Фани Попова-Мутафова
Йоан Асен II (65)

29

Това лято дворът забави много заминаването си за Царева ливада поради приемите и изпращанията на латински гости. Бяха настъпили страшни горещини и всеки, който можеше, бягаше навън от душните градски стени, по летни къщи, жрънки, бостани и горски катуни.

Елена видимо вехнеше и слабееше. Времето не бе облекчило тъгата й. Напротив. От ден на ден тя побледняваше като цвете, на което са отнели въздуха и слънцето. Анна наблюдаваше с бдяща тревога дъщеря си и прекарваше нощите без сън, когато чуеше детето си да казва: — Как ще бъде това? Татко Асен и татко Ватаци да се срещнат на бранното поле… Като врагове, като смъртни неприятели… И Теодор ще бъде с баща си…

Два дни преди да заминат, Анна и жените й отидоха да приготвят раклите в стаята с килимите и завесите, за да приберат скъпите тъкани, да не бъдат повредени от молците. Царицата сама сгъваше и нареждаше тежките аксамитени завеси, меки персийски килими, везаните с бисер покривки, като ги даваше на госпожа Росица и старата Дафина да ги нареждат. Ирина, подпомагана от многобройни прислужници, ги посипваше с уханни треви и прахове против зловредните гадинки. От време на време жените спираха работата си, избърсваха потта от челото си, вееха си с кърпи. Когато зачуха навън стъпките на царя, придворните се прибраха край стената и сведоха чело в дълбок поклон. Елена, която седеше край прозореца, загледана в реещите се светли облаци, с мъка се изправи и застана чинно, с устремен към земята взор.

— След пладне заминавам за Средец… — каза самодържецът. — Току-що получих вест от Александър, че стенобитните машини от Милано са пристигнали там, на път за Филиповград. А оттам към юг… — Той неволно погледна към дъщеря си и прехапа устни.

Колко слабо и тънко бе израсло това дете, с прозрачна кожа и сини жилки, които тъй ясно се виждаха под нея. Той отклони мислите си и каза:

— Викахте ли арабския лекар?

— Преди малко си отиде… — каза Анна. — Прегледа Елена и намери, че страда от слабост на кръвта.

— И какво препоръчва? — попита загрижено бащата.

— Да започне да се храни по-добре. Да живее на сухо и ветровито място, изложено на припек, да се къпе в студена вода, да пие настойка от слезови корени и мед. Освен това да пие вода, в която са киснали ръждясали гвоздеи, и всеки ден да взима по чашка старо вино, в което е стоял натопен пелин.

Тя отправи загрижен взор към царя.

— А ти? Няма ли малко да си починеш в Царева ливада? Нали беше обещал да дойдеш с нас?

Асен махна нетърпеливо с ръка. Откъм ъгъла на главната ракла той чувствуваше връз себе си да тежи настойчивият, непрестанен взор на младата ромейка. И това го смущаваше и му дотягаше като телесна тежест.

По-далеч… По-далеч от демона, от изкушението, което го дебнеше ден и нощ, което го следваше неотлъчно, при всяка негова стъпка, без да му остави покой нито в часовете на упорен труд, нито в миговете, когато жадуваше отмора за отруденото си чело.

Защото, ако денем Ирина Комнин го преследваше с чудния взор на магесническите си очи, нощем тя идваше свободно в сънищата му, тържествуваща и дръзка.

— Трябва да отида, да ги приема и одобря. А след това ще се върна. Ще остана малко при вас, преди похода. Куманите страдат от силните горещини и по никакъв начин не могат да потеглят, макар и от Константиновград постоянно да настояват, че сега е най-удобното време.

Той млъкна, защото царицата му направи знак, че Елена го слуша. Нека не напомнят на бедното дете мъчителното положение. То не бе виновно. Те сами го бяха изпратили в най-крехката му възраст при ония чужди хора. Там то се бе помъчило да ги забрави, да утоли жаждата си за майчина нежност при тия, които те сами го бяха научили да нарича баща и майка. И то бе израсло в най-важната възраст от живота при тях. Виновно ли бе сега, че веднъж свикнало с тях, ги беше обикнало?

Глуха мъка разкъса Асена. Не, невъзможно бе сега да се изпрати Елена в Константиновград. Тя трябваше първо да забрави, да заякне, да избистри сърцето си. Пък и ония люде още не бяха успели да влязат в решителни преговори с младия Бодуен, който пътуваше постоянно из целия западен християнски свят. Папата бе писал, че ще направи всичко, което е в силите му, за да се възобнови първият договор между българи и латинци в цялата му сила.

А в това време дните минаваха и Ватаци се укрепяваше все по-яко при Галипол и Цурул. Не, нямаше време за губене. Още при първите есенни дъждове те ще потеглят надолу. Никейците трябваше да бъдат веднъж завинаги изгонени от полуострова.

Вечерта, когато свали царските си одежди, облече просто монашеско расо и коленичи на мраморния под, пред Разпятието, самодържецът чу тихите стъпки на Анна, която идваше при него. В ръцете си държеше своето любимо Добрейшово Четвероевангелие.

Той се прекръсти, стана и отвори вратата. Никога досега той не бе виждал жена си по-бледа и по-натъжена. С тревога той я отведе към едно кресло, помоли я да седне, попита я какво има, какво се е случило.

— Нищо не се е случило… — каза тихо царицата, като разлистяше полека дебелите пергаментови листове, спирайки разсеяно взор върху рисунките, изпъстрени с разноцветни шарки: синьо, кафяво, керемиденочервено, ясно гълъбово… — И какво може да се случи повече? Тъй е тежко на душата ми, Асене… Ти заминаваш за Средец и кой знае дали ще се видиме вече преди потеглянето на войските. Имам да ти говоря…

Тя внезапно се смъкна на колене, обви краката му с ръце, дигна умолително очи към него.

— Още има време, царство ти… Още не е късно… — безпокойство заглуши гласа й. — Тъй се свива сърцето ми пред идващите дни… Такава боязън смущава духа ми, като че ли нещо грозно и нечувано ни дебне и може всеки миг да връхлети над нас…

Влага замъгли светлите й зеници.

— Ако имаш поне капка обич към мене, послушай ме! Не слизай надолу към юг! Върни Елена на съпруга й. Поднови приятелството с Никея… Може би ще се учудиш защо ти говоря така. Аз, вярващата и предана на папата католичка… Знам, че с това ти ще го разгневиш грозно. Той ще се помъчи да ти напакости. Ала бой се да не разгневиш този, който стои над папата и над всички нас… Страх ме е от неговия гняв…

Анна сведе чело, падна ничком до земята, обля със сълзи нозете на самодържеца. Ако в този миг тя вдигнеше очи, за да види лицето на Асена, сърцето й щеше да се стопи от милост. Тъй страшна бе борбата, която се рисуваше по него. Как болно докосваше тя най-мъчителните рани на душата му. Думите й го изгаряха по-зле от нажежено желязо и оставяха страшни белези там, където докоснеха.

Защо му говореше тя неща, които той знаеше по-добре от нея. Нима не му стигаха грозните мори на безсънните нощи, страданията на опустошеното сърце, страшните съмнения, които го разкъсваха в жестоки мъки.

И отново пред него изникна съдбовният въпрос: цар или човек…

Сега страдаше човекът, християнската му съвест, мъжът, който погубваше душата си и я правеше достойна за божия гняв…

Ала имаше ли той право да се грижи за спасението на душата си? Нека страдаше човекът у него, но самодържецът да бъдеше доволен. Бащата на хиляди люде… Да. Той беше готов да погуби себе си за вечни времена в мъките на пъкъла само за да запази тия, които го бяха избрали за водач и му се подчиняваха като на свой повелител и закрилник…

Очите му се отправиха към разпятието. Той полека се отстрани, отиде до молитвеника, падна пред него:

— Дай ми знак… Покажи ми правия път. Да не би заблуда да трови дните ми… Да не съм поел друма, сочен от изкусителя…

И той разрови раната си с мъчителна наслада, с доволството на мъченик, който гори на кладата. Съвестта му се извиваше като настъпена змия, стисната от железния юмрук на себеизпитанието.

Не отиде ли ти с Ватаци само да отмъстиш за обиденото си честолюбие от папата? А сега? Не отиваш ли против Ватаци, защото наранената ти гордост ще бъде удовлетворена? Защо още не можеш да простиш обидата, нанесена от постъпката на Жан дьо Бриен? Той е мъртъв вече. Забрави миналото. Бриен лежи в мраморна гробница, облечен в смиреното расо на францискански монах. Суета са човешките борби. Защото всички ги чака само праха на забравата. Само едно е вечно. Не погубвай душата си!

Един цар няма душа… — отговаряше нещо дълбоко в него. — Той стои над всички по власт и слава, но затова той трябва да стои над всички по своите страшни задължения. И душата си ще погуби, ако трябва, за да служи на народа си. Инак с какво право носи венеца и се нарича самодържец? Той трябва да бъде изкупител като спасителя. И сам да понесе мъките и страданията на цял един народ…

Асен се огледа наоколо си.

Царицата бе изчезнала.

Беше го оставила сам с душата си пред бога.

И той отново падна ничком, сведе чело в дълбоко смирение. Притисна юмруци до гърдите си:

Да, тя е права. Аз предизвиквам божия гняв… И той ще бъде страшен. Но нека падне само връз мен. Как мога аз да се грижа за спасението на своята собствена душа, когато трябва да се грижа за спасението на цяла една държава?

Ще ми простиш ли, господи?

Аз съм длъжен да отстранявам съперниците, които искат да рушат твоята воля… Ти сам ми помогна да създам велико царство. Нима сега искаш да оставя да го унищожат? Аз исках обединението и благоденствието на народите, които живеят край Понта и край Истъра, край Адрия и край гроба на свети Димитър. Исках да им дам мир и доброполучие. Постигнах го с твоята помощ… Не бяха ли най-сетне всички тия враждуващи народи — като по чудо — смирили своите страсти: омразата, гордостта, завистта, обединени около сиянието, което излъчваше престолът на Царевград Търнов? След вековни кървави разпри: българи, гърци, сърби, власи и албанци се почувствуваха братя, чеда на една земя — под справедливата десница на българския самодържец. Бяхме четирима, които искахме да създадем това дело. Ти сломи другите и въздигна моята десница… Мога ли сега да оставя зли сили да опустошат твоето дело? Врагът се сломява, дорде е слаб. Ако някога Симеон бе прострял властта си над Царския град, нямаше по-късно Василий Българоубиец да мине през Златната порта с българската царска челяд, вързана в позорно робство пред колесницата му… Как мога да оставя Ватаци отново да се загнездява на полуострова и пак да отправя рушителен поглед към моето мирно царство?

А демонът тихо съскаше в глъбините на сърцето му:

Ти искаш да задоволиш своето себелюбие… Искаш да влезеш като мощен самодържец в Константиновград и да седнеш на престола на Света София, като най-велик цар на Изтока…

Не… Не… Не е вярно — стенеше самодържецът и притискаше пламнало чело в хладния мрамор на пода. — Не е вярно…

Но когато дръзваше да отправи измъчен взор към разпятието, в него отново пламваше огнено съмнение:

Доста! Не предизвиквай съдбата си! Ти разкъса светите брачни връзки между Елена и Теодор… Има кой да закриля беззащитната Мария дьо Бриен, макар да е загубила баща си…

Студената светлина на утрото осветяваше проснатото тяло на един мъж, който лежеше на голия под, облечен в груба власеница, бос и превързан през кръста с връв, изтерзан от всички изкушения и всички съмнения. А людете го виждаха облечен в бяла атлазена далматика, извезана със златни трендафили и сребърни карамфили, стегнат в кръста със сърмен пояс, обут в пурпурна кожа, изправил достойно глава под тежестта на седмолъчна корона, обсипана със ситен бисер и скъпи цветни камъни, загърнат в мантия от пепеляв аксамит, спусната на тежки дипли до земята, отправил безкрайно благ и мъдър взор към някакво далечно, прекрасно видение…

Могъщ и щастлив.

Обсипан с всички блага на света.

Жив кумир.

Недосегаем в милостта божия.

В това време Анна тихо полагаше цветя върху раклата на чудотворната Петка, коленичеше с наскърбено до смърт сърце, простираше ръце към светите мощи.

Демонът го изкушава, преподобна… Горко му. Ала само който не се е борил с лукавия, само той не се е издигнал и пречистил. Помогни му! Освободи го от оковите на земните измами, от мъките на плътта, от нашепванията на злочинеца…