Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Асеновци (3)
Включено в книгата
Година
(Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,5 (× 17 гласа)

Информация

Сканиране, корекция и форматиране
analda (2019)

Издание:

Автор: Фани Попова-Мутафова

Заглавие: Йоан Асен II

Издание: трето

Издател: Български писател

Град на издателя: София

Година на издаване: 1986

Националност: българска

Печатница: ДП Димитър Благоев

Излязла от печат: 25.VI.1986

Редактор: Татяна Пекунова

Художествен редактор: Стефан Груев

Технически редактор: Любен Петров

Художник: Борис Ангелушев

Коректор: Тотка Вълевска

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/7971

История

  1. — Добавяне

34

Дружина от десет пътника препускаше в еднообразен раван в ранния здрачен час. Слънцето още не бе изгряло, когато в далечината чуждоземните пътници зърнаха силуета от крепостните стени на втория Цариград — прославения Търнов.

— Непристъпната твърдина на Асеновци… — пошушна този, който имаше вид на водач, като спря за миг коня си и се загледа с жаден и поразен взор в окичените с бойници хълмове.

Той дълго съзерцава прочутата и богоспасна престолнина, заслушан в неспирния ромон на етърските бродове и бързеи. Много пъти досега той бе пътувал с важни поръчки от брата си по разни царства и господарства, ала никога през ума му не бе минавала мисъл, че някога ще трябва да дойде в Търновград, за да се поклони пред всесилния цар и самодържец на всички българи и гърци и да моли смирено за ръката на царската дъщеря Белослава.

„Ако Радослав не се бе оженил за кир Теодоровата щерка, по-редно беше сега да моля Белослава да стане сръбска кралица, а не само жена на втория кралски брат Владислав. Кой знае дали Асен щеше да я даде за него…“ — си мислеше изпълнен с тревога знатният пратеник.

Той даде знак на дружината да разседлае, за да си починат малко под светлолистите тополи и върбите, които бяха засадени край брега. На изток небето се обагри с кръв. Росните ливади блестяха като сребро. От близката кошара изскочиха сънливи люде, загледаха се в пътешествениците. Но не изглеждаха много удивени. Бяха свикнали вече често да виждат странници във всевъзможни носии да пристигат в царския град: пратеници на чуждоземни господари или носещи дарове поданици.

Някои от тях приближиха към дружината и предложиха горещо, току-що подварено мляко.

— Още колко остава до градските порти? — попита водачът на дружината, който бе облечен в монашески одежди: тъмносив хитон и кафява наметка. Широка бяла брада се разстилаше по гърдите му.

— Още два часа път… — отвърна овчарят и покани гостите да отседнат в кошарата му за кратка почивка и закуска.

От бостаните донесоха дини и пъпеши, сложиха паница със сирене, начупиха сладък, тъмен хляб. Едрите песове налягаха покорно пред прага на кошарата. Софрата бе готова. Яденето мамеше очите. Ала никой от овчарите не посягаше към храната, не поканваше знатните гости. Навън войскарите развеждаха конете и чакаха да им се поднесе храна и напитка. Ала все пак явно беше, че се очаква някой.

— Господарят на кошарите ли ще дойде? — попита знатният водач.

Овчарите се спогледаха малко смутени.

— Стопанинът не е още дошъл. А преди той да почне да пие мляко, не смеем да посегнем към хляба. Грях е. Ще ни се разсърди. А той е покровител на имота ни.

Навън небето загоря цяло в яркожълти пламъци. Като огнен трендафил изскокна зад баирите. Скрити в храстите, пойни птици запяха в унес. Светлият въздух бе пълен с благовонна свежест.

Изведнъж най-старият овчар весело посегна към хляба, покани знатните гости.

— Стопанинът пристигна.

Пътниците се огледаха наоколо. Нямаше никой. Спогледаха се. Безумни ли бяха тия овчари? Ала изведнъж взорът им спря връз голямата зелена паница, която бе оставена настрана, връз една ракла за брашно. И леко потръпнаха от почуда и неприятна изненада.

Едър, тъмен смок лакомо пиеше млякото, което му бяха отделили.

Пътниците побързаха да станат от гостоприемната трапеза. Благодариха, обдариха овчарите, които не искаха да приемат парите, макар че не бяха задължени да дават приселка на чуждоземни пратеници и гончии, и отново поеха пътя към близката престолнина. По пътя ги срещаха стадата на болярите, които отиваха на паша. Млади моми оставяха прането си и дълго следяха с взор тугинската дружина, след това отново почваха да удрят с чимширови бухалки чергите и дрехите си край брега на Етъра.

В далечината израсна гора от бойници и кубета. Пратениците запряха конете си, омагьосани от чудната гледка.

Три крепостни обръча обгръщаха никнещите из прегръдките на реката хълмове. Сякаш три огромни кораба плуваха над пенливите етърски талази: Царевец, Трапезица и Момина крепост. Никъде по целия свят нямаше подобен град. И с думи не можеше да се опише.

Трикорабник… Trinavis… Триново… Търново…

А между Трапезица и Царевец се издигаше, пряко към течението на реката, друг висок и як зид, който затваряше към югозапад цялата могъща твърдина, съчетана от непристъпни калета, защитена от стени, дебели от шест лакти. Кротко димяха в ранния час комините на къщите във Фружка махала, изникнала връз малката равнина, опасана от южния завой на Етъра. Утринните слънчеви лъчи изтръгваха блясъци от многобройните кубета. Вече ясно се различаваха украсените с червени знаменца дълги копия на блюстителите, които се разхождаха по страшните бойници.

Когато дружината приближи главната градска порта на богоспасния Царевград, катепанът на крепостта се яви връз площадката над портата, наведе се и извика:

— Откъде сте и за какво пристигате?

— Пратеници на благочестивия сръбски крал Стефан Радослав! — отвърна водачът. — А аз съм негов чичо, монахът Сава. Идем да поднесем дарове на превисокия български самодържец, с послание от държавния ми съвет…

Блюстителите веднага спуснаха подвижния мост над реката. Бавно се разтвориха тежките, ковани порти.

Конете на сръбския архиепископ и другарите му глухо изтрополяха по едрите дървени греди.

 

 

За сватбата на княгиня Белослава и сръбския княз Стефан Владислав дойдоха гости и пратеници от всички области на империята.

Това бе удобен случай за верните васали да докажат отново своята преданост към императорския престол на Асена.

След венчавката, която се извърши в църквата „Свети 40 мъченици“, гостите се прибраха на весел пир в царевградските палати.

Никога дотогава сред тия стени не се бяха събирали по-високи гости, по-многобройни носии, по-чудни скъпоценности. Пъстра и шумяща тълпа сновеше в радостна глъч из широките зали, разглеждаше стенописите, мозайките, високите сводове, прозорците с шарени, лъскави стъкла, мраморните колони, пода от едра, изкусно сглобена мозайка, златните светилници, кадилата от кристал и сребро, докато в малката приемна на царя самодържецът разговаряше с някои от най-видните гости, заобиколен от верните си помощници. Приказката непрестанно се връщаше към опустошенията на татарите и вечната, непрестанна опасност, която те представляваха за богатите селища и равнини на западния свят.

— Преди да умре, Чингис хан събрал синовете си около своя одър и им казал: „Ако не се разделяте и бъдете единни — ще завоювате целия свят.“ И те наистина не се разделили… — разправяше бъбривият и многознаещ протосеваст Приязд. — Тогава Октай свикал братята си и вождовете, които му казали: „Ние желаем, молим и заповядваме да имаш всяка власт над нас…“ На което той отвърнал с обичайните слова: „Щом вие желаете да ви бъда хан, готови ли сте да ме слушате във всичко, да се събирате, щом ви повикам, да отидете, където ви проводя, и да убивате тия, които пожелая да умрат?“ И когато те отговорили, че са съгласни, той им казал: „От този миг само моята проста дума ще ви служи вече като меч.“ И така е… Ето че той събрал, казват, близо двадесет пъти по сто хиляди бранници и се кани с тях да завоюва целия свят…

Всички потръпнаха.

— Това е седмоглавият змей от Апокалипсиса… — каза замислено архимандрит Йоаким. — Бог изпраща тая напаст, за да ни напомни злото, сред което живеят людете.

— Сякаш не са хора, подобни на нас… — добави старият примас, архиепископ Василий — а живи демони… Наистина, създадени от бога за наказание на света. Казват, че те не могли да търпят плодни равнини и гористи планини. Вредом, дето минели, трябвало да бъде само пустиня и гробища… Присмивали се на западните люде, които орели и сеяли, гледали къщи и дворци, издигали яки кули и стени. Когато Фрушката кралица Бланка попитала сина си: „Какво ще стане, ако Октай реши да нападне и нашата страна?“ — Лудвиг й отговорил: „Майко, едничката ни надежда е в бога. Ако татарите дойдат чак дотук, или ние всички ще отидем в рая, или те ще отидат в ада, откъдето са дошли…“ Та и на нас не ни остава да кажем друго. Вярата ни е само в бога. Той ще реши съдбините ни. Защото той е господар на света, а не Чингис хан и синовете му…

— Цар на царете и господар на света… — пошъпна сръбският архиепископ Сава. — Каква дързост на един смъртен да се нарече така.

— Вождовете им се надхвалвали кой е събрал повече чували, пълни с отрязани уши… — каза скопският велик боляр Тихомир, който беше зет на Стефан Първовенчани. — Веднъж хан Тули получил в дар тъкмо десет чувала!

— Те са непобедими… — въздъхна кастрофилакт Добрил и сви гъстите си рижи вежди. — Когато яздят, те могат да улучат хвърчаща птица от три поприща разстояние. А лъковете им са страшно тежки. С едри, челичени стрели, които свалят с един удар медун или тигър.

— А жестокостта им е без граница… — прибави севастът на Арбанон — Грегориос Камонас, който пък водеше по-голямата дъщеря на Стефан Първовенчани: Комниния. — Когато нямало вече кого да колят, отваряли гробовете и подпалвали кости и ковчези…

— Когато се родил Чингис хан, в дясната си ръка стискал съсирена кръв… И племето му се възрадвало на поличбата, която жреците оповестили: бъдещ завоевател… — каза Йоан Асен. — Дано нам бъде спестен жребият да видим плодните си равнини пометени от дивите му орди… — Той се прекръсти и промени разговора. — Научаваме, че император Фридрих прехвърлил правата си върху солунското наследство връз младия Бонифацио Монферато, сина на покойния Гулиелмо.

А из великолепните зали на новопостроения палат бляскавата тълпа се разхождаше, разглеждаше удивена красотата на царския дом, изкусната живопис по стените, тънката изработка на скъпите мозайки, ценността на мраморните колони. Дубровнишките представители будеха любопитство с диплестите си наметки от тосканска коприна, с пъстрите руби на дамите си, облечени в тъкан от Лука. Българките свенливо ги доближаваха, вглеждаха се в изящните везби от жички чисто злато, които изобразяваха рози, змейове и леопарди, питаха за цената на скъпия пурпур и килимите от Арас.

Най-много млади моми се бяха събрали около стройната снага на светлоокия царев брат, чиято зелена севастократорска мантия чудно отиваше на русите му коси. С гордо отметнато назад чело той поглеждаше с хладно безразличие десетките чифта сини и черни очи, които мятаха с лукав огън взор към него. Нямаше ли най-сетне този смел момък да остави радостите на лова и бранните упражнения, за да се увлече подир някоя румена женска уста или снежнобели ланити.

Деспот Слав разговаряше с пленения император, който бе поканен на пира с цялото си семейство, а втората му жена се мъчеше да утешава сестра си — пленената императрица, която бе дошла облечена съвсем скромно, без нито една скъпоценност, макар че царица Анна великодушно й бе върнала пленените накити.

След като бе получил хладния поздрав на пленения си брат Теодор, деспот Мануил, одеян в скъпа руба от морав пурпур, с червени ръкави и седмозъба диадема на главата, предпочиташе да се движи в групи, по-отдалечени от бившия император на Тесалоника, докато сръбската кралица Анна, заедно с крал Радослав, наобикаляше често баща си и с непринуденото си държане се мъчеше да го накара да забрави, че там е само любезно поканен неволник.

Нагиздена с дръзко велелепие, Анна Ангела Дукаина Комнина правеше впечатление с красотата си и заповедническите си обноски. Край нея младият крал изглеждаше на послушен роб, който чака винаги да чуе първо какво ще каже жена му, ако трябва да изрази мнението си за нещо, или млъкваше посред речта си, поразен от някой неин смразяващ взор. За да й угоди, той се подписваше с гръцки букви: кир Стефанос Дука.

Солунската деспина Мария развеждаше гостите и им обясняваше стенописите и мозаичните картини. В пъстрия блясък на дребните камъчета се редяха чудни образи: мощното движение на Симеоновата ръка — насочена към Царския град; бледото чело на Рилския пустинник, обкръжено със сияйна нимба; кървавите празни дупки по лицата на Самуиловите войскари; нагазващите в Истъра коне на Испериха; яката Крумова десница, която държи обкования със злато череп на Никифора…

Около младоженците Владислав и Белослава се тълпяха най-много гости: ромейски архонти и патриции в широки скараманги и обсипани с бисер кадифени шапки, сръбски велможи, арбанашки севасти и дуки, дубровнишки комеси, латински барони… Бяха дошли пратеници от цялата широка и богата българска империя, от всички съседни страни и приятелски държави. Край старата царица Елена бяха насядали великите търновски госпожи. Майката на абат Витлеем, белокосата госпожа Евпраксия бе облякла тъмнозелена руба със сърмена везба във вид на лозови ластари, а връз нея носеше наметка от син византийски саван, с широк, златен ширит по края. Госпожа Лукса, съпругата на протовестиара, си бе сложила алена руба с наметка от сребрист феран. Добриловица носеше кафява руба, везана на дребни бисерни кръгчета със златни точици по средата, а наметката й бе от яснозелен бараган. Майстор Драгановица бе пътувала в последно време из западните страни с мъжа си, който бе отишъл да разгледа някои тамошни шаръчийници. И оттам бе донесла в Търнов нова носия, която будеше почуда и завист. Дълго прозирно було се спущаше от малката кадифена шапчица, минаваше под брадата й, обвивайки лицето й като светъл облак, отново се издигаше към шапката и оставаше прикрепено там с помощта на игли, обсипани с пъстроцветни камъни. Една стройна прахторка обираше всички погледи с младата си хубост, нагиздена в свежи багри: руба от пъстър дияспър, мантие от венециански шарлах, обувки от бяла кордованска кожа с червени каишки. Майстор Драган бе отрупан с похвали за хубавите стенописи, за изкусно сглобените мозайки, за изящната плетеница от букви връз колоната на „Св. 40 мъченици“. Руменото лице на шаръчията червенееше от свян при толкова хубави слова и почуди.

В това време Зорка, сестрата на сръбски крал, помоли севастократор Александър да й разправи живота на света Филотея.

Радослав, Владислав, Предислав и Комниния бяха деца от първата съпруга на Стефана Първовенчани — прословутата Евдокия, която, след като бе получила развод от сръбския крал, се бе омъжила още два пъти: за император Мурзуфлон, а след грозния му край за Леон Сгура, господаря на Коринт.

Дъщеря й Комниния бе дадена за жена на архонт Димитри, а след ранната му смърт тя се бе омъжила повторно за севаста на Арбанон — Грегориос Камонас.

Ала Зорка и Урош не бяха деца на Евдокия, а на третата съпруга на Стефан Първовенчани: Ана Дандоло, внучка на Енрико Дандоло и дъщеря на сина му Раиниери.

Живите черни очи на сръбската княгиня често се отправяха с нескрит възторг към хубавеца княз. Ала Александър поклати глава, смутена усмивка проясни вечно строгото му лице.

— В тия неща не съм вещ… Там брат ми, превисокият самодържец, има думата. Ще го помоля да ти разправи житията на всички светии, чиито мощи се намират в Търновград.

Лицето на Зорка потъмня. Не беше това горещото желание на сърцето й. Остана замислена и тъжна, докато смехът на Анна Дукаина се носеше, предизвикателен и висок, сред снишения почтителен глъч на гостите. Младата сръбска кралица обичаше неспирно да буди внимание, да събира възторзи, да прави впечатление. Имаше движение на ленива тигрица, която мами очите със сластната си бавност. Пъстрите й очи святкаха между дългите й мигли като скъпи камъни. От време на време тя отправяше учуден взор към севастократора, който сякаш не забелязваше властната й примамливост, а все повече се увличаше в разговор с младата й зълва.

Крал Радослав мъкнеше подир нея слабото си младежко тяло, следваше всяко нейно движение с уморените си, благи очи, напълно влюбен и заслепен. Облечен в дълга туника от малинов аксамит, извезана с жълти, двойни орли, посред кръгове от бисерни зрънца, той изглеждаше почти невръстно момче с нежното си лице, обрасло с мека, рядка брада.

Между гостите се промъкваха слуги със сребърни подноси и черпеха във високи купи от венецианско стъкло вина от Родос и Кипър, едри търновски кайсии, натопени в ракия, захаросани фурми от Сирия, полени с медовина. В това време царица Анна, следвана от великия примикюр, епикерния и протокелията, наглеждаше за последен път сватбената трапеза. Облечена в алена руба, извезана на златни лалета и трендафили, стегната в кръста, с дълги тесни ръкави, тя бе сложила връз нея мантия от лионийски плат — светъл като небето — подплатена с розова, сандалова свила, поръбена с широка ивица хермелин, обсипана с каланти.

Анна припкаше като младо момиче, сменяше една чаша вместо друга, слагаше клончета цветя между приборите, поправяше гирляндите, спуснати между колоните, повеляваше да посипят още цветя по мозаичния под, изваждаше от стаята си ценните съдове нови златни купи и сребърни блюда, мъкнеше от раклите най-хубавите златовезани постилки, слагаше в свещниците едри, двойни вощеници. Преди да почне пирът, всички посолства се изредиха да поднесат даровете си на младоженците, които сутринта бяха венчани от самия господин Василий.

Застанали между Асен и Анна, двамата млади приемаха с щастлива усмивка великолепните неща, които им се поднасяха с разни благословии. Въпреки политическия нрав на брака им още от първи взор Белослава и Владислав се бяха почувствували родени един за друг. И двамата пъргави, с живи движения, с грееща усмивка на щастливите им лица, те привличаха всички погледи и не един сръбски велможа тайно въздишаше и си помисляше: тези двамата трябваше да бъдат крал и кралица.

Пратеникът на Константиновград поднесе златен брокат, донесен от Кюрдистан, чаши от син кристал, с капаци от тежко злато, лен от Шампан. Драч дари кон, пренесен с кубер чак от Испания — най-хубавата и скъпа порода, която можеше да се намери в света: смес от арабско и андалузко коляно. Дубровник поднесе слонова кост и сребърни купи. Адриановград изпрати два топа аксамит. Тесалоника даде сарацински килими. Средец дари ушнички от едри гранати. Дидимотихон поднесе евангелие, подвързано в скъпа кожа и злато — Велбужд изпрати сребърни свещници. Белград — златен кръст, обсипан с бисери, Сяр — огърлица от Маргарит, Ниш — седло от синьо сукно и сребърни зингии, Крън — двесте лакти свилено платно, Бдин — чифт соколи и обучени загари, Карвуна — хермелинова покривка, подплатена с аксамит.

Когато тръбачите известиха с високи звучни призиви започването на пира, великият примикюр отмахна златотканите завеси от вратата на трапезарията и гостите пристъпиха двама по двама, наредени според чин и достойнство, прага, неволно и тихо възклицание се изтръгна от всички гърди.

Това бе наистина велелепие, достойно за императора на Хемския полуостров. С едри пламъци трептяха високите бели вощеници в златните свещници. По всички ъгли, из всички пезули мъждукаха алените езичета на кандилата. От тавана се спущаха сребърни лампи, запалени с благовонно масло. Гирляндите от уханни бели трендафили се виеха около мраморните колони, провисваха във въздуха, спущаха се от двете страни на сводестите прозорци. По земята бяха нахвърляни цветя и зелени клончета. На висока площадка изкусни свирачи подкачиха игриви припеви. Дългата тясна маса се простираше по средата на цялата зала. На единия й край, при мозайката, изобразяваща Христа, който разчупва хляба на тайната вечеря, бе поставен високият стол на Йоан Асен, с пурпурен покров над него. От царското седало до голямата кристална солница бяха определени местата за най-знатните. Защото солта бе скъпа, най-рядка подправка и от нея имаха право да си слагат на воля само видните гости.

Зад дългите пейки, на които седяха поканените, застанаха прислужници, които бързо услужваха в сменянето на приборите, и виночерпци, които внимаваха нито една купа да не остава празна. Протокелият Балдю не изпущаше из очи нито едно тяхно движение.

Закипя аленото сватбено вино, пържените истърски сомове, печени агнета, пуйки и прасенца излъхваха примамлив мирис. Отпуснаха се сърцата. Всеки забрави за миг грижите, скърбите, тревогите си. Екнаха волни песни, занизаха се игриви закачки, весели шеги. Долу в градините се поде дълго хоро, между уханните храсти, по настланите с пясък пътеки.

Малко след полунощ самодържецът се оттегли в покоите си, свали тежката седмолъчна, украсена с бисер и скъпи камъни корона, свали синята мантия, хвърли бялата си атлазена далматика с извезани светли трендафили и тъмни карамфили. Облече скромната си власеница, препаса я с въже, коленичи пред кандилото, което гореше пред иконата на свети Димитър Чудотворец. Сведе глава в смирение. И от сърцето му се отрони благодарност към милостта божия, която изпълваше желанията му с чудна щедрост.

След това отиде към отворения прозорец. Лятното небе трептеше в гъста синевина, пронизано с едри звезди. Долу, откъм трапезарията, откъм градините се носеше волната палавост на младостта. Буйните хора се люлееха по пътеките, край крепостните стени, около храстите, под колонадите. Свежи младежки гласове се провикваха в изблик на възторг, следвайки ритмите на танца. Сръбските и българските сватбари се надпреварваха в изкуството си пред възхитените очи на латинци, ромеи, арбанасци и дубровничани. Един млад боляр рипна тридесет пъти поред в пъргавата суетня на ръченицата. В една беседка се издигаше строен хор от чисти мъжки гласове, които пееха „Симеоновата песен“. Гласовете затихваха, колкото да отекне ясен звук от кристални и сребърни купи, които се чукат една в друга, после започваше „Свети Димитровата“:

Бог изволи да изпрати

от висшето синьо небе

свети мъченик Димитри,

че настана вече време

да отмахнем чуждо бреме…

Победа.

Тържество.

Изпълнение на всички блянове.

А сега го очакваше и върхът на всичките му пожелания: сватбата на Елена и коронясването му в Константиновград за император на всички българи, ромеи и латинци.

Чудна е световната слава.

Тъй трудно е да постигнеш бленувания сън. А след това сърцето остава празно, вечно жадно и незадоволено. Какво бе щастието? Какво значеше тържеството? Суета на суетите. Дотеглив бе блясъкът на багреницата и скиптъра. Не задоволяваше душата преклонението и угодничеството на людете. За друга слава копнееше Асеновата кръв. За други бисери се измъчваше духът му…

Тихи стъпки отекнаха зад него. Той ги позна, не се извърна, протегна ръка. Анна опря глава до рамото му.

— Днес е денят на твоето най-голямо тържество. От всички области и народи на полуострова дойдоха люде да ти покажат почитта и покорството си. Твоето желание, това, което бленуваха предците ти, е завършено. Успокои ли се най-сетне твоето сърце? Това, което мислеше, че ще бъде задача на целия ти живот — бог ти го дари нечакано, цялото, наведнъж. Нека му бъдем благодарни…

Царицата се отправи към кандилото и се сниши в дълбоки поклони. След това се изправи, проследи замисления профил на Асена, който се открояваше връз сияйналото небе. Отново доближи до него. Каза тихо:

— Жадуваш ли още за нещо?

Той бързо се извърна.

— Ти позна. В сърцето ми се бунтува нещо. Аз още копнея…

— За какво?

Царят облегна ръка на прозореца, подпря лице на дланта си.

— В Епиват се намират мощите на пречистата чудотворна Параскева… Баща ми и братята му са пренесли мощите на толкова славни светни при всяко свое връщане от бранна победа. А аз не съм донесъл още нищо. Сърцето ми копнее да съградя тука, на Царевецкия хълм, църква, в която да сложа мощите на най-голямата чудотворна — света Петка. Всичко бих дал — имоти, злато, сребро, бисери скъпоценни камъни — всичко от сърце ще дам, от всичко ще се лиша, само да получа съкровището, което желая, само да мога да украся столицата си с нетленната красота на тия свети мощи… Защото това е слава, която не преминава…

Анна се замисли.

— Защо не проводиш послание до младия император по пратениците му, дорде са още тука?

Царят трепна. Плесна с ръце.

— Умно казано! Ти си чудна жена, Анна. Ето, още сега ще им пратя писмо. Ала не ми се вярва предаността им да стигне дотам, че да се лишат от тази най-ценна украса на царството си…

С горещо усърдие самодържецът седна да напише посланието си. Царицата застана до рамото му. И двамата изтръпнали в дълбока радост. Нима бог би пожелал да изпълни и това тяхно най-съкровено желание?

А долу, в знойните градини, севастократор Александър се мъчеше да си спомни житието на света Филотея, за да задоволи пламенното любопитство на младата Зорка, която не сваляше от него живите си черни очи.

— Света Филотея се родила в град Моливот. Баща й бил прочут ромейски патриций на име Йоан, който…