрица, бледна, изплашена. Тя заповяда на всички да се дръпнат назад, полека обърна сина си да легне по гръб, пошъпна да се пази тишина. След това се обърна към Елена:

— Не се плаши… ще му мине. — И добави едва чуто, като на себе си: — Пак му е сторил някой магия…

От този миг в душата на момичето стана прелом. Тревогата, която Елена изпита за младия си годеник, остана завинаги в нея. Тъй от съжалението се раждаше полека любовта.