Фани Попова-Мутафова
Йоан Асен II (27)

26

Младият престолонаследник не сваляше умните си очи от тия на баща си. От време на време Асен прекъсваше разказа си и прелистваше дебелите пергаменти, в които стоеше изписано със ситни букви великото минало на българския народ.

— И тогава Исперих сложил основите на новата държава отвъд Истъра. Тъй от смешението на славяни и българи се образувал нашият народ.

Петър беше необикновено мъдър за възрастта си. Той помисли малко и попита:

— Не се ли е загубило българското племе между славяните, щом те са били по-много?

Асен поклати глава, усмихна се:

— Не, момко мой. Защото българите тогава са имали по десетина жени, които те са вземали от славянските семейства. А тия славянки са имали по много деца, в чиито жили е текла българска кръв.

Момчето остана доволно от отговора, след това попита:

— А защо Първото царство е паднало под робство, та е трябвало вие да го освободите? Нямало ли е силна войска да го брани?

Царят сведе навъсено чело, въздъхна:

— Войската е била силно и добре въоръжена. Близо седемнадесет години Симеон живял в мир, за да подготви и въоръжи българската рат за велика бран, която я очаквала. Защото в това време и византийците се готвели за смъртния двубой. Тъй като било ясно, че няма място за две велики империи на полуострова. Или България трябвало да смаже Византия, или Византия да покори България. Както и станало.

— Но защо Византия е покорила България? — попита Петър със задушен от мъка глас.

— Не е липсвала войска, нито дръзновени мъже… Същите войводи, същите пронияри, същите стотници са били при Симеона и при неговите приемници. Държавата е била богата и приемала данъци отвсякъде. Друго е липсвало.

— Какво? — попита живо момчето и впери ясни зеници в царя.

— Липсвало е желание за борба. А този, който не е готов да се бори, ще бъде съборен. Такъв е суровият закон на природата. Затова тя дава някому нокти, другиму зъби или бодли, за да знае да се брани. Тежко на тоя елен, комуто са счупили рогата. Той никога няма да бъде водач, той никога няма да стои гордо на земята. Тъй и тогавашните българи… Отровата на Византия счупила волята за борба на мощния враг и ромеите победили по най-лесния път: като се подкопае отвътре, като се привлекат в лицемерна ласкателност клирици и боляри, като се приспи с угодливи обещания будното недоверие… Василий Българоубиецът подмамил велможите да му предадат крепостта и градовете в мирно подчинение, защото нямало смисъл в безкрайната борба, като им обещал пари и високи звания. Тъй изчезнала българската държава в пределите на Византия. И останал да страда само народът, лишен от власт, войска и царе. Нормани, печенеги, кръстоносци, кой откъдето им се покажел, минавал безнаказано през българските земи, грабел и опустошавал. Нямало вече яката десница на Крума и Симеона да брани, да закриля народа си от нападения и престъпления. Училищата на свети Климент били закрити. Житията на свети Кирил, свети Методия, свети Климент и неговите ученици били преведени на гръцки, ала изопачени и нагодени да убиват съзнанието на българите за тяхната народност. Все пак Василий не отрекъл голямото значение на българите, за да може народът да чете с любомъдра жажда тия книжки, ала на ромейски вече, защото българският език бил наричан варварски и българските книги били изгорени.

Очите на Петър се разшириха в безмерно възмущение. Сълзи овлажниха чистото им сияние.

— А ние, татко, ние имаме ли войска, годна да ни брани от робство и неволя?

Асен се замисли:

— Не още. Не сме още напълно готови за голяма бран. Затова имам мирни договори с всички съседи. Народът първо трябва да разцъфти в благополучие и имотност, за да може леко да издържа една скъпо обръжена рат.

Момчето скочи в буен порив:

— И аз искам щит и копие! Татко, купи ми кон и оръжие! Ако някой ни нападне, искам да отида и аз на бран!

Асен избухна в дълъг смях. Потупа детето по бузите. Кръвта на Калояна течеше в тия млади жили. И неговите соколови очи гледаха през тоя невинен взор.

Той извади от куповете пергаменти една малка книжка, подвързана с кордованска кожа, която от годините бе леко потъмняла.

— Ето, това е житието на свети Наум, написано от епископ Теофилакт, който бил архиерей на Охрид след падането му под ромейска власт. Какво не бих дал, за да намеря първоначалното българско копие…

Той се ослуша. Навън слизаше топъл проливен дъжд. Времето бе кишаво и мрачно. Момчето не можеше да излезе из двора и градините.

— Сега ще прочетем житията на свети Йоан Рилски, на свети Иларион Мъглежки, света Филотея и свети Йоан Поливотски, та като дойде отец Йоаким да те изпита за новия урок, да можеш добре да му отговориш. Мощите на тия трима светци се пренесоха в нашия царевград Търнов по време на дядо ти Асена и чичо ти Калояна. Защото няма по-голяма слава и по-голяма сила за един град от тази да притежава всечестни мощи на Христови мъченици. Раклата на света Филотея се намира в църквата на Света Богородица, наречена Темнишка, тая на Йоан Рилски…

— Ами в твоето царуване не си ли пренесъл някои мощи, татко? — го прекъсна с живо любопитство княз Петър. — Не си ли водил някоя битка, не си ли покорил някой град, в който да има чудотворна ракла?

Царят поклати глава замислен. Тъмните му очи скръбно проблеснаха:

— Не съм. Не още… Ала ако някога ми бъде дадено да поревна от сърце нещо, то бих желал да имам тук, на Царевец, църква, в която да почиват мощите на света Петка. Защото няма по-чист небесен дух от тоя на великата чудотворка. Как бих желал тя да стане закрилница и застъпница на нашия град, украшение на нашата земя. Слушай… Отечеството й е било град Епиват, в Романия. Родителите й били благочестиви люде, които ходели неотклонно във всички божии заповеди, украсявали живота си с милост и прекарвали дните си в добротворство. Те имали две деца: Параскева и Евтимий…

Ала младият престолонаследник не изпитваше особено любопитство към житията на светците, затова внезапно попита:

— Когато загинал и последният български цар, не е ли останала поне малка диря от техния род, за да се бори по-късно с гърците?

— Да. На два пъти по-късно българите дигнали бунт. Първом при сина на последния цар Гаврил — младия Делян, чиято майка била сестра на венгерския крал свети Стефан. А после правнукът на една Самуилова дъщеря — Константин Бодин, взел името Петър, когато българите го избрали за цар. И после за трети път, пак едни потомци на стария царски род…

— На име Белгун, Тодор и Иваница… — допълни някакъв глас откъм вратата, която водеше за царските покои.

Царят и синът му се обърнаха. Севастократор Александър стоеше на прага, дигнал с една ръка аксамитената завеса, която закриваше отвора на вратата. С другата ръка той поздрави прекалено бавно и тържествено.

— Какво има? — попита веднага Асен, който не бе свикнал с подобно глумливо държане на брата си.

— Има това, че кир Теодор събира в Тесалоника безбройна рат — каза севастократорът, като падна тежко връз дървената пейка, която обикаляше край стените на чардака, свали самурената си гугла и поглади с въздишка ясно русите си коси — а ние тук приказваме за свети Стефан и Гаврила. Не, Асене. Така не може повече да се кара. Време е да се почне със събиране на опълчения.

— Но против кого? — извика учуден царят. — Ако събирам рат, това означава, че искам да се бия, а нито един от договорите ми за мир още не е изтекъл. Нито пък съм още поел наместничеството в Константина града, та да ходя да браня латинците…

— Ако ти не искаш да се биеш, може всекиму да се поревне да си премери силите с тебе… — каза замислено Александър.

— Не се глуми! — отвърна Асен и погледна втренчено брата си. — Ала ти криеш нещо от мене. Познавам. Говори! Какво има?

— Защо твоите латинци още протакат работата и не уредят въпроса с наместничеството? Ето, ако сватбата между Бодуен и Елена беше вече извършена, като първо условие за влизане в сила на договора, ти трябваше сега да им идеш на помощ против намеренията на Комнин. Защо се бавят. Какво чакат?

— Всичко е готово. Вчера дойдоха пратеници от наместника с дарове за Елена и писмо, в което съобщаваха, че сватбата ще стане до Петровден.

— Хайде, сега пък Петровден! Нали беше уж определено Великден. — Севастократорът скочи, отиде към брата си, опря ръка на рамото му. — Знаеш ли, че в Перуджия имало таен съвет между папата, Жан дьо Бриен и пратеници на Константиновград?

Царят навъси чело, прехапа устни. Остана за миг поразен и гневен. След това ведрина порази лицето му.

— Какво от това?

— Как? Нима не разбираш, че те кроят нещо против нас? Ако им беше чиста работата, щяха да известят и на тебе — бъдещия наместник.

— Ти право каза — бъдещия. Ала не още наместник. Затова аз още нямам право да се меся в държавните им тайни. Може би искат да сключат съюз с папските войски и вожда им Жан дьо Бриен против общите си врагове. А те се знаят кои са: за едните Фридрих, за другите Комнин.

Дъждът бе престанал.

От градините се издигаше остър дъх на теменуги и седефче, неясен глъч на палави детски гласове.

Асен се обърна към сина си:

— Искаш ли да поиграеш в градината? Сестра ти е долу…

Ала момчето отказа. С напрегната жажда то слушаше разговора, който възбуждаше любопитството му повече, отколкото другите можеха да си представят.

— Елена е малка… Аз не мога да играя с момичета…

— Много си доверчив… — продължи бавно и замислено севастократорът. — Мислиш, че всички люде са като тебе. Вярваш на латинците, вярваш на Комнин, вярваш на папата… Договори! Парчета хартии! Помисли си само каква съблазън за кир Теодор… Цялата ни граница е необръжена, а той събира многохилядна войска. Мислиш ли, че един къс пергамент и един златопечатан подпис ще го възпрат, ако дяволът го изкуши?

— Без божията воля нищо не става. Защото без него нито дума, нито дело се изпълнява. Ще бъде това, което той е определил, а не това, което людете кроят… — каза полека Асен и скръсти смирено ръце.

Александър махна с ръка. Седна връз перилото на чардака.

— Нямам вяра аз в гръцка дума!

Царят го изгледа.

— Как можеш да помислиш подобно нещо? Нима Теодор Комнин ще забрави, че когато можех да вляза в съюз с Ватаци и да го нападна при Адриановград, аз не използувах незащитения му гръб и запазих честно договора си. Борбата е неизбежна. Ала тя ще бъде почтена…

Глух смях се изтръгна от устата на царския брат. На прага застана великият примикюр.

— Протостратор Радул иска да говори, царство ти.

— Нека влезе.

Радул влезе, целуна ръка на благочестивия самодържец. Стройната му снага бе леко наедряла. Бели кичури пронизваха тъмния облак на буйните му коси. По сурово изопнатите черти на лицето му се таеше някаква скрита, безименна скръб.

— Какво има, Радуле? — попита благосклонно царят любимия си войскар.

— Искам разрешение да повикам отвъд Истъра конницата на княз Йона.

Асен скочи. Лицето му потъмня.

— Вие всички сте подлудели. Каква нужда те кара да говориш това?

— Вестите на Тесалоника, царство ти. Нека не предизвикваме сами слабостите на кир Теодор. Той ще мине покрай цялата ни граница с многобройна рат от наемници. Нека бъдем предпазливи.

— Горко ни, ако мислиш да водим бран с тежко въоръжените тевтонци на Фридрих II и ломбардите, които Комнин е наел в последно време с толкова голяма плата. Ние не сме още готови за бой. Напротив, нашето спокойствие и крепката вяра в светостта на дадената дума трябва да бъдат най-яркото ни упование.

— Ако мога да настоя пред царство ти, ще повторя молбата си: нека извикаме зад Истъра две-три хиляди кумански конници.

— Както искаш, Радуле. Оставям на теб. Ала ние имаме винаги готови около хиляда наши, нали?

— Малко са. Дори и само за пазене на южната граница.

Отново се появи на прага великият примикюр:

— Логотетът на царството.

— Нека дойде.

Епископ Григорий дойде, придружен от неколцина презвитери и монаси. Образованият духовник твърде умело водеше външните отношения на царството с вродената си хитрост и предпазливост.

— Получих донесения от Долна земя, царство ти.

— Знам. Комнин събира наемници около Тесалоника.

Логотетът поклати глава.

— Новините са по-пресни. Гончиите ми пристигнаха преди половин час, когато би втората утринна.

Всички впиха тревожно очи в логотета. Асен усети мразни тръпки да прекосяват тила му.

— Кир Теодор потеглил с безбройна рат по посока на Хебъра.

Мъжете затаиха дъх. Григорий продължи:

— И сега вървял все покрай нашата граница.

Отдъхнаха.

Ала в сърцето на всякого остана да тлее, като жив въглен, някакво тайно, настръхнало съмнение.