Фани Попова-Мутафова
Йоан Асен II (66)

30

Всички узи пристигнаха на гъсти тълпи към главното сборище — равнините около Филиповград. През лятото бранниците бяха прекарали най-силните горещини по високите планински пасбища, за да не се изтощят преди решителния бой. Защото куманите не можеха да понасят жегата и още не можеха да свикнат с новите земи, в които бяха поселени.

Селищата се изпълниха с цвилене на коне, бойни викове и звън на оръжия. Дълги върволици коли, натоварени с храни, следваха подир заминаващите вече отряди. Стенобитните уреди потеглиха като огромни чудовища от Филиповград към юг. Севастократор Александър замина с опълченията си да брани северната граница откъм монголите. Наместница на царството оставаше царицата, а княз Петър получи служба да блюсти престолнината.

Вечерта, преди заминаването си към юг, Асен отиде в Царева ливада, за да се сбогува със своите.

В последно време той бе станал неспокоен. Беше променил и навиците си. Обичайната му кротост бе изчезнала. Нещо го разяждаше отвътре като тежка незнайна болест. Наближаваше петдесет години вече. И сам се чудеше на прилива от неспокойство, който се възвръщаше в тая късна възраст да мори часовете му, като в първата ранна младост. Лесно се дразнеше и гневеше. Бързо се увличаше от нещо, след това се ужасяваше от помислите си, понякога се съмняваше в постигнатото през толкова дълги години. Отказваше се внезапно от някои скъпи за сърцето му приятелства. Биваше внезапно обхванат от ненавист или неприязън към людете, от безосновно недоверие или безпричинна скръб.

Като гледаше него и първородния си син, царица Анна не можеше да намери разлика помежду им. И двамата бяха станали еднакво сприхави, недоволни, неспокойни. Не бе ли това същият пламък, който измъчва людете през целия им живот? У младежа той сега припламваше нов, непознат още, буен и неудържим. А у стареещия мъж избухваше с последна сила, преди да изпепели в белите коси на мъдростта…

И тя гледаше на тях като на двама болни, които искат само грижи и милост, а не укор или зла дума.

Ревността, която я бе обгорила в началото, се бе вече превърнала в примирение. В сравнение с оная разцъфтяваща бляскава хубост Анна бе вече една остаряла жена. Нима можеше да мери сили с младостта? Не. Ревността, която тълпи червени облаци пред очите и кара ръцете да се свиват в безсилна ярост — бе далеч от нея. Бе останало само някакво дълбоко, разяждащо чувство на оскърбено достойнство, което изпълня жилите с тежка и мъчителна умора.

На няколко пъти Асен й бе предложил да махнат Комнинови от край тях. Да ги изпратят по-далеч, в някоя тракийска крепост или в Бдин, или в Овеч…

Винаги Анна бе поклащала отрицателно глава. Да я махне? Това значеше, че се бои от нея. Това значеше, че признава тържеството й. Ала не, не бе Ирина Комнин, която смущаваше и измъчваше сърцето на самодържеца. Това бе всепобедната младост… Ако я изгониш от една страна, тя щеше да дойде от друга. Дворът бе пълен с млади и хубави моми. След Ирина щеше да се яви втора, трета… Защото копнежът по гъркинята бе копнеж по чезнещата младост, по загубената пролет на живота. Това бе копнеж по песен и красота, по звук от лютия и уханна лунна нощ.

Петър щеше да намери друга, защото сърцето му бе изгорено от първото увлечение на юношеските му дни. Щеше да се изцери, да забрави. Животът стоеше пред него недосегнат, чакащ, мамещ… А Йоан щеше да смири бунта на стареещата плът. И той щеше да забрави.

Търпение.

Тази дума остана заключена в сърцето на царицата.

Затова тя посрещна с радостна стъпка и щастлива усмивка двамата мъже, които бяха тъй скъпи на сърцето й. Никой никога нямаше да узнае болезнения вик на обиденото й сърце. Тя бе майка и за двамата. И с майчинска загриженост се вгледа в мрачното, гладко чело на сина си, в неспокойно горящия взор на съпруга си.

— Къде е Елена? — попита веднага самодържецът.

Но Анна усети, че той диреше с жадни очи образа на Ирина. Образа, от който се боеше, който го плашеше и за който копнееше.

— Елена и Ирина са в беседката. Ела да ги видиш. Елена се поправи много. Престана да говори все за Никея. Сякаш почна да се примирява. — След това добави кротко: — А Ирина става всеки ден все по-хубава…

— После… — той даде знак на коневодеца си да приближи, сне от седлото някакво плоско дълго сандъче, което бе привързано за него.

— Нося ти дар. Вярвам, че ще те зарадва… — Асен спря с нежност и любов очи на жена си… — Купих го от един арменски търговец в Средец.

Анна разтвори с нетърпение сандъчето. И остана занемяла от възхита и радост.

Вътре лежеше старинно евангелие със скъпоценна подвързия. Заглавната му корица бе от чисто злато, изрязано в дребни, изящни образи. В средата бе изобразен разпнатия Христос с двамата разбойници отстрани. Край него бяха коленичили Богородица, свети Йоан и Йосиф от Ариматея. Отгоре бе изобразен спасителят, седнал на престол върху облаците, държащ кръст в ръка. От двете му страни бяха разперили огромни криле два ангела. Долу, под разпятието от бисер и рубин, бе образът на дева Мария с малкия Исус на колене. От едната й страна бе света Анна, от другата — света Елисавета. В ъглите на златната резба бяха поставени едри изумруди и каланти. Разпятието бе заобиколено с ослепително святкащи елмази.

Всички се струпаха около царицата, за да се нагледат и надивят на редкия дар.

— То е правено през 1050 година, по поръчка на Константин Мономах за съпругата му Зоя. Радвам се, че попадна в ръцете ми, за да мога да ти го откупя… — каза Йоан Асен.

Анна се наведе и целуна с дълбока благодарност ръката на самодържеца.

Наблизо се разнесоха веселите смехове на момите. Петър веднага сбърчи вежди и се отдалечи. Йоан Асен побледня. Ирина тичаше към тях, мамещият й глас заливаше с огнени вълни снагата му. Едрите й зеници застанаха пред него, тайнствено замрежени, отправени с чудна упоритост към неговите.

Самодържецът извърна лице, погали зачервените бузи на дъщеря си, каза с доволство:

— Ето така ми харесваш… Виж сега какъв дар съм ти донесъл, загдето си била тъй разумна и си изпълнявала всички поръчки на целебника.

Той извади от пояса си кожена кесия и я подаде на дъщеря си. Вътре имаше дълъг наниз от златни зрънца, разредени със зафири.

Елена бързо го метна през шията си в няколко редици и се обърна към майка си:

— Прилича ли ми?

Гласът й бе весел и безгрижен, очите й светеха все тъй живо като преди. Нима се беше примирила? Нима беше забравила Никея? Царят въздъхна облекчено.

Ала Анна се обърна към него и каза с укор:

— Ами нашата Ирина? Ти забрави да донесеш нещо и за нея.

И тя погледна с топло благоволение младата девойка, погали нежно косите й. Ала срещна надменния и враждебен взор на две очи, които ясно говореха:

„Не желая твоята милост… Предпочитам омразата ти.“

Радостните викове на Калиман и Тамара прекъснаха тежкото мълчание, което бе паднало между тия три сърца.

Когато след няколко дни царското войнство потегли на юг, през Хема, покрай брега на Дряновата река, Анна изпрати с кочията си бранниците няколко поприща надалеч, безсилна да отдели взор от заминаващите, без да иска да слуша молбите на сина си и дъщеря си да се връща назад.

— Бран е това… — шепнеше тя като на себе си. — О!… Може всичко да се случи. Оставете ме, оставете ме още малко, дордето може да ги изпратя…

Нейната безпределна обич към Асена не бе намаляла през течение на толкова години. Напротив, закалена от общите борби, общите радости и скърби, тя бе станала яка като желязо, чиста като злато, обгорено през огъня на много изпитания.

Най-сетне тя слезе от кочията, застана посред друма, проследи с взор безкрайната върволица конници, стрелци, щитници, прашници и копиеносци — всички с нови шлемове, с чешки копия, милански ризници и длъгнести щитове — дордето очите й можеха да доловят и последния блясък на Асеновия шлем, дорде тропотът на конете и дрънченето на оръжието все още стигаше до ушите й.

— На добър час! На добър час… — шепнеха неспирно бледите й устни.

След това коленичи в праха, скръсти ръце, обори чело в кратка, мълчалива молитва.

Най-после остави Петър и Елена с грижовна нежност да я вдигнат и да я отведат в кочията.

Никога дотогава, при всички раздели с царя, тя не бе изпитвала такава тежка, вълнуваща скръб.

Обърна се още веднъж.

Далече, далече, в един завой на друма тя зърна едва забележими облачета прах, накрая конницата купно препускаше с ускорено движение.

Остана така, неподвижно подпряла десница връз перилото на кочията, дорде очите я заболяха да се взира.

И не видя нищо повече.