Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Асеновци (3)
Включено в книгата
Година
(Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,5 (× 17 гласа)

Информация

Сканиране, корекция и форматиране
analda (2019)

Издание:

Автор: Фани Попова-Мутафова

Заглавие: Йоан Асен II

Издание: трето

Издател: Български писател

Град на издателя: София

Година на издаване: 1986

Националност: българска

Печатница: ДП Димитър Благоев

Излязла от печат: 25.VI.1986

Редактор: Татяна Пекунова

Художествен редактор: Стефан Груев

Технически редактор: Любен Петров

Художник: Борис Ангелушев

Коректор: Тотка Вълевска

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/7971

История

  1. — Добавяне

41

Беше месец февруари на 1241 година.

Людете се трупаха по улиците на градовете, по площадите, на дворовете на селските къщи, по млиии и горски хижи, гледаха смаяни нагоре към небето и сочеха с ръка.

В мрачната нощна синева трептеше и блестеше огромна опашата звезда. Яркочервена като кръв.

— На мор е… — шъпнеха изплашени жените и се кръстеха.

— На бран е… — казваха мъжете и отправяха взор към чудното видение. Сякаш жадни за кръв и борба.

— Ще умре някой велик човек… — поклащаха глави старците.

Йоан Асен остави книжата си и излезе на посипания със сняг чердак. Загърнат в самурена наметка, с лисичи калпак на главата, той дълго съзерцава небесния знак. Дълбока въздишка се откърти от сърцето му.

Той можеше вече да отпусне десница. Делото му бе завършено.

Всички послания, които бе получил, съобщаваха само щастливи вести. Сякаш втората дъщеря, която му се бе родила преди няколко дни, бе донесла със себе си всички радости, които могат да се пожелаят.

Деспотица Мария му пишеше от Тесалия, че най-сетне Мануил се сдобрил с братята си Теодор и Константин, които му признали владенията, завзети с помощта на Ватаци.

Защото Мануил бе успял с шест никейски галери, пълни с гръцки малоазиатски войски, да завземе град Димитриада в Северна Тесалия. Оттам той бе разпратил навсякъде писма до всичките си приятели, че се е завърнал и че ще ги възнагради щедро, ако му донесат помощ и закрила. Така той бе събрал многобройна войска и завзел Фарсел, Лариса и Платамон, заедно с всички околни области. Брат му Костантин пръв бе признал новото деспотство, което се откъсваше от властта на Тесалоника. Наскоро след това и сам кир Теодор бе предпочел да бъде в добри отношения с брата си, отколкото да има съсед, който разполага с никейски пари и войски. Защото от владение на Мануила Горна Тесалия можеше скоро да стане владение на Ватаци. А това съвсем не бе по волята на хитрия грък, чието старо съперничество с Никея отново бе почнало да се изостря.

Тъй бащиното сърце на Асена се успокояваше относно съдбата на дъщеря му, а царската му мъдрост намираше утеха в това гръцко съперничество, което нямаше никога да позволи на Ватаци или на кир Теодор да се засилят повече, отколкото бе нужно на България. По този начин Никея, Тесалоника и Константинопол се връщаха към оня омагьосан кръг от борби и състезания, от лъжи и коварства, които щяха да позволят на Асеновото царство спокойно да се разцъфтява и споява.

В чест на тази щастлива вест самодържецът реши да кръсти новородената си най-малка щерка на името на първата си рожба: Мария. Така се подновяваше и името на кир Теодоровата съпруга, а същевременно се почиташе и Калояновата дъщеря.

Многобройна бе челядта на царя. Деца и внуци ограждаха белите му коси с неспирни грижи, ала радостни грижи бяха те. Бдящото му око следеше съдбата на Елена в Никея, на Белослава в Сърбия, на Мария в Тесалия. Тамара, Анна и най-малката Мара бяха хубави и здрави деца. Калиман и Михаил Асен растяха яки и пъргави момчета, които двойно обезпечаваха приемствеността на престола му.

Той можеше спокойно да склопи очи.

Йоан Асен отправи отново взор към звездата, която вещаеше смърт.

Ако си дошла за мене — избликна примирена мисъл в него — готов съм да приема твоя знак…

Бе изживял всичко, което на един човек бе съдено да живее.

Много радости, много слава, много грижи и много бездни бяха пресекли друма на неговия живот. Още от малко дете той бе видял пред себе си силата на злото и властта на демона. Баща му, чичовците му бяха умрели от невярна смърт. Дългите години изпитание през време на узурпаторството на Борила го бяха направили мъдър и смирен. Той бе видял студенината на чужденеца и бе изпитал неутолимия копнеж на изгнаника по родната земя. Сам, като предан помощник, бе изнесъл всички борби, всички походи на чича си Калояна. Неведнъж бе виждал пред себе си зловещия връх на отправено към гърдите му копие, неведнъж бе чувал край лицето си съсъка на смъртоносната стрела.

От млад кален в борба с рушителните сили на омразата и завистта, на алчността и себелюбието, той бе пожелал да стане съвършен човек и съвършен цар.

През завои и грешки, през падения и висоти, той бе изминал трънливия път на борбата със себе си, на борбата със силите на злото, на борбата с човешките измами и вероломства.

И бе излязъл от тия борби цял изранен, с жестоки белези, неизцерими рани, като славен бранник, който не се бе побоял от вихъра на боя, от силата на врага, от сянката на поражението…

Кървавата опашата звезда проблесна по-ярко в огнено сияние.

Можеш вече да ме прибереш…

Това, което моите предци бленуваха, е постигнато. Усилията на цял един род се увенчаха с успех. Аз оставям на тия, които идат след мене, мощна, силна, голяма държава. И един последен, върховен блян за изпълнение. Константиновград…

Всички български градове и крепости бяха пълни с богатства. Всеки ден нови пътища съединяваха отделните хо̀ри една с друга и засилваха и поощряваха труда на търговците. Населението от Средец и Филиповград бе раздало безплатно храни и добитък на Бодуеновите войници. Защото всеки имаше до пресита. А в Ниш им бяха дали толкова много овци, волове, брашно, ечемик, вино и масло, че те бяха отнесли със себе си чак към Босфора.

През България минаваше кръстовището на всички стоки, на всички кервани, на всички търговии. От Дамаск, Алеп, Антиохия и Багдад източните народи отправяха произведенията си към християнския запад. А Фландрия, Ломбардия, Алемания, Бохемия и Англия изпращаха стоките си към топлите земи.

Венецианци, генуезци, сирийци, араби, пизанци, фламандци, всевъзможни племена и породи кръстосваха спокойно закриляните от българската войска друмища и изсипваха неизброимо злато в тая благословена страна. Житница на Константинопол и земите му, Асеновата държава преуспяваше в невиждано благоденствие. Дългите мирни години бяха успокоили населението, което от краткия бой при Клокотница не бе вече давало данъци за тежка бран и въоръжения.

Средец бе станал наистина среда на всички български земи. Среда на всички пътища и всички търговци. В стените на многолюдния град гъмжеше от викове на керванджии, от чудновати песни и още по-чудновати наречия: персийци с високи шапки и дълги наметки се смесваха с благоречиви гърци, които майсторски умееха да хвалят стоките си, с едри, синеоки руснаци, с мургави етиопци, с облечени в коприна дубровничани.

Адриановград бе връзката между трите морета. Там ставаше всяко лято, от незапомнени времена, панаир на платове и конци, на гребени и кожи за обуща, оттам излизаха кервани към цялата страна, за да разнасят по всички посоки произведенията на севера, юга, изтока и запада. Защото в Адриановград можеше да се намери и киевски хермин, и златни конци от Лука, персийски рубини и лен от Шампан, чешки стрели и восък от Татария, брокат от Кюрдистан и родоски зехтин, вълна от Фландрия и Дамаски саби…

Във Верея ставаше панаир на жито, кожи и добитък. Там цяла Тракия събираше обилните си богатства и пръскаше храни за целия полуостров. По Истъра плуваха кубери, които разменяха стоки между изток и запад. От Киев и Крим тръгваха за Улм и Аугсбург скъпи кожи, восък, мед, сол, кехлибар и храни, а от Виена и Регенсбург заминаваха към Москва оръжия и лен, желязо, бира и вино. Българските пристани на Истъра: Бдин, Белград, Чървен и Дръстър трупаха стоки от цялата империя, които товареха в куберите на немци и руснаци. В Брюг носеха ботуши от прочутите „български кожи“, в Бамберг пиеха филиповградско вино, а в Меран си плетяха чорапи от загорска вълна. По Понтийско море слизаха северни кораби към Карвуна и Несебър.

В Драч пущаха котва венециански, генуезки и пизански галери, натоварени с разнообразна стока, събрана от целия запад: нормански ками, копринени платове от Тоскана, алеманско желязо, английска вълна, холандски сушени херинги, корабостроително дърво, милански гавелоти, вино от Оксер.

В Тесалоника спираха галери от юг, които носеха приказните богатства на топлите страни: сирийски пурпур, индийски подправки, захарна тръст, фурми, арабски коне, кипърски вина, тюркизи, бисери и сурова коприна от Персия, сухи смокини, восък, червена кожа от Родос, хиоски мастикс, индиго от Керман.

Белград стоеше на Истъра като верен страж на българския северозапад. На изток устието на великата река сочеше границата, която мъдрата природа бе избрала за пазител на Хема и Родопа. Драч бе отворена зеница на царството към християнския запад. Градът на св. Димитър Чудотворец бе изходът към богатия юг.

Обединени към скъпия престол на българския цар, всички народи на полуострова живееха в мир и свобода, в цъфтящо благополучие, в братска общност, сякаш не се бяха борили с векове, самоизяждащи се, губещи сили в безплодни разпри за първенство. Защото доброволното желание и любовта ги бяха сродили, а не грубото насилие. Любовта към господаря на Хем, който събираше в себе си доверието и предаността на българи, гърци, кумани, власи, сърби, албанци, на всички тъй разнородни и враждуващи жители на тая благословена от бога земя.

Ала не само за благополучието на тялото и растежа на земните богатства се бе погрижил бащата на царството. Той знаеше по-добре от всички колко лесно и от колко малко се задоволява плътта, как бързо досажда охолството и златото, а как мъчно се утолява гладът на душата.

Всеки жител на неговото царство бе свободен да мисли, да вярва, да се покланя на това, което желае. Ненапразно папата бе писал на крал Бела, че България гъмжи от еретици и схизматици. Нямаше гонен заради вяра или заради наука, който да не намираше подслон и закрила при търновския венценосец.

От Тулуза, от Милано, от Испания и Алемания, от всички страни при него идеха мъдреци и мислители, наблюдатели и духовници, които диреха нови истини, чертаеха нови пътища, подкрепяни и насочвани от мъдрата му мисъл. Богомилите разнасяха по целия свят мисълта за човешкото братство и правото за най-скромния човек да се радва на божиите блага. Страната се покриваше с църкви и манастири, където учени духовници сееха просвета между простия народ. Живописци изоставяха стари, сковаващи духа повели и диреха нови закони в изкуството.

Съвършен богомил по сърце, верен син на православната църква, Асен се явяваше само пред очите на людете в знаците на царското величие. Ала когато останеше сам, той обличаше любимата си францисканска туника, затваряше се в килията си, край отрупаните с книги лавици, които бе събрал около себе си.

Самодържец…

Само неговата ръка отправяше, насочваше, държеше всички възли на държавните грижи. Една мисъл и една воля спояваха в едно многобройните и разностранни служби, които крепяха живота на мощната империя. Защото севасти и войводи, епископи и кастрофилакти, всички се подчиняваха и служеха на една воля: волята на Йоан Асена.

И тя не желаеше нищо друго, освен щастието и величието на царството, благополучието на всички негови жители.

Далеч откъм града се чуваше сподавеният глъч на людете, които се бяха събрали по улици и стъгди да гледат и да се дивят на чудното явление. Тия, които настояваха, че ще има голяма бран — напомняха вечно живата опасност от монголите, господари вече на Киев, дебнещи всеки миг отново да нахлуят в Полша, Моравско и Венгрия. Други разправяха, че папата наближава вече сто години и може би му е дошъл ред да напусне грешния свят.

Царят на българите се загърна по-силно в наметката си и дълго остана на чердака, унесен в размисъл, загледан в искрящото знамение. В същия миг още няколко чифта очи на знатни и превисоки люде се отправяха със същия мълчалив въпрос към ярката звезда, може би предчувствувайки, че тази година ще бъде последната им: императрица Ирина Никейска, деспот Мануил Комини, папа Григорий IX, великият хан Октай, вождът на куманите Йона…

Когато се прибра в покоите си, Йоан Асен дълго не можа да заспи. Напразно се помъчи с кипърски лаунданум да призове покой над клепките си. Най-сетне стана от ложето си, отмахна задушаващите го златотъкани завеси. Някаква неясна мисъл го измъчваше с тревогата на неизвестното.

Накъде щяха да тръгнат монголите идущата пролет?

Посегна към сказанието на пророк Исая, след това се замисли. И подири друга книга, за да разсее тъмните си грижи. Въздъхна, взе от лавицата превода, който абат Витлеем му бе направил на най-прочутите алемански стихове. Разгърна книгата, намери известната песен на Валтер фон дер Фогелвайде.

Трите неща…

Погледът му се увлече от дълбоката мъдрост, от красотата на словото. Седна край замъртвения огън, разрови жаравата, подпря лакът връз облегалото на широкото кресло. Редовете, подчертани от ръката на Анна, говореха в тишината, сякаш любимият мъртъв глас възкръсваше от тия стройни строфи. Колко пъти тя му бе чела тоя стих в самотните вечерни часове край огнището… Стихът, който в ранна младост тя бе чула във Вартбург.

Седях на камъка в тъга,

ногата сложил връз нога,

на нея лакътя си спрял

и на ръката си подпрял

брадичката си и страната.

Аз дълго мислих в тишината,

защо живеем в този свят?

Отнигде не дойде ответ

как с три неща сдобил се бих,

все чужди на порока лих.

Намерих две — блага и чест,

но те вредят си често днес;

чак третото — „угаждай богу“ —

допадна ми от вси най-много.

Нещата тия възжелах,

но нивга, нивга, зная, ах,

честта и вярата във бога

и земните блага не могат

в сърце да си дадат обет,

те биват спъвани навред,

коварство дебне ги прикрито

и груба сила ги връхлита,

мирът и правото погиват,

за трите няма кът, додето

не оцелеят здрави двете.

Йоан Асен затвори очи. Топлината на лумналите цепеници го изпълваше с приятна отмора. Той притвори книгата, като запази с показалеца си избраната страница.

Чак третото — „угаждай богу“ —

допадна ми от вси най-много…

Въздъхна дълбоко.

— Как мъчно можеха тия три неща да се съберат в едно сърце: земните блага, честта и благонравието…

Цял живот той се беше борил, за да защищава правото и мира между людете. Ала те биваха спъвани навред от грубата сила, коварството, измамата. Бе ли успял да угоди богу?

Три месеца стоя кървавата опашата звезда на небето. Когато към края на месец юни в Търнов пристигна вестта за неочакваната смърт на никейската императрица Ирина, всички неволно си отдъхнаха. Злото вещание бе взело вече своята жертва.

През време на лов Ирина Ласкарис паднала от коня си и се наранила зле. Напразни били тревогата и грижите на кир Йоан Дука Ватаци, който обожаваше жена си. Ирина изпуснала сетен дъх, като благословила с примирена десница Теодор, Елена и трите им дъщери: Мария, Ирина и Теодора.

Жалейката на Никея засегна и българския дом. Преустановиха се всички тържества и забави. Отложиха се наредените ловджийски потери. Отмени се и заминаването на царската челяд за Царева ливада. Всеки ден в църквата „Свети Спас“ се отслужваха упокойни за свекървата на българската царкиня.

Асен знаеше какво загубва Ватаци и колко страшна трябва да е неговата скръб. Той му написа дълго послание, пълно с мъдри словеса и молби за примирение и утеха. Ала той сам знаеше много добре колко празни бяха всички тия думи, които не достигаха до сърцето и преминаваха край ухото като безсмислен и суетен шум.

Една вечер той отиде сам в „Свети 40 мъченици“ и дълго остана край вечно горящите кандила върху гробниците на Анна и Петър. Сложи връз мраморните плочи китки жълт янчец и синьо Иваново цвете. Можеха години да минат, ала старата рана болеше все тъй живо като преди. Неизцерима.

Погали колоната с клокотнишкия надпис. Прочете отново мъдрата езическа мисъл на Омуртага. Дълго се взира в надписа на Крума.

Като че ли се сбогуваше.

Някаква тежка умора лежеше на сърцето му и го отпущаше в необичайна леност. Не му се помръдваше нито стъпка по-далеч от тия скъпи гробове, от тия ценни спомени. Тук, в „Свети 40 мъченици“, бе душата му. Тук му се стоеше. Тук трябваше някога да положат тялото му. Той подири с взор подходящо място.

Обзет от спомени и скръб, той се усети изведнъж много стар, натоварен с премного изживени грижи и завали. Като че ли изведнъж силите му го напуснаха и той се почувствува немощен да носи в сърцето си тежестта на всички изминали тревоги, на всички бъдещи грижи.

На 11 април венгрите бяха съвършено разбити при реката Само от хан Бату и хвърковатата му конница. Крал Бела се бе затворил в непристъпната твърдина на Пеща, докато дивите орди опустошаваха земите му и ги превръщаха в пустини. Дълбоките буйни води на Истъра бяха отклонили още веднъж тоя бич божий от българските земи. Ала на връщане? Когато реката замръзнеше?

Асен сподави въздишката си, махна с ръка, помъчи се да разгони затаената тревога.

На дясната му ръка блесна пръстенът, който му бяха донесли като поздрав от далечното албигойско гнездо, замъка Монсегюр, който се издигаше на приоблачни висоти в Пиренеите. На него бе изрязан знакът на катарите — пчелата. Всяка година, за деня на лятното слънцестоене, юни, съвършените братя от вярата на бугрите му изпращаха някакъв дар. На 21 юни в замъка Монсегюр катарите чествуваха празника на слънцето. На този ден в осмоъгълния замък слънцето се виждаше едновременно от всички страни. Слънцето… Символът на доброто… Нему се кланяха древните Аспарухови българи… И в богомилската вяра българите се бяха помъчили да съединят догмите на Евангелието с добродетелите на древните предци…

Хиляди противоречиви мисли го нападнаха, безпощадни, неумолими. Беше ли Борис Михаил сбъркал, когато бе потъпкал вярата на суровите си люде? Нима византийската църква бе дала на людете истините, проповядвани от Христа? И така — българската душа се беше раздвоила. Без да може да забрави хилядолетните истини на своя суров закон, без да може да отхвърли чистата възвишена проповед за обич и мир…

Вярата на бугрите…

Българинът не можеше да приеме догми, които противоречат на истината, възвестена от апостолите. Петър беше проповядвал на запад, а Павел на изток… Защо князете на църквата спореха за първенство? Защо намисаха възвишеното божие слово в световните разпри?

Източната и Западната църква сякаш бяха забравили думите на Назарянина в Йоановото писание: „По това ще познаят всички, че сте мои ученици, ако любов имате помежду си.“

Щом върховните проповедници на учението за любовта можеха да се ненавиждат помежду си, какво оставаше за невежите, за насилниците, за алчните за земни блага?

Не беше ли наистина този свят творение на дявола, както учеха последователите на Мани? По дух людете принадлежаха на доброто, а по плът на злото. На светлината и на мрака… На щедростта и алчността, на прошката и мъстта…

Асен отново дълбоко въздъхна, скръсти ръце, углъбен в своя разговор с миросъздателя…

А въпросите го нападаха, неумолими и съдбовни.

Открай време людете диреха истината. И не я намираха. Не беше ли пожелал Мани да събере в едно ученията на Зороастра, Буда и Христа?

И изведнъж Асен усети да се прояснява в него тежката мрачевина. Той бе разбрал. Ученията не се проповядваха, за да бъдат полезни на людете.

Те се изпълняваха.

И мисълта му догони далечния наставник, примас Василий, който през целия си живот бе изпълнявал това, в което беше вярвал. Щом минеше празникът на Иван Кръстител, царят смяташе да замине за Света гора, където строяха кула в чест на малкия княз Михаил, кръстен на името на благочестивия свети цар Михаил Борис. Там, при мъдрия столетник, последна останка от времето на стария Асен, на Калопетра и Калояна — при този най-верен приятел и предан съветник, — той смяташе да прекара няколко седмици в почивка и углъбение.

В църквата бе тихо. Белите вощеници трепкаха в едри пламъчета и осветяваха прекрасната плетеница от букви, издълбана в мрамора от майстор Драган.

„… Тъй като бог така заповяда, понеже без него нито дело, нито слово се извършва. Нему слава вовеки, амин.“

Когато излезе навън, Асен усети с доволство как топлият въздух пронизва тялото му с приятни тръпки след хладината на дебелите каменни зидове. По лицето му се изопна радостна изненада.

Срещу него идваше с бързи крачки любимият му приятел, протосеваст Приязд. Явно беше, че той е чакал излизането му от църквата, за да го съпроводи нагоре, когато се изкачва по стръмния друм към Малката порта.

Людете се стъписваха, поразени от необикновеното щастие да срещнат самодържеца сам, без охрана и свита, да върви придружен от протосеваста, приемайки с любезна усмивка поклоните на търновци. Деца приближаваха и целуваха десницата му, девойки поднасяха китки, старци го спираха и заговорваха.

Асен промени пътя си, отправи се по посока на главната порта при Сечена скала. Отвсякъде почнаха да се трупат тълпи, които следваха подир него. Чуваха се възклицания:

— Да ти е вечно името!

— Жив да си ни!

— Господ да ти варди челядта!

От време на време Асен размахваше весело ръка за поздрав, отвръщаше с усмивка на благословиите. Бъбренето на Приязд го разведряваше. Предаността на людете сгряваше сърцето му. Когато желязната решетка на Главната порта се спусна зад гърба им, царят беше вече възвърнал спокойствието си. Затворено сред могъщите назъбени стени, юнското небе бавно избледняваше, изпъстрено с дребни светливи облачета. Вечерницата засия едра, сребърна. Едва забележимо се очерта прозирният рог на полумесеца. Отпуснатите загари се спуснаха с радостен лай към господаря си, лизнаха с огнена преданост ръцете му, хвърлиха се отгоре му с неудържима буйност.

Протосевастът завърши веселия си разказ, който бе започнал още при „Свети 40 мъченици“, в който се разправяше за вицекомес Петър Болеславич, наричан още виконт Пиетро ди Болислава, според това кой взема предимство в управата на Дубровник, дали някой сърбин или латинец. В историйката се преплиташе и името на прочутата красавица Анна Дукаина, сестра на царица Ирина, дъщеря на кир Теодор Комнин, която най-сетне се отказала от веселите си приключения в Дубровник и успокоила немирния си дух в тишината на един епиротски манастир, следвайки примера на нещастния си съпруг Радослав, който също бе подирил утеха от земните несгоди в манастира Студеница под името монах Йоан.

Асен покани веселия велможа да сподели трапезата му.

— Тази вечер имаме нещо, което много обичаш: фрушка чорба! Застроена с бяло вино, жълтъци и мед…

— Фрушка чорба! Каква съблазън.

Приязд въздъхна, поклати глава и затвори за миг очи. След това се поклони и помоли да бъде освободен от тази голяма чест, понеже очаквал пристигането на някакъв знахар от Белград, който щял да донесе церове за стария му баща, закован с месеци на легло от мъчителна болест. И прибави, като сведе смирено чело, слагайки десница на гърди:

— Доволен съм само когато мога с дело или слово да бъда в полза на нашия превисок самодържец. Видях, че царство му влиза замислен и сам в „Свети четирисе“, и пожелах да го почакам навън, за да се помъча по някакъв начин да разсея облаците от челото му.

Царят го потупа приятелски по рамото.

— Знам твоята преданост, Приязде… И ти благодаря.

— Това е най-голямото ми щастие… — Протосевастът се поклони до земята. — Да видя засмяно лицето на царство ти.

Пред вратата на покоите му го чакаше великият логотет.

С няколко свитъци в ръка и папка под мишница… Той сведе чело в почит. Лицето му бе строго.

— Неотложен доклад, царство ти. Искам прошка. Може би сега не беше ред и час. Ако повелиш, може да го отложим. Ала дългът ми беше да ти известя веднага, щом завърших разследването си.

— За държавните работи няма час и ред. Заповядай, Григорий.

Когато влязоха в работната, царят сам запали големия седмосвещник, подреди книжата, които бе оставил неприбрани по масата. Това бяха последните писма от Никея. Император Йоан Ватаци се оплакваше от непоносимата мъка, която изживяваше със загубата на любимата съпруга. Кира Елена съобщаваше вести за трите си малки дъщери. Покрай болката за смъртта на свекървата между редовете се прокрадваше някаква неясна тъга, че третото момиче разочаровало целия никейски двор, който очаквал наследник за престола. Теодор бе едничък син на Ватаци и Ирина Ласкарис, винаги болнав, със застрашено здраве и живот, какво щеше да стане, ако той умреше млад, като последен носител на славното име Ласкарис? Защото Йоан Ватаци бе предпочел синът му да носи името на дядо си по майка, император Теодор I Ласкарис, за да напомня пряката връзка с византийския престол.

Третото писмо беше от Теодор. В замяна на слабите телесни сили младият човек беше високонравствен, много начетен и голям поклонник на изкуствата. Никейският двор беше станал сборище за цялата византийска духовна знатност: Никита Хониат, Никифор Блемид, Георги Акрополита. Те основаваха школи, обучаваха младежите на логика, риторика, аритметика, геометрия, физика, география, астрономия, богословие… Сам Теодор Ласкарис учеше в тия школи и основаваше нови. Особена склонност той проявяваше към поезията. Всяко негово писмо започваше с някое стихотворение, което служеше за встъпление.

Ето, и това негово послание започваше с оплаквателна поезия, писана от Георги Акрополита за смъртта на Ирина.

Трогателните строфи, в които се описваше рядката привързаност между Ирина и Йоан Ватаци, бе дълбоко развълнувала Асена. И сега, като прибираше писмата и хвърли отново поглед върху изящно изписаните букви, сърцето му пак заби глухо и дълбоко, стаено в гърдите като смъртно наранено животно.

Съпружеството ни сля в единна плът,

а любовта ни дари с единна душа!

Той ми беше драг като светлината,

а аз му бях по-скъпа от зеницата на окото…

Сякаш гласът на Анна идеше от някаква загадъчна далечина, с безкрайна обич и копнеж…

А аз му бях по-скъпа от зеницата на окото…

Асен бързо прибра писмата, тежко се отпусна връз дъбовото кресло. Клепачите му леко се притвориха. Старата умора отново го притисна. Въздъхна дълбоко, след това отправи полека взор към логотета.

Епископ Григорий потръпна. Колко жълто и посърнало беше лицето на самодържеца… Може би не трябваше да идва сега при него. Той изживяваше чрез смъртта на Ирина Ласкарис Ватаци отново скръбните дни от загубата на Анна.

— Говори…

Логотетът разгърна посланията.

Прахторите на Филипската хора са недоволни от кефалията си, понеже държал страната на селяните от Горски извор, които не искали да дават позоб на десеткарите.

— А защо те отказвали да дават позоб?

— Смятали го за принадлежност на манастира.

— Но този спор не се ли уреди най-сетне?

Логотетът поклати глава.

— Изглежда, че не. Много месеци наред прахторите са изпращали оплаквания, ала те не са били взимани под внимание от тоя, който ги е получавал. Тогава те изпратили молба до най-високия си началник, но той не им отговорил.

Царят се навъси. Прехапа устни, в очите му мина светкавица.

— Друго?

— Аподохаторът в село Батошово, край Росица, запитва защо се е увеличил комодът за тия, които дават данък в жито и вино.

— Какво значи това?

— Това значи, че комодът не е увеличен по закона, а пък се събира в по-голям размер. Надвзетото отивало в неизвестни ръце. От същото се оплакват и людете на много селища между Хема и Истъра.

— А кефалите все благоразумно мълчат и не долагат нищо! Кой беше кефалия на Ловечката хора? Севаст Ханко или севаст Батул?

— Севаст Ханко.

— Не разпита ли за тази работа по-подробно?

Логотетът бавно се изчерви. Пот изби по челото му. Все пак истината трябваше да се каже.

— Изпитах всичко. Севаст Ханко не смеел да се оплаче, понеже високият началник бил приятел на царство ти. А пък севаст Черноглав признал направо, че делят всичко с…

— Протосеваста, нали?

Йоан Асен скочи, подпря се на масата, приближи лице до лицето на логотета.

— Защо не отговаряш?

А Григорий въздъхна, сведе очи. Кимна с глава.

— Протосеваст Приязд приемал всичкия надвзет комод и го делял с кефалиите. Тия, които отказвали, той сменял с нови. Тия, които се оплаквали, сега са в тъмница. Другите мълчали, защото не искали да очернят мъжа, който се радва на царската милост. Само севаст Алекси от Асеновград и севаст Ангел от Мънастирище са успели да изпратят оплакванията си направо до мене.

Самодържецът се разхождаше с бързи стъпки нагоре-надолу из стаята. След това отвори прозореца, спря за миг пред него: сякаш да поеме въздух, който не му достигаше. Извърна се. Страшни бръчки разрязваха челото му. Приближи отново, пак се опря с левица на масата.

— И откога е траяло всичко това?

— Доста отдавна. Злоупотребленията били дребни и минавали незабелязано. Но от две години дързостта на протосеваста минала всяка граница.

— Затова Приязд почна да строи палат в Царева ливада, по-голям и от тоя на севастократора… — пошъпна сякаш на себе си царят. — Не ще е било само зестрата на жена му от Дубровник…

— Изглежда, че той ще е събрал не за един, а за три палата… — добави Григорий, като бършеше потта от лицето си. Най-сетне му беше олекнало. Царят знаеше всичко. — Чак сега си обяснявам защо катепанът на Дръстърската крепост преди няколко месеца се оплакваше, че някои села от околността му отказват да дават приселка на чужди гончии. Защото кефалията им казвал, че повишеният комод ги освобождава от задължението да дават храна на гончиите и конете им. Сега всичко ми е ясно.

— И всички тия злочиния са завършвали в ръката на протосеваста. Изглежда, че умело ги е управлявал… — въздъхна царят, като почна тревожно и припряно да тропа с пръсти по масата. Очите му ту се засенчваха, ту проблясваха, издавайки вътрешната му борба.

Логотетът мълчеше, изчаквайки решението му.

Най-сетне самодържецът седна отново в креслото, нахвърли саморъчно няколко реда върху лист дебела бомбицинова хартия. Преди да подпише, той дигна глава.

— Проверено ли е най-строго всичко това? Да няма някъде клевета или измама?

Логотетът сложи ръка на гърди, поклони се.

— От сърце съжалявам, че всичко това не е клевета. Преди да дръзна да представя на царство ти грозната истина, аз се потрудих да изпитам най-изтънко всичко. Моите люде обиколиха тия селища, преоблечени като монаси, като божеци, като търговци, неусетно разпитаха людете, които им се доверяваха, и потвърдиха злочинията. Аз самият дълго не можах да повярвам, че зад едно тъй весело лице може да се крие толкова черна душа. Ала така е. Все пак, ако смея да помоля, нека царство ти излее великодушието си над нещастника. Нека казънта бъде по-лека.

Йоан Асен затвори за миг очи, лицето му още повече прежълтя. След това поклати решително глава, отправи бързо взор към иконата на чудотвореца Димитри — мечът на справедливостта блестеше неумолимо: нямаше пощада за виновните.

Натопи перото в червеното мастило.

И сложи подписа си.

Логотет Григорий хвърли взор към царската повеля. Очите му се заковаха връз съдбовните редове. И изтръпна. Погледна изплашено към самодържеца.

Асен се изправи. Очите му бяха скръбни. Ала цялото му лице беше замръзнало в каменна строгост.

— Злото се реже отведнъж. От корен. Иначе нивата ми ще буреняса. Колкото пакостникът е по-високо издигнат, толкова казънта му ще бъде по-голяма. Друго?

Григорий прехапа устни, отново се поклони, поразен, замаян.

Царят жертвуваше най-любимия си другар, този, който най-лесно можеше да изтръгне смях от устата му с весела бъбривост и остроумна закачка.

— Друго нищо за днес, царство ти.

— Тогава лека нощ, велики логотете. Довиждане.

Йоан Асен се изправи, за да изпрати верния си помощник. Подпря се на облегалото на стола. За миг бе усетил леко виене на свят. Все пак ударът бе неочакван и жесток. Един по един изпадаха верните люде. А царското око трябваше над всичко да бди, денонощно, неотменно.

— Почакай малко. Нещо ми дойде наум. Човек падне от кон или невярна болка го издебне — всичко става. Досега не бях взел решение по една важна работа. Трябва най-сетне да се уреди въпросът с наместничеството. Определих лицата. Напиши грамота, в която изявявам, че след смъртта си определям за наместници на Калимана, ако той е още непълнолетен: тебе, брата си Александра и патриарха. Утре на Еньовден ми я донеси за подпис и златен печат.

Великият логотет се поклони дълбоко, за да скрие тревогата и вълнението си.

Царят направи няколко крачки:

— Сбогом, Григорий.

Остана заслушан в отдалечаващите се стъпки, които бавно заглъхваха в дългите тремове. Далеч изцвили кон. Тревожно и продължително. Изскърцаха веригите на подвижния мост. От отворения прозорец надничаше къс зелено небе. В градините, долу, дърветата шумяха гъсто и непрестанно, залюлени от вятъра.

Изведнъж Йоан Асен притисна ръце към сърцето си. Тъмно було падна пред очите му. Той залитна със сподавен стон, помъчи се да стигне до масата. Устните му зовяха, ала никакъв звук не излизаше от устата му.

Простря десница, подири подкрепа. Не намери.

В последния миг пред чезнещия му взор прелитнаха като мълния, в луда превара, тълпящи се един зад друг, в един през друг куп образи, ясни, чисти, сякаш огрени от тайнствен светлик: десницата на Асена стария, баща му, сграбила копие, окичено с безброй пъстри кордели — очите на Иваница, строги и жестоки, неумолимо отправени към някакъв огромен, невероятен блян — кротката усмивка, мамещата червена кърпа на Анна — благославящите ръце на кардинал Леоне да Санта Кроче, слизащи с папската корона над сведеното чело на Калояна — разкривеното от злоба, хищно лице на Борила — светлият меч на свети Димитра, покровителя на рода Асеновци, насочен винаги към слава и победи — снежните степи на руските князе, скъпи като втори роден край — окиченият с бял трендафил кораб, който носеше венгерската му невеста — нимфариумът край Клокотница и окървавените води на Мала река — склопените очи на кир Теодор Комнин — зелените води на Адрия — светлият плясък на южното море — атонските манастири — хълмовете на Филиповград — прозирната десница на светия старец Василий — веселите очи на никейската наследница — тъмните огнени коси на Ирина — невинната усмивка на мъничката Мария — синият покой на Охридското езеро…

И някаква последна мисъл се помъчи да изплува в отлитащата свяст:

Успях ли?

Можах ли да постигна всичко?

Угодих ли?

Смъртта го бе заварила готов, със запален светилник в ръка, като разумните деви, които чакаха великия жених. И той можеше да отвърне със спокойно сърце: Успях. Можах. Борих се за твоята правда. Изпълних дълга си на тоя свят.

Кървавият блясък на поличбената звезда се отразяваше в мраморната бледност на успокоеното му чело, в кроткото сияние на сребристата му коса.

Но сянката му остана да лежи — огромна, неизличима — над всички земи, връз които се бе простряла царствената му десница.

Като безсмъртен знак.

Защото той заживя в сърцата на тия, които го обичаха и почитаха, в сърцата на идните поколения, вечно жадуващи за истината, мира и правдата, за крепката обич между людете…

Нарекоха го най-велик от всички южнославянски царе. Нарекоха го съвършен мъж и единствен между князете. Единствен по мъдрост и благочестие, по великодушие, по щедрост на духа.

И образът му остана да блести през вековете — в дни на тъмно робство и в дни на възход — като неувяхваща надежда, като пътеводна звезда.