Фани Попова-Мутафова
Йоан Асен II (23)

22

Елисавета отвори раклата на гардеробната стая и подири най-просто извезаните си ръкави. След това отключи сандъчето с ценностите си и извади малко сребърно кръстче, което окачи на шията си. Ръцете й трепереха от бързина, понеже очакваше всеки момент да й съобщят, че свекърва й е готова да тръгне за църковния празник в Айзенах и я чака. Все пак тя остана доста изненадана, когато в стаята й влезе внезапно старата ландграфиня.

Облечена в скъп тъмнокафяв аксамит, с великолепно набрани ръкави от златовезан брокат и зелена атлазена мантия, София изпълни стаята с остро ухание на скъпа, сирийска вода. Едри бисери обкръжаваха гордия й врат в няколко реда. По ръцете й блестяха бисери и изумруди. Нито възрастта, нито грижите можеха да накарат София да се откаже от своята слабост към накити и разкош.

— Дойдох да ти кажа — рече надменно тя — че ако смяташ да продължаваш все още да се обличаш по този чудноват начин, аз отказвам да излизам заедно с тебе. Станахме за смях пред целия свят. Сякаш не си съпруга на ландграфа на Тюрингия, а селянка, която рине тора на кравите.

Тя измери с очи скромното облекло на снаха си.

— Естествено, че няма да можеш никога да си направиш нещо ново. Когато раздаваш всичките си доходи на разни дрипльовци. Людете ще разправят за безумството, което извърши лани, когато свали хермелиновата си наметка и я сложи връз плещите на просякинята пред прага на храма.

Елисавета изправи чело, погледна спокойно свекърва си.

— Бедните са моите най-добри приятели. Не позволявам да бъдат оскърбявани.

София почервеня от гняв. Вратът й, челото й се изпълниха с кръв.

— Естествено. Дорде най-после разсипеш държавното съкровище по приумиците си за тия твои „приятели“.

— Госпожо, аз отговарям като регентка за разходите на съкровището само пред господаря на страната, ландграф Лудвиг. Той ще съди дали съм била добра и достойна за доверието му, или не.

Старата ландграфиня се изсмя ядовито.

— И моят син не е с по-здрав разум от твоя. Сякаш го омагьоса, та не вижда нищо от всичките твои безумства. Не само, а дори и подражава. Той е единствен!

Елисавета се засия в блага усмивка.

— Това е нашето най-голямо щастие. Ние се обичаме и разбираме във всичко. Бог да го запази и здраве и крепкост да му дарува.

София се замисли. Въздъхна. Прекръсти се по посока на иконата, пред която гореше сребърно кандило.

— Амин.

След това тя изправи снага, почна да слага дългите си ръкавици.

— Облечи се прилично и ме намери долу, при болницата. По-скоро.

След излизането й Елисавета дълго стоя тъжна и сломена пред своите отворени ракли с великолепни коприни и аксамити. Меките платове шумоляха с приятен блясък между пръстите й. Елмазите святкаха като прозрачни сълзи, капнали връз тъмния огнецветен пурпур, или бистрата яснота на циндал от Лука.

А тя бе дала обет за скромност и бедност, тъй както бе проповядвал свети Франциск. Не бе ли това основата на неговото учение?

Бедността прави човека лек и безгрижен като птицата божия. Защото няма да се бои, че ще загуби нещо, нито ще ламти, след като има едно, да има и друго. Земните богатства отвличат грижите на людете само в земните неща, като ги карат да занемаряват духа си. Богатството предизвиква завист, а завистта омраза. Ала омразата ражда борби, кръв, смърт.

Как можеше тя да отиде в божия дом нагиздена като за пир и веселба, за да се моли, облечена в злато и аксамит, пред очите на толкова бедни и гладни, дрипави люде?

И реши твърдо: никога. Тя се погледна. Лека червенина обля бледото й, отслабнало от пост и бдение, лице. Нима това бе скромна дреха? Тая тежка коприна, сива като есенно небе? И защо кръстчето да не бъде от сребро? Не бе ли писано в житието на един светия от южните земи, че господ Исус не е бил разпнат нито на златен, нито на сребърен кръст, а на грубо и просто дърво. А людете в църквите се молеха пред презрения метал, от който правят парата — оръжието на сатаната.

Тя плесна с ръце. Верните й Гута и Изентруд се притекоха.

— Донесете ми някоя ваша рокля, най-простата, която имате.

Двете жени се спогледаха, ала нищо не казаха.

Когато ландграфиня София видя снаха си да се явява пред нея облечена като прислужница, с тъмна вълнена мантия и просто дървено кръстче на гърдите, тя сметна това като лично и дръзко предизвикателство, като подигравка с нейното желание.

Устните й се свиха в язвително презрение. Тя улови коня си за поводите, готова да сложи крак в стремето, щом притекъл се на знака й коняр го подаде със смирено движение.

— Аз мислех, че съм взела за снаха една кралица, а пък то било мома, родена за слугиня. Можеш да останеш вкъщи. В свинарника имаше нужда от нови помагачи.

Раменете й се разтрепераха от беззвучен кикот. В големите й очи се таеше отровна омраза. Тя даде знак, конярят се спусна, прегъна коляно и подаде стремето. Един паж предложи рамото си, за да си подпре ръката. Елисавета полека приближи към своя кон. Ала свекърва й препречи пътя. Алестият жребец подрипна, устреми глава към младата жена. Но тя не мръдна от мястото си.

— Двете не можем да ходим заедно… — извика извън себе си София. — Или ти, или аз ще отида на тържествената меса.

— Струва ми се, че не вие, а аз трябва да се срамувам от одеянието ви — каза смело Елисавета. — Божият дом не е съграден да си показваме в него богатството и знатността. А доброчестието и християнската милост…

— Кой смее да държи такъв език към мене? — извика София. — Досега никой не е дръзвал! Коя си ти? С какво право ме оскърбяваш?

— Аз не ви оскърбявам, майко. Казах само това, което мисля. А вие знаете много по-добре от мене кой стои пред вас. Съпругата на ландграф Лудвиг, регентка на Тюрингия. Позволете ми да се кача на коня си, защото закъснявам за месата…

Пред очите на София причерня. Тя дигна камшик в изблик на необуздан гняв.

— Регентката на Тюрингия!

Камшикът изсвири във въздуха. Ала в мига, когато ръката й се спусна надолу, между нея и младата жена застана някакво тяло. В неволен порив конярят се бе изпречил, за да закрие господарката си. По лицето му се изряза кървава ивица.

Едри сълзи набраздиха побледнялото лице на Елисавета. Тя извади ленената си кърпа и изтри кръвта от раната.

— Благодаря ви, Валтер.

Верният прислужник коленичи и целуна ръцете й. В далечината, по виещия се друм, се дигнаха облаци прах. София засени лице с длан, загледа се.

— Кръстоносци!

Радостни викове отекнаха между пажовете и придворните. От южната и северна кула на замъка долетя оживен глъч. По прозорците на лоджиите и еркерите надвиснаха кичури тъмни глави. Белите мантии на рицарите ставаха все по-едри. Вече ясно личеха червените кръстове на раменете им.

— Носят вести от господаря! — извика един паж.

— Може би сам хер Лудвиг се връща! — възкликна възторжено раненият коняр.

Коленете на Елисавета се подкосиха. Тя се опря на седлото на коня си, безсилна да надмогне радостното си вълнение. След това внезапно отхвърли назад булото си, метна се на коня, спусна се към приближаващите, следвана от всичките си люде, пресече няколко пътеки, за да пресрещне по-скоро пристигащите. Кръстоносците завиха по каменистия, стръмен път, който обикаляше в змиевидни кръгове около замъка. Изчезнаха, пак се появиха. Пак изчезнаха. Още малко и ще стигнат пред главната порта.

София яздеше смутена и засрамена на края на бързащите посрещачи. Ако наистина Лудвиг се връщаше, как щеше тя да погледне сина си в очите след това, което бе сторила днес?

Чу се звънът на веригите на подвижния мост, тропотът на конете по дъбовите греди. Екна призив от двадесет тръби, които поздравиха гостите. Връз стъпалата на входа на палата застана високата снага на граф Хайнрих, който слизаше да посрещне новодошлите. Един храст закри замъка, после пред очите на препускащата Елисавета се появи дворчето на палата. Кръстоносците бяха слезли от конете си. Двама-трима от тях, вероятно най-знатните, бяха обградили Хайнрих, който четеше някакво писмо. Елисавета скочи на земята, спусна се с премаляло сърце към вестоносците. Не, Лудвиг не беше между тях, ала те носеха новини от него. Тя спря задъхана на няколко крачки от новодошлите.

Хайнрих извърна лице. В очите му имаше нещо необикновено. Сякаш бяха от стъкло, сякаш не я гледаше човек, а затаено в скок диво животно. Тъй втренчен, пронизваш бе леденият му взор.

— Какво ново от хер Лудвиг? — попита с пресекнат глас младата жена. — Здрав ли е? Заминаха ли корабите? Ще се върнат ли скоро?

Но тя чувствуваше вече, че новината е лоша. О, нямаше съмнение. Той бе уловен в плен от неверните…

Кръстоносците наведоха чела. Извърнаха лице. Един от тях изгледа внимателно скромно облечената жена и попита:

— Коя сте вие?

Елисавета усети как ръцете й застиват в ледена тръпка. Тя ги притисна до сърцето си, което биеше като звънлива камбана.

— Ландграфиня Елисавета! Съпругата на Лудвиг…

Хайнрих сгърчи лице в странна гримаса: болка ли беше, присмех ли беше? Гласът му прозвуча бавно и тежко:

— Вдовицата на Лудвиг.

Кръстоносците свалиха шлемове, коленичиха около младата жена, целунаха края на мантията й.

— Ландграфът почина от треска в Сицилия.

Като насън Елисавета се отдалечи, без да продума нито дума, без да запита нищо. Тръгна из пътеките, изчезна зад храстите, залута се из пожълтелите треви на ливадите, притиснала ръце до сърцето си, дигнала очи към небето, сякаш диреше оттам ответ на страшната си мъка.

„Дай ми сила, дай ми сила да понеса волята ти“ — стенеше нещо в нея, а устните й само повтаряха една и съща дума:

— Починал, починал, починал…

Стъпките й я отведоха към малкия параклис. Тя мина през затихналото преддверие, изкачи стъпалата на олтара, коленичи, простря безмълвно ръце към скръбната Богородица. Да можеше да извика или да избухне в сълзи, да приюти чело в някоя приятелска длан, да скрие лице връз нечие предано рамо…

Майка нямаше. Анна бе далеч. Кой можеше да й каже добра и кротка дума? А отвсякъде бе заградена само с бездушни люде, с корави сърца. Изведнъж остра мисъл я прониза. Децата й! Къде бяха малките невръстни сираци? Чие грубо слово щеше да нарани крехките детски души?

Елисавета дойде на себе си. Огледа се.

Погледът й падна връз колоната отдясно. На нея стоеше изписан тънкият благороден профил на тоя, когото по-късно людете щяха да нарекат свети Лудвиг Тюрингски. Тя се отправи със залитащи стъпки към хладния мрамор, прегърна го, допря лице до скъпия спомен.

Едва тогава благодатни сълзи стопиха смразеното и сърце.