Фани Попова-Мутафова
Йоан Асен II (61)

25

— Татко, ние решихме да си заминаваме.

Гласът на сръбската кралица бе препълнен с обида и скръб. Дългите й клепки бързо се сведоха, за да закрият влагата, която бе замъглила очите й. Йоан Асен изгледа дъщеря си. Поклати глава. Преметна едно зърно от седефената броеница, с която играеха неспокойните му ръце.

— И ти ли, Белославо? Защо ми причиняваш сега тия грижи и раздори с клира и града? Не знаеш ли, че нашите люде ще се надигнат против мене, ако лиша престолнината от това скъпо украшение.

— Аз обещах на нашите люде в Сърбия, че няма да се върна назад без мощите. Толкова разчитах на бащината ти милост. Ала виждам, че далечината изстудява…

Царят въздъхна дълбоко. Това дете, което бе израсло далеч от него, докато той бе минал най-тежките години от живота си в изгнание, наистина никога не бе изпитвало над себе си бащина обич и грижа. Как може да й докаже, че за него тя бе толкова скъпа, колкото Елена и Тамара, законните му дъщери от венгерската княгиня. Как да й докаже, че твърде често в сънищата му майка й — покойната Анна — се връщаше все тъй млада и нежна, както бе тогава, преди тридесет години… Защото тя бе неговата първа обич и той никога не можеше да забрави пламена и очарованието на ония дни от ранната си младост…

— Белославо… Думите ти са тежки. Ако ти знаеше какви трудни дни преживява баща ти сега…

Кралицата отправи загрижен поглед към самодържеца. Колко застарял й се стори отведнъж. С изкопано от дълбоки бръчки чело. Леко побелял, бледен и унесен в някаква неспирна, вътрешна тревога.

— Щом такава е волята ти, не ти се сърдя… Ала решението ни с Владислав е да си заминем.

Самодържецът вдигна високо свещника и изпрати кралицата до вратата. След това се върна отново към работата си, взе в ръце посланието на папата, за стотен път го прочете и се помъчи да разгадае тайната мисъл на Григорий IX, подбудите, които го караха да му напомня за кръстоносните войски, които младият Бодуен събираше из западните земи, желанието му да възвърне и Ватаци към лоното на католичеството.

Уморен от грижи и разяждащо недоверие, той неволно отпусна чело връз скръстените си над папските пергаменти ръце, тъй тежко понякога умората надделяваше мощта на плътта, будността на духа, безсилни да надвиват над безбройните съмнения и неспокойства.

Някой тихо седна край него, сложи едва докосваща десница на рамото му, с другата почти неуловимо погали главата му. Йоан Асен трепна, извърна се. По лицето му се изписа радост, изненада. Той скочи, блъсна стола си назад в чудно вълнение.

„Свети отче! Кога се завърна?“

Архимандрит Сава поклати глава.

„Аз съм винаги при вас…“

Царят се помъчи да си спомни откога не е виждал преподобния мъж, но не можа. Щастието му, че пак го вижда, бе тъй силно, тъй остро, че той не откъсваше взор от госта, сякаш се боеше да не го загуби отново.

„Аз се върнах от лова, а тебе вече те нямаше… Имам толкова неща да ти разправям. Това, което ти желаеше, ще бъде изпълнено. Аз подобрявам вече отношенията си с папата и латинците.“

Свети Сава се усмихна. Той се изправи. Лицето му бе тъй младо, очите му блестяха с чудна живост.

„Ето…“ — посочи царят към папските писма, ала дръпна ръцете си назад изплашен.

Писмата горяха връз писмената маса. За няколко мига от тях остана само купчина бяла пепел. Царят се извърна към светителя. Ала той изчезваше полека между сенките на една зелена градина, препълнена с безброй разцъфтели, невиждани цветове. Асен тръгна подир госта си, който вървеше с лека бързина. Поиска да го повика, но гласът не излизаше от гърлото му. Изведнъж той видя светителя да се връща. Радост го преизпълни. До свети Сава вървеше майка му, старата царица Елена, която бе също тъй млада и хубава, каквато я помнеше, докато бяха живи баща му и чичо му, преди много години. Но нали тя се помина пред пет месеца? — си помисли самодържецът. И гореща мъка го притисна. Царица Елена го гледаше и също се усмихваше мълчаливо и загадъчно. След това тя каза:

„Ще построим три нови църкви, синко… — лицето й стана скръбно и строго. — Готви много бисер и скъпи камъни… Защото много трябва да се молим богу, за да прости греховете ни.“

Тя махна ръка за сбогом. А по бузите й се нижеха — едри и лъскави — бисер след бисер. Сълзи ли бяха? Асен протегна ръка да я докосне, ала тя изчезна. Тогава свети Сава каза:

„Изпълни молбата на Владислава, нека тялото ми отиде в покой на родна земя. Това е волята ми.“

На царя стана тежко, недоволство го прониза, поиска да каже нещо, да попита, ала изведнъж страшен вик замря в гърлото му. Безброй, стотици хиляди плъхове тичаха по всички посоки и заличаваха всичко подир себе си. Изпълниха двора, градината, навлязоха в къщите, закриха слънцето, изчезна ясната небесна синева. Самодържецът отстъпваше назад, изтръпнал в ужас и погнуса, дордето имаше на какво да задържи крака си. След това се обърна, зад него бучеше, буйна и сърдита, великата бяла река. А тъмната напаст приближаваше към него с бързина на стрела гавелота…

Йоан Асен се сепна, дигна глава. Свещите догаряха пред него. От отворения прозорец нахлуваше свеж утринен вятър. Небето бе тъмно като старо сребро, пресечено по средата от виолетовата ивица на планината. Той потреперя. Стана.

„Задрямал съм…“ — си помисли.

И изведнъж с чудна яснота сънят изникна в паметта му. Той ясно бе чул думите на свети Сава: Нека тялото ми отиде в покой на родна земя. Това е волята ми…

Какъв знак бе този? Нима можеше да не го послуша? Той погледна отново папските писма. Кога щеше да пристигне епископът на Перуджия, за да влязат в по-точни преговори?

Щом изгря слънцето, царят закуси набързо и прати да известят на патриарха и съветниците му, че желае да им говори. Патриархът отговори, че имал намерение и без това рано да посети царство му, понеже пристигнали гончии от Драч, изпратени от българския войвода, който препращаше новите писма на Григорий IX до царя заедно с писмото, което получил тамошният архиепископ.

Синклитът се събра веднага.

Най-напред самодържецът извести, че е решил да отпусне на крал Владислав мощите, които той горещо желаеше да пренесе в родна Сърбия в нарочно построения от краля манастир Милешево в Приеполя. Разправи съня си, обясни, че смята това напомняне като указание за волята на светителя, и нареди тялото да бъде извадено от гробницата, приготвено за път и помазано с разни и много благоухания.

Веднага след това прочете на висок глас новото писмо на папата, който се обаждаше от 1 юни и съобщаваше, че легатът за България заминал вече. Заедно с това той молеше да го приеме добре и да се отнесе почетно към него, като че ли посреща самия наместник на свети Петра; напомняше му да постоянствува в неизменна преданост към апостолския престол, да се старае да привлече и други към подобна ревност, да облекчи щастливо, доколкото зависи от него, латинската империя и да приеме върху себе си грижата за покровителствена помощ над нея, като не я остави, със силната си закрила, да падне пред врага. Защото с това той ще задължи завинаги апостолския престол и ще има сърдечната му благосклонност.

— Щом легатът е заминал преди 1 юни, то можем вече да го очакваме наскоро — каза логотетът. — И да приготвим всичко за най-тържественото му посрещане.

— По-преди нека прочетем посланието, което негово Светейшество изпраща до водящото духовенство в България… — каза всеосвещеният Марко, митрополитът на Преслав, който бе дошел в Търнов, за да даде съвет на царя по исканията на сръбския крал. — Та тогава ще видим какво посрещане ще му приготвим.

— Защо? — попита протовестиарът. — Нали писмото е отправено до светия наш отец — патриарх Йоаким?

— Нищо подобно… — каза поп Добрейшо, като надникна към пергамента. — Писмото е отправено до „всички архиепископи, епископи, игумени, първенствующи, предстоятели, дякони, архидякони и други църковни прелати“.

— Без да се споменава името на патриарха? — попита гневно митрополит Марко.

— За папата български патриарх и българска автокефална църква не съществуват… — каза полека самодържецът. — Ала той желае, както изглежда, да завърже отношения с духовенството ни. Това е в реда на нещата… Така се започват всички преговори, докато се стигне до най-големите отстъпки. Нека сега се направим, че не разбираме тези напомняния. Аз ще отговоря на папското послание, ще приемем с всички подобаващи почести апостолическия легат, а на посланието до духовенството никой наш архиерей няма да отговори.

Великият боляр Стефан, син на покойния Саца, приближи и погледна папския пергамент. Той бе живял известно време в Милано за бранните поръчки на войската и разбираше от латинските езици.

— Какво е това! — се провикна възмутен той. — Какъв е този dominus! Значи, най-мощният владетел на християнския изток е само „господин“, ни повече, ни по-малко… По-рано беше поне „благороден мъж“…

Царят махна кротко с ръка.

— Не се гневи, Стефане. И това е в реда на нещата. И ние ще почнем от dominus, през nobilis vir, до rex и нещо повече може би. Тъй и ние ще обещаем първо спиране на враждебността към латинците, после пропуск на Бодуеновите войски, след това военна помощ на Константиновград, а най-накрая и бранен съюз против всички врагове на империята. Ала това ще зависи от степента на отстъпките, които Григорий IX ще направи относно нашите права към престола на Царския град и нашата църковна автокефалност. А вероятно и нещо повече… Нали знаете, че при всички преговори се взима и дава. Важното е отначало да се дава колкото може по-малко… Дори и това, което се подразбира, че ще бъде дадено, пак да се отстъпи с уговорки. А ще отстъпи повече този, който е повече притеснен.

Синклитът се вдигна. И царят побърза да съобщи на зетя си радостната вест.

Кралят и кралицата дойдоха, повикани от великия примикюр, за да чуят волята на баща си. С огорчено сърце Владислав мислеше за безуспешното си пътуване и срама на едно връщане с празни ръце. Ала когато чу думите на Асена, той остана зашеметен от радост. Изпълнен от признателност, той падна на земята, поклони се пред самодържеца и изказа в цветисти слова всичката си дълбока признателност. Защото той се обогатяваше с най-голямото съкровище — мощите на великия сръбски светец.

Отпуснаха се сърцата на гостите. Унилите и мрачни лица се разпънаха в непрестанна усмивка. Зареди се пир след пир. Сърбите не знаеха как да се отплатят и как по-богато да обдарят царския дом, патриаршията и града. Ала щом тялото биде приготвено за път, те веднага го взеха и заминаха, понеже се бояха търновци да се не противопоставят на вдигането на мощите. Когато се сбогуваха с баща си, Белослава и кралят коленичиха пред него и го помолиха за благослов.

Йоан Асен сложи ръце на главите им и каза:

— Пътувайте с мир, защото сърцето ви ликува от най-чиста радост… — А като вдигна дъщеря си и зетя си и след като ги прегърна и целуна, той каза на краля: — Понеже ти дойде и заплени дареното ми от бога съкровище — светителя — като реши да го изпратиш в родината си, то насити се, след като получи желанието на душата си. А ние дано получим милост чрез молитвите на светеца, защото питаехме истинска обич към него приживе и след смъртта му. Затова ви моля да вземете със себе си всички дарове, които съм направил на гроба му, и да ги отнесете с вас в пречестния манастир Милешево…

Белослава прегърна мащеха си и сестрите си, раздели се с горещи сълзи от родния си град.

Ала търновци ги изпратиха унили, без радостни и ликуващи викове. Лицата им бяха посърнали, в душите им се тълпяха тежки предчувствия.

Защо светецът бе отнел благоволението си от прославения им град?

Сръбските гости не бяха още преминали границите на своите предели, когато из богоспасната престолнина се разнесе като мълния грозна вест:

— Узите нахлули през Истъра!

И наистина, куманите бяха напуснали родните си огнища, бяха оставили всичко най-драго и с жените и децата си диреха закрила в приятелската страна, защото монголите опустошаваха с огън и кръв бащинията им, като помитаха всичко, което се изпречи на пътя им.

Само ширната бяла река можеше да бъде сигурна преграда между бегълците и жестокия нападател.

Българските гарнизони получиха заповед да не спират нашествието на тия, които бяха подирили спасение в земята на Асена.