Фани Попова-Мутафова
Йоан Асен II (29)

28

Ден и нощ, без почивка те вървяха надолу, все по права посока към юг.

Вървяха и ядяха. Вървяха и спяха.

Конниците яздеха с приведени в лек сън чела, пешаците вървяха на редици, заловени един други за ръка, като оставяха на смяна един буден от всеки край на редицата. От устата на морните коне течеше непрестанно светла пяна. Кожата им трепереше, лъскава от пот. С разкъсани ботуши, изранени крака, жадни, полунахранени, те бързаха да наближат южната граница и посрещнат вероломния враг. Преди гърците да са успели да завземат крепостите между Хебъра и Родопите. Навсякъде по пътя си те срещаха тълпи изплашени бежанци от тракийските селища. Всеки бе грабнал в ръце, на вързопи или натоварено на мулета това, което бе можал да грабне в уплахата си. Някои водеха със себе си стада добитък, други бяха с голи ръце. Защото кир Теодор бе обещал висока плата на наемниците си, ала им бе казал, че могат да си я увеличат чрез плячка и грабеж на нападнатите области. А наемниците знаеха, че винаги плячката е много по-сигурна от плата на един вожд, който може да бъде победител и да плати, ала може да бъде победен или убит. Затова, щом нахлуеха в някое селище, те първом се пръсваха по къщите да дирят заровени пари, да натоварят коли с покъщнина, да разграбят чеизите на момите, да измъчват останалите в къщите старци, за да обадят къде е скрито имането им. След това подпалваха опразнените къщи, а ако оставаха да пренощуват, превръщаха домовете в конюшни.

Бежанците посрещаха със сълзи на очи царските войски, падаха на колене, целуваха ръцете на войскарите, благославяха ги и отправяха желания за победа и сполука. От тях войводите научаваха приблизително къде могат вече да бъдат неприятелските войски. Макар че далечните кървави кръгозори сочеха дирята на разрушенията.

От Търнов войската се спусна край брега на Етъра, премина Хема, прегази Тъжа, отмина Верея, все право надолу, по късия път към Хебъра. На някои дървета все още не бе паднала кафявата шума от миналата есен. Други, с голи, напъпили клончета, тръпнеха, залюлени от свежия южняк. Но колкото оставяха по-назад зад себе си дългата, пъстролюспеста снага на Хема, която в далечината изглеждаше ту морава, ту синя, ту пепелява, толкова младата зеленина ставаше по-ярка, по-сочна. Когато наближаваха Хебъра, вече почнаха да се мяркат дървета, накитени в снежнобяла премяна, обсипани с румени цветчета. Небето ставаше по-високо, по-синьо, по-ясно. Топъл въздух лъхаше морните, прашни лица на войскарите. Миришеше на прясно разорана пръст, разтопеният сняг се свличаше на буйни потоци и млади води пълнеха засъхналите, каменливи корита с пенлив, зелен блясък.

Вредом, дето минеха, овчари подбираха стадата си след царските люде, орачите оставяха ралата си на жените и децата, грабваха стари лъкове и ръждясали копия, някои задигаха каквото имаха: пелки, лопати, сърпове, други с голи ръце отиваха да пролеят кръвта си. Коняри раздаваха ергелетата си на пешаците и сами се нареждаха в техните редици. Деца с прашки и тояги следваха подпре им, без да обръщат внимание на знаковете и виковете, които майките им даваха да се върнат. Целият народ се бе вдигнал срещу дръзкия нападател като един човек, с една воля, с едно желание: мъст и победа или смърт.

И времето споделяше стаената тревога на бранниците. Небето ту потъмняваше, препълнено със сиви облаци, които се тълпяха като кръгли челичени щитове, ту внезапно препичаше слънце, ту препръскваше дъждец, после отново ярко блясваха пролетните багри, после пак притъмняваше с безнадеждна мрачевина. Тъй се ломеше и сърцето на царя, който яздеше в средата на войската, подир авангарда: ту препълнено с надежди и упование, ту изтръпнало в най-грозни предчувствия.

Прегазиха с мъка пълноводния Хебър, като яхаха по двама-трима наведнъж конете, които преплуваха буйните води. След това поеха по стръмния десен бряг на Добричка, която идеше откъм юг и влачеше мътни води към ширната река. Наближаваше да мръкне. Капнали, пребити от умора, войските диреха стан за пренощуване. Жрънките покрай реката бяха празни и запустели. В село Добротица не намериха жива душа. Селяните сами бяха подпалили селото си и бяха избягали, за да не остане никаква плячка за похитителя, който и без това, след като го ограби, сам щеше да го опожари. Равнината полека се извисяваше в хълмнисти възвишения, между които се промъкваха като гъвкави змии многобройни реки, рекички и потоци.

Йоан Асен свали шлема си, изтри попотеното си чело. Огледа се наоколо. Мястото бе опасно, пълно със засади. Трябваше да се внимава. Ако можеха да стигнат свободно до крепостта над село Клокотница, положението им срещу настъпващите откъм югоизток гръцки войски щеше да бъде много изгодно.

— Радуле… — позова тихо той.

Верният войвода приближи коня си до неговия, допря почтително десница до гърди, сведе чело.

— Избери десетина войскари да пребродят местността и да ни доложат разположението на реките и ридовете около крепостта. Веднага.

— Твоя воля, царство ти. — Радул препусна коня си към сотнята на алагатор Милко.

— Вземи най-опитните си съгледвачи и тръгни веднага да изучиш местността. Надолу, все по брега на Добричка. Ако срещнете местен човек, вземете го със себе си да ви показва. Ала след това ще го завържете и няма да го пускате веднага. Никъде.

В падащата вечер алагатор Милко заедно с десетина войскари и един отрок от Крънско, прочут с острия си соколов взор, тихо се измъкнаха през ракитаците. В това време войската изкачи обраслия с гори хълм и се разпръсна из полянките с гъсто израслите дървета. Куманската конница остана долу, в подножието на хълма. Свикнали да ядат и спят върху конете си, куманите не усещаха тъй силно изтощението и умората на пешаците, които веднага се хвърлиха на земята облечени, с оръжията си, капнали, жадни за кратка отмора. Узите изпънаха плъстените си шатри, постлаха кожи за вождовете си, вчесаха дългите си перчеми, издоиха кобилите, пиха мляко, хапнаха малко сурово месо. Главният им вожд хан Сокач ги наобиколи, насърчи ги, напомни на жреца още преди изгрев слънце да пренесе жертва на боговете. Леко залюлян връз изкривените си от вечната езда крака, той минаваше от група на група, спираше се пред шатрите, разговаряше с наклякалите в полукръг узи, които късаха със зъби суровото месо: от време на време се ослушваше като дебнеща котка, слагаше ухо на земята. После продължаваше обиколката си. Златните му обеци, посипани с дребни карбункули, тихо светеха в здрачевината. Огненото небе се отразяваше в локвите на превалелия дъжд. На запад се яви бледата вечерница. В това време Йоан Асен обикаляше горе своите морни пешаци, които бяха налягали в купчини тук-таме, край набързо издигнатите шатри. Някои се окопитиха от кратката почивка и почнаха да чистят оръжията си. Лъскаха ръждясалите си ризници, точеха ками и саби, опитваха острията на копията, гъвкавостта на тетивите. Други чакаха около колите да получат храна. Мнозина се катереха по високите дървета, за да зърнат следи от наближаващия враг. Далече, в чезнещите далечини, се издигаха огромни пламъци от опожарените селища. Неприятелят бе вече наблизо. Ала не се виждаше, не се чуваше нищо. Всички мълчаха, сякаш се бояха невидимо око, незнайно ухо да не долови най-плахия им шъпот, най-леката им дума. Въздухът бе препълнен с неизвестност. Те дебнеха, спотаени като див звяр, готов за смъртен скок. Ала може би и тях дебнеха по същия начин.

След бранния съвет в царската шатра всички войводи отидоха при отрядите си. Останаха само Йоан Асен и великият протостратор.

— Комнин е вече наблизо… — пошушна на себе си царят. — Боя се всеки миг да не загазя в засада. Дано по-скоро се върнат разузнавачите… Доколкото знам, крепостта е непристъпна откъм север и изток. Там се влива една по-малка река в Добричка.

— На това място Добричка се нарича Банска река. А на другата името е… — Радул прекъсна думите си. Ослуша се.

— Чуваш ли нещо? Като конски тропот… — каза изтръпнал царят.

Той стана, дигна завесата на шатрата, надникна. Върна се.

— Не, няма нищо.

Радул се замисли.

— Не знам. От време на време нещо ми се счува. Не мога да определя какво е. След това не го долавям вече. После отново почва.

Великият войвода затвори очи, за миг челото му клюмна във внезапна дрямка. Царят го разтърси за рамото.

— Върви си почини! Нужно е! Утре трябва всички да бъдем бодри. Хайде! Отморени войскари се бият два пъти по-дръзко.

— Няма да склопя очи, дорде не видя царство ти, че е легнал и той да почине.

Асен се усмихна. Загаси борината, която трепереше с кървав пламък, закрепена връз една желязна халка на главната подпора.

— Добре.

Той изгледа с любопитство войводата. Радул не бе помръднал от мястото си.

— Е? — напомни царят с подканващ глас.

Радул се сведе в дълбока преданост.

— Позволи ми, царство ти, да спя пред входа на шатрата.

Тих смях трепна върху устните на самодържеца.

Войводата поклати глава. Сви вежди.

— Нямам вяра в никого и в нищо.

— Навън стражите бдят на всеки двадесет стъпки.

— И на тях не вярвам. Едно време Манастър беше най-верният на Калояна.

Царят се хвърли облечен с ризница и запасан с меч връз постланата кожа. Наскоро край входа на шатрата се разнесе дълбокото и равномерно дишане на Радул. От време на време отекваха стъпките на стражите, които пазеха лагера. Вятър залюля гората в неспирен шъпот. Йоан Асен отпусна морна глава връз ложето си, ала сън не слизаше над клепачите му. Той се обърна няколко пъти ту на едната, ту на другата си страна, въздъхна дълбоко. Хиляди мисли го нападаха една след друга, хиляди образи никнеха като тежка мора в мрачевината. Той взимаше едно решение, след това го отхвърляше, променяше пътя на похода, след това го връщаше към първоначалното решение. Сърцето му биеше в бавни, звънливи удари в кобната тишина. Изведнъж той отпусна главата си по-близо до земята.

И отново чу оня чудноват шум, който бе разтревожил Радула. Конски копита ли бяха? Тропот от хиляди нозе ли?

Той скочи.

Не, не го сдържаше. Задушаваше се в тая тясна шатра, в тая глуха неизвестност. Кога щяха да се върнат разузнавачите! Прониза го буйно нетърпение. Той прескочи внимателно тялото на верния войвода, излезе навън.

Облъхна го свеж нощен ветрец, напоен с мирис на росен. Ясночервен, огромен месец изникваше зад потъмнелия силует на крепостта, която се извисяваше в далечината. Хълмове и долини мълчаха, застинали в царствена тишина, потънали в тайнствени сенки. В далечината Хебър блещукаше като сребърна жичка, ридовете чезнеха призрачносини.

Асен отправи жадно взор към тъмния черен силует.

Дали там бяха вече успели да нахлуят гръцки войски? Това щеше да бъде съдбоносно за него. Българите трябваше на всяка цена да изпреварят Комниновите пълчища, за да не бъдат заградени от всички страни при едно желание на гърците да ги обхванат като в клещи. Със сигурния заслон на крепостта зад гърба си те щяха да могат да раздвижат в изкусна игра куманската конница. Дано крепостта можеше да се вземе откъм изток. Дано реката не беше придошла много… Но там, между тия ридове и реки, не ги ли чакаше спотаена Комниновата войска? Ако можеше да се заобиколи откъм юг. По-безопасно щеше да бъде. Защото гърците неизбежно настъпваха откъм изток, край десния бряг на Хебъра…

Царят внезапно спря.

Този чуден шум! Той отново долепи ухо до земята. Росните треви измокриха лицето му. Звукът личеше все по-ясно. Сякаш хиляди води клокочеха в стройната песен някакъв стар, познат напев. Той продължи да се лута из гората, зърна в низината лагера на куманите, слезе към тях. Стражите го познаха отдалеч и го пропущаха с почтително вдигане на сулицата.

Колкото повече слизаше надолу, толкова повече шумът ставаше по-ясен. Тук-таме се препъваше в останки от стари основи, минаваше край полуразрушени зидове, които се издигаха зловещи и черни в звездния сумрак. Личеше си, че някога това е било древно селище. Изведнъж той спря. Пред него стоеше старинен храм с хубави, стройни колони. В дъното на храма се откриваше полузакрит от шумата вход на пещера. От нея се обади тих глас:

— Кой е?

Царят се огледа наоколо си. Попипа дръжката на меча. За миг се разкая, че е тръгнал сам. Помисли да вдигне рога до устните си и да повика за помощ. После се усети, че въпросът бе даден на български и не би могъл да бъде от враг. Не биваше да се вдига излишен шум.

— Свой човек… Християнин… — отвърна той.

На прага застана млад юноша. Светлината на месеца биеше право в лицето му, по което бе замръзнала голяма уплаха. Никога през живота си той не бе виждал подобен личен войвода.

— Българин ли си? — попита момчето с пресекнат от боязън глас.

— Да. А ти? Откъде си? Какво дириш тука? — попита царят и се приближи до него.

Момчето се поотпусна малко. Отново дигна очи към непознатия, ала вече с доверие.

— Избягахме от гърците. Скрихме се тука в пещерата. От два дни вече си свършихме храната. Майка ми умира от глад. Който и да си, човече божий, дай ни малко хляб!

— Каква е тази развалина? — попита царят и добави: — За хляб не се грижи. Ела с мене и ще ти се даде всичко.

Изведнъж той изтръпна. Примка ли беше това? Какво имаше в тази пещера? Може би засада? Гръцки разузнавачи? Той реши да не се издава кой е.

— Тук е било вехто тракийско село — каза момчето — а това е стар храм на самодивите… Ние се скрихме в пещерата на извора. Сетихме се, че никой няма да ни намери. Мнозина ги е страх да идват насам… Поради самодивите.

Оня шум прозвуча ясно в тихата нощ.

— Какво е това? — попита Асен.

Момчето склони лице към земята.

— Това са подземни извори, които клокочат. Затова селото долу и крепостта се наричат Клокотница.

— Има ли люде в селото? — попита царят.

— Всички избягаха.

— По кой път може да се стигне до крепостта лесно?

Момчето се замисли.

— Ти българин ли си? — повтори то.

Асен леко се усмихна.

— Казах ти вече.

Изведнъж из гората се издигна смътен, сподавен шум. Отекнаха тихи заповеди. Задрънча оръжие. Един познат глас неспирно зовеше. Чуха се стъпки. Блеснаха борини. Момчето изтръпна, оттегли се към входа на пещерата.

— Тук съм! — се обади тихо царят.

Радул се затече към него. С шлема и плаща му в ръце.

— Каква непредпазливост! Биваше ли да ни хвърляш в такава тревога!

Като зърна юношата, той застана в мълчалив въпрос. Зад него се появиха няколко стражи и катепани.

— Това момче се е скрило тука от зулумите на гърците. Вътре е и майка му. Ще донесете храна и завивки. Трима стражи да останат да ги пазят.

Момчето разбра. Извърна се към царя, коленичи, обви коленете му с ръце.

— Не ми ли вярвате? Аз съм българин! Вие български войски ли сте? За да ни браните ли сте дошли?

Радул кимна с глава.

Момчето се спусна, целуна обущата му, края на наметката му, ръцете му, обзето от луд възторг.

— Господ да ви благослови! С вас ли е цар Асен? Дали ще го видя? Да целуна и нему ръка.

Радул мълчаливо посочи към царя.

Момчето падна по очите си в дълбоко благоговение, като пред икона.

— Как ти е името, драги момко?

— Матей Стоянчин, царю честити!

Отвсякъде се трупаха войскари. Кумани и българи, разбудени от глъчката, пристигаха на купчини, разпитваха за станалото. Високата снага на севастократор Александър се зададе между сенките, които хвърляха високите дървета.

— Войските вече се дигат на крак. Трябва да тръгваме, дорде не е съмнало. Кой е този?

— Намерихме един бежанец, местно момче. Може да ни бъде полезен, господарство ти… — каза Радул.

Севастократорът отправи остър взор към юношата. Сви вежди:

— Предпазливост.

Матей пламна, понечи да каже нещо, прехапа устни. Обзе го огнен копнеж да разсее това недоверие, да се прояви в нещо, да заличи съмненията на тия високи люде.

Откъм изток започна бавно да побелява. Звездите гаснеха една след друга. Тънка огнена ивица изникна зад ридовете, разрасна, изпълни цялото небе с руменина. Пожар от пъстри облаци избухна в сини, зелени, морави, златни пламъци. В дърветата зацвъртяха птици. Хладен ветрец изтриваше безсънната нощ от клепачите, умората от тревожните чела. В далечината блесна синя, едва забележима ивица: Хебъра. Войските бързо и безмълвие прибираха лагера си. Куманите се строиха в гъсти редици до конете си. Заповедите се раздаваха шепнешком. Асен бе събрал в шатрата си всички войводи, за последен път разискваше начертанието на боя. Всеки миг очите му нетърпеливо се отправяха към полузакрития вход.

Най-сетне навън се зачуха припрени стъпки, сподавен глъч и на прага застана стотник Милко. Всички се струпаха около него, обсипаха го с въпроси, ала когато прозвуча властната повеля на царя, замлъкнаха, отдръпнаха се и жадно зачакаха да чуят.

— Говори!

— Най-напред слязохме надолу, все край брега на Банска, прегазихме една друга река, която се влива в нея…

Царят даде знак на чертожника да спре нанасянето на вида на местността връз пергаментовия свитък.

— Знае ли някой как се казва тая река?

Всички се спогледаха, дигнаха рамене.

— Може би е Суха река… — каза боляр Хубан.

— Не. Суха река се влива от другата страна… — се намеси куманският вожд Сокач, който бе слизал по тия места.

— Повикайте онова момче… — заповяда царят — то ще ни каже имената на местности и реки, за да не правим грешки.

След малко младият Матей изопна снага в гореща преданост пред лика на самодържеца.

— Слушай, момче… От тебе искаме само искреност и добра воля. После ще бъдеш богато възнаграден. Внимавай хубаво какво ще те питам. Знаеш ли как се казва реката, която първа се влива в Банска, като се слиза оттук надолу, към юг?

— Мала река, царю честити!

— Така. Добре… — и Асен даде знак на чертожника да нанесе името.

Алагатор Милко продължи:

— Като прегазихме Мала река, наближихме селото.

— То е вече Клокотница…​ — се намеси усърдно момчето.

— Селото беше съвсем пусто. На изток от него се издига възвишение, обрасло с гори.

— Това е Бели камък.

— Крепостта е достъпна само откъм тази страна​ — каза алагаторът. — Защото откъм север и изток се намират два широки и дълбоки дола, това са коритата на две реки, които се вливат една в друга точно на север от калето.

— Там Гидиклийската река се влива в Банска — поясни момчето.

— Откъм юг също има високи ридове, които правят мъчен достъпа до крепостта.

— Тоя рид се казва Змийница… — се обади отново Матей.

— А вдясно? Откъм югозапад какво има? — попита севастократор Александър.

— Там не можахме да отидем, защото на това място река Банска бе много придошла и се отдалечавахме от лагера.

— По-нагоре от Банска — се намеси свенливо Матея — на това място има още един голям рид, а по-надолу, към Хебъра, тече друга рекичка, която се влива в Банска. След нея има пак един рид, викаме му Шумака, после отново върви една малка рекичка, която се влива в Банска. Тъй се редят едно след друго: рид и река, рид и река. Подир хълма Черни пазар иде Вълчи дол, после…

— Доста — каза царят. — Това вече излиза из нашата грижа. Благодаря ти, момченце. Върни се сега при майка си и й кажи да бъде спокойна. Скоро пак ще се завърнете във вашето село и ще си гледате работата в мирен труд.

Сълзи блеснаха в очите на детето. То поиска да каже, да направи нещо, да покаже безпределната си обич към царя и българските войводи. Но нито звук не можа да излезе от гърлото му.

— Дали има гърци в крепостта? — попита Асен.

Или нашите още я държат?

— Изглежда празна. Само двама стражи блюстят по площадките. Не познахме какви са.

— И никъде ли не можахте да откриете следи от гърците? — попита великият войвода Радул.

Милко разпери ръце, наведе чело.

— Обикаляхме, гледахме, слушахме… Нищо.

— А те трябва вече да наближават — каза царят. — Тъдява ще са вече. Макар и да не си дават много труд да бързат, понеже едва ли подозират, че ние сме вече тук… — Той взе картата в ръце. Почна внимателно да я разглежда. След това посочи с пръст. Войводите се струпаха около него.

— Вижте тук тия две реки: Мала и Гидиклийска. Каква хубава примка образуват с Бели камък. Да можехме да ги вкараме вътре… — Той се обърна и каза строго: — Изведете момчето веднага навън. — След това продължи: — Да можехме да примамим ромеите в този капан и да ги нападнем неочаквано, внезапно, дорде минават Гидиклийска, за да влязат в крепостта…

Йоан Асен седна връз мечата кожа, разпери картата на земята. Всички сведоха глави над него.

— Когато минават край Бели камък… Ала не се знае през къде ще пресекат Мала река…

— Трябва на всяка цена да ги примамим по на север, в подножието на този рид, където сме сега, между Добричка, Мала и хълма…​ — предложи алагатор Георги.

— Не. Най-удобно е по на юг между Мала и Гидиклийска… — каза Радул — мисълта на царя е най-права. Там теснината е най-удобна.

— Тогава моите конници няма да могат да свършат много работа — каза Сокач. — Трябва ми равнина.

— Ето що… — намеси се Александър. — Ние ще направим тъй, както са правили бащите и дедите ни. Ще разделим войската си на няколко отряда. Местността чудно помага за това. Ето тука — той посочи рида Змийница, който бе на юг от крепостта — тук ще сложим стрелците на Хубан. А в подножието на Змийница ще се таи конницата на Сокач. Или не. Тука. При изворите на Мала река. Това ще бъде нашата изненада. А тука — той сложи пръста си на рида Бели камък — тука ще се скрият в гората леките пешаци на Драгота.

— Отлично — възкликна Радул — тогава вече аз мога спокойно да дебна с моите конници в подножието на Кайряка! Гдето сме сега. А тежките пешаци на катепан Дан ще се спотайват в долината на Гидиклийска. Малко сме наистина, ала изненадата ще бъде нашата сила. Те не могат да знаят колцина са тия, които внезапно изникват от всички страни и нападат.

— А ние умеем да нападаме… — пошъпна севастократорът.

— Това е нашата надежда — каза Асен. — Силата на духа, дързостта, презрението към смъртта, желанието да победим или да загинем…

— Знак за нападение ще бъде даден, когато войската на Комнин почне да преминава Гидиклийска. Нашите войски при Змийница и в долината на реката ще нападнат първата половина, която е минала реката. А тия, които са на Бели камък и Мала река, ще нападнат остатъка, когато преминава Мала. Тъй чрез двете реки ще ги разделим на три части.

— Да имахме повече пешаци, можехме да сложим засада и в селото — каза Драгота.

— Добре. Тогава ти раздели людете си на две — каза царят. — Половината на Бели камък и половината в селото. Важното е да разкъсаме колкото можем повече голямото им ядро и да ги бием по части…

— Колко ли часа път може да има между Мала река и Гидиклийска — каза Александър, — я повикайте пак онова момче да го разпитаме за най-бързото време, в което могат да се вземат тия разстояния.

Бърз страж изчезна в посока на лагера. След малко се върна с тревожно лице.

— Момчето го няма.

Александър нагрочи вежди. Тревога избухна в сивите му очи. Устата му стана зла.

— Навсякъде ли дирихте? Викахте ли го?

— Навсякъде. Не се обажда отникъде. И в пещерата го няма. Сякаш е потънало в земята.

— А майка му?

— Тя е тук, господство ти. Но не можа да се помръдне. Дадохме й храна, ала все още е слаба.

— Преструвки! Това са гръцки съгледвачи! — извика Александър. — Вървете го дирете навсякъде! А вие — той се обърна към войводите — вървете при людете си и бъдете готови да ги поведете по определените места… Колкото може по-бързо и тихо. Няколко съгледвачи да се покатерят по височините и да дебнат наближаването на врага. И запомнете: три пъти звук от рог ще бъде знакът за нападение. Веднага след това ще забиете с барабаните и ще засвирите с тръбите. А за викове и рев, за блъскане щитовете с копия няма нужда и да ви казвам. Това знаете по-добре от мене. С изненада, с тревога и шум трябва да вселим страх във войските, за да не могат да забележат числото на силите ни. Вам ви е известно какво става с една рат — когато загуби вяра в себе си. А най-важното е да се нападне първом.

По-старите войводи отправиха поразени взор към севастократора. Тъй много по глас, по вид, по суровост и бранна умелост им напомняше чича си Калояна.

Царят дигна десница.

Архимандрит Йоаким взе Евангелието в ръце и благослови три пъти ратниците, които свалиха шлем и коленичиха. След това, придружен от царя и войводите, отиде да благослови и причести войската, преди тя да се разпръсне по означените си места. Слънцето се издигаше на изток в румен блясък, белите мъгли от долините се вдигаха и разнасяха като млечна пара. Високо в небето се възвисяваха чучулиги и в опиянение славословеха с чудна песен твореца. Откъм селото се обаждаха дълги, проточени обаждания на петли, изостанали по къщите, възвестяващи новия ден, който носеше толкова тревога и неизвестност на людете.

А в лагера войскарите трескаво подреждаха за последен път оръжията си. Конниците вземаха лък, късо копие, ласо и двуостър меч — за близък бой. Копието привързваха към себе си, за да могат да си послужат с него повече пъти, ако някой удар бъде несполучлив. Щитът им беше по-малък от тоя на пешаците. Клашниците слагаха под седлото на коня, за да бъде готово при лошо време.

Леките пешаци се отличаваха по оръжие от конницата. Защото често конниците биваха принудени да слизат от конете и да се бият пеш заедно е останалите си другари. Тежките пешаци носеха дълги копия, лък, меч и топори, а освен това едри щитове и боздугани с бодливи краища. Войводите запасваха връз ризницата си коланите, на които отстрани висяха: кама, рог и дълга сабя в ножница от червена кордованска кожа. Някои завързваха навущата си, други пристягаха шлемове, трети закопчаваха ремъка на наметката си, някои остреха оръжията и мажеха копия и саби с масло, други хранеха конете. Все имаше още нещо да се довърши, да се поправи, да се нагледа. Целият лагер, който беше слязъл в полите на хълма, приличаше на трудолюбив, гневен кошер.

Когато зърнаха самодържеца да приближава с войводите, те се наредиха в боеви редици. Конницата напред, след това леката пехота, в средата бе тежката пехота с по два отряда конница отстрани, после следваше още един отряд лека пехота и накрая пак само конница.

Клирът, начело с архимандрит Йоаким и царя, премина подред край всички редици. Великият постник поръси със светена вода войскарите и ги благослови.

Лицето му бе бледо и непроницаемо. Високото му чело излъчваше ведрина.

— Нека добропобедникът Димитър ви бъде на помощ…

— Амин… — отвръщаха смирено всички.

Жреците на узите бяха вече отдали жертви на своите богове.

— Днес е денят на светите Четиридесет мъченици… — и мисълта му догони недовършената картина от календара на светците в новата църква. — Нека ни бъдат закрилници в този тежък час.

Той коленичи, свали шлем, дигна десница към небето.

— Кълна се, че ако те ни помагат, новата църква край брега на Етъра ще бъде наречена в тяхна чест…