Фани Попова-Мутафова
Йоан Асен II (40)

4

Примас Василий дълго премята броницата си от едри аметисти, загледан в трепкащото пламъче на кандилото, което гореше пред лика на спасителя. Въздъхна два пъти. Дълбоко. Тежко. Поглади своята дълга, бяла със синковосребристи оттенъци брада, помълча още малко и най-сетне каза твърдо:

— Не. Не съм съгласен.

Йоан Асен потръпна, сведе клепачи, прехапа устни.

Той познаваше добре стареца и веднага разбра, че това е окончателното му и непоколебимо решение. Все пак той каза:

— Ще ти оставя време да размислиш, светиня ти. Не прибързвай да отказваш.

— Веднъж преломих вярата си, когато Иваница ме помоли, за благото на държавата. Два пъти да се отмятам — не мога. Още повече, когато не виждам голяма полза от това за нашата църква.

— Но моите ръце сега са развързани — настоя Асен. — Аз съм свободен вече от задълженията си към папата. Проверих, проучих и се убедих, че Григорий IX е осуетил договора ми с латинците. Тъкмо сега имам мъчнотии с клира в новоосвободените земи. Гръцките духовници отказват да се подчиняват и дирят връзки с Никея. Това е опасно за държавата. Това раздвоение трябва да се премахне. Както сме единни в държавната власт, тъй трябва да бъдем единни и в църковната. Изпратих писма на бароните, в които ги уведомих, че скъсвам всякакви приятелски отношения с държавата им. Сега ще пратя писма до всичките си митрополити, в които ще им обявя, че вече не са под пряката власт на папата и че отхвърлям унията на Рим.

Василий дигна ръка. Малките му очи заблещукаха.

— Не. Асене, това ти няма да направиш…

— Ще го направя… Прости, че ти противореча, светиня ти. И не само това, ала ще изпратя веднага послания до Герман II, за да възобновя отношенията на българската църква с източния патриарх. И затова, отново те моля, напиши и ти писма в същия дух…

— Аз не мога да престъпя клетвата си за вярност към папата… Аз не мога да се подчиня на Герман II…

Царят скочи. Той улови ръката на примаса.

— Светиня ти! Но ти не разбра моята мисъл… Ти няма да се подчиниш на Герман II… Това никога няма да бъде…

— Тогава? Щом не се подчинявам на Григорий IX, кому?

— Аз ще те направя автокефален патриарх. А българската църква ще възвдигна в независима патриаршия… Това е моето желание… И ще го постигна. Условията ми помагат сами.

Василий го изгледа поразен.

— Ти искаш да възвърнеш автокефалността на нашата църква, както при Симеона? Никой няма да ти я признае. Нито папата, нито Герман…

— Защо да предричаме? И аз знам колко ще бъде трудно. Почти непосилно. Ала вярвам, убеден съм, че при добра сгода, като случа добрия миг, ще изтръгна съгласието на Никея…

— И за тия несигурни неща ти се опълчваш срещу Рим? Не знаеш ли неговата мощ? Не познаваш ли гневливостта и буйността на Григорий IX? Той може с една дума да вдигне войските на Жан дьо Бриен и тия на венгерския крал срещу тебе!

— Нека ги вдигне. Не се боя от тях.

— Да не се надяваш, че Андрея II, като баща на съпругата ти, ще откаже да се подчини на папските заповеди? Той и без това не гледа с добро око на голямото ти издигане, на голямото ти разширяване и тъкмо дири сгода да те удари…

— Готов съм да посрещна този удар. От това не се боя. Искам само съдействието ти в предприетото велико дело, светни отче! Аз вярвам, че ще успея! България ще получи и самостойна патриаршия. Това е най-дълбокото ми и съкровено желание. По-рано не дръзвах дори да помисля за него. Ала сега мога вече. Второто ми желание, след постигането на църковната независимост, ще бъде да накажа латинците, да ги изгоня от Константиновград. Друго не искам.

Василий остана дълго замислено. После рече полека:

— В 1205 година Иваница срази латинците, но не скъса с папата… — Той поклати глава, след това каза: — Не държиш ли сметка за желанията и на никейския император? Нима мислиш, че той ще позволи някога ти да влезеш в Царския град?

— Ще уредим отношенията си с договор. Това за мене. Това за тебе. За да нямаме после крамоли.

— Не ще бъде много як този съюз…

— Ако чрез него добия автокефалната ни църква, и това ще бъде достатъчно. Затова те моля. Щом отхвърлим унията на папата, ще свикаме архиерейски събор в Търнов, който да провъзгласи нашата църковна независимост…

— А не мислиш ли, че ако издигнеш от праха тая нищожност, която е Никея, и чрез своя съюз й дадеш отново мощ и влияние, то ромеите в твоите земи ще започнат да обръщат очи към Ватаци?… Докато сега признават, че нямат друг господар, освен тебе…

Асен се замисли. Василий имаше право. Така беше. Но той щеше да използува в този съюз само това, което можеше да бъде от полза. Ако съюзът почнеше да му бъде във вреда, той можеше и да го развали…

Светият старец продължи:

— В твоите държавни работи не искам да се меся… Не искам да бъда причина после да ме укоряваш, че съм попречил на предначертаното ти дело. Не съм аз този, който ще иска от своята личност да прави въпрос и от твоите лични мнения да създава разцепления. Щом тъй си решил — нека бъде…

Царят дигна радостно очи. Изгледа смаян примаса. Как бе възможно? Да се съгласи тъй лесно, веднъж като бе отказал?

— Да вярвам ли, светиня ти? Благодаря! От сърце ти благодаря…

Примасът дигна ръка. Петте топаза на пръстена му блеснаха в жълти искри.

— Не ме разбирай криво, Асене… Аз няма да ти преча. Аз няма да забраня на моите клирици да се подчиняват на твоята повеля. Те ще те послушат.

— Тогава?

— Тогава някой друг вместо мене ще им разпрати писмата, в които ще им съобщи за отхвърлянето на унията, ще ги свика на събор в Търнов…

— Как е възможно това! — възкликна царят, който се отказваше да разбере истината. — Кой други, освен архиепископа може да стори това?

— Много просто. Новият архиепископ, когото ще изберете вместо мене, ще стори това…

— Новият архиепископ? Как тъй?

— Защото в това време аз ще бъда вече далеч от Търнов… Чувствувам се вече остарял, Асене… Нека по-млади сили ме заместят…

— А ти, светий отче?

— Ще се оттегля в Света гора… Време беше вече да отстъпя мястото си на по-крепки от мене. Намери си достойни, мъдри, нови помощници, които да ти сътрудничат в новия път… Аз живях и ще умра с делото на Иваница… Не ме карай на тая възраст да се отказвам от клетвите си… Каква нужда има от това…

Царят го погледна поразен.

Този мъдър старец се отказваше от високата чест да стане патриарх, само да го улесни в изпълнението на неговото дело.

Той ясно чувствуваше, че не е клетвата за вярност към папата, която го възпира, а желанието му да даде възможност по-безболезнено да се изживее неизбежната крамола в Рим…

Той коленичи, пое десницата на светия старец. Целуна с дълбока почит и любов пръстена му, някогашен дар от Инокентий III.

— Не може ли по някакъв начин да подириш друго разрешение, светий отче? Не мога да се разделя от тебе… Ти си бил винаги най-крепката опора на царството, най-мъдрият ми съветник…

— Не може, Асене.

— Ще ти оставя време да размислиш… Колкото желаеш…

— Излишно е ти да губиш време заради мене. Отговорът ми ще бъде винаги само един.

Самодържецът се изправи. По лицето му се четеше искрена скръб.

— И още едно ще те помоля… — каза старецът, като стана също. — Как ще уредиш онази работа с деспота Мануила? Нали той бе изпратил писма до папата за свързване на клира му с уния, по подобие на нашия клир, а също тъй бе дал съюзническа клетва и на ахайския принц Готфрид, да се откажат алеманите от наследството на Тесалоника… А сега? Когато ти отхвърляш унията, а Мануил е още в преговори с папата? Положението му ще бъде неудобно…

— И това ще уредя… Аз съм върховен сюзерен на Мануила и той ще бъде принуден да ми се подчинява. Когато аз отхвърлям унията, тогава той не може да я приема. А когато аз бъда в лоши отношения с папата, то естествено Фридрих II ще ми стане приятел и лесно ще уреди въпроса за Тесалоника…

Василий разтвори ръце. Самодържецът притисна синовно глава до старческата гръд. Старецът го прегърна. Двамата останаха дълго така, не смогвайки да надвият вълнението на раздялата.

От 1186 година Василий бе архиепископ на град Търнов, а от 1204 година примас на България. Той бе изпратил на дръзка бран Асена стария и Петра в борба с поробителите гърци, той бе благословил бойните хоругви на Иваница, когато бе потеглил за Адриановград, той бе увенчал младия Асена, той бе дал божието напътствие на малката му, ала храбра рат, когато бе тръгнал за Клокотница. Той бе посрещнал в Търнов мощите на толкова светии, от Йоан Рилски до Света Петка от Епиват…

Той бе живата история на цяло едно поколение.

Почти никой от тия, които бяха повели великото освободително и обединително дело, не бе вече между живите: Асен, Петър, Иваница, Белота, Сеслав, Саца, Добромир, Стрезомир, Радул… Само светият старец, в тая преклонна възраст, още се крепеше, както в дните, когато бе тръгнал на път за Рим, изпълнявайки повелята на Калояна…

Старецът отпусна ръце. Царят бързо изтри една сълза от очите си.

— И ще ти напомня за последен път, като прощален завет: не забравяй пътя на чича си Иваница… Той се боеше от гърците повече от всичко на света. Нека сто години останат латинците в Константиновград. Те пак ще си отидат. Защото са пришълци. Ала пази се от враждата на гърците, а още повече от приятелството им. Това е, което искам да запомниш. Аз, който бях верен сподвижник на Калояна, не мога да се отметна от волята му, макар и да е отдавна мъртъв вече. С гръцката патриаршия връзки не мога да имам. Ти си млад, ти поемаш нов път. Нека бог те благослови… Но не забравяй никога това, което ти казах…

Той прекръсти самодържеца и го целуна по челото.

Царят сведе глава и целуна десницата му. Тръгна си. Обърна се с препълнено от вълнуваща скръб сърце.

Светият старец стоеше все тъй неподвижен на мястото си. C вдигната за благослов десница. Едва забележима бащинска усмивка смекчаваше строгостта на изпитото му бледо лице.