Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Асеновци (3)
Включено в книгата
Година
(Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,5 (× 17 гласа)

Информация

Сканиране, корекция и форматиране
analda (2019)

Издание:

Автор: Фани Попова-Мутафова

Заглавие: Йоан Асен II

Издание: трето

Издател: Български писател

Град на издателя: София

Година на издаване: 1986

Националност: българска

Печатница: ДП Димитър Благоев

Излязла от печат: 25.VI.1986

Редактор: Татяна Пекунова

Художествен редактор: Стефан Груев

Технически редактор: Любен Петров

Художник: Борис Ангелушев

Коректор: Тотка Вълевска

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/7971

История

  1. — Добавяне

29

По стръмните скали лази в нечовешки усилия едно слабо детско тяло. Там, гдето дори коза не би посмяла да стъпи, Матей се ловеше за издадините, премяташе се пъргаво през страшните глъбини, все по-нагоре, все по-нависоко.

Царят искаше да открие следите на гърците, царят нямаше доверие в Матея. Ала ето че малкият Матей щеше да му докаже, че той е наистина добър българин и е готов живота си да даде, за да му стори услуга.

Момчето надникна през една пукнатина на скалата, впери очи в далечината, закри челото си с ръка, огледа внимателно всичко, дорде му стигаше взорът. Нищо нямаше. Хълмисти възвишения се сменяха с равни котловини и речни долини чак до синята ивица на Хебъра. Нито следа от човек, нито следа от кон или оръжие. Той отново почна да се катери. Все по-високо. През непроходими гъсталаци той си израняваше ръцете и краката, за да си отваря по-скоро път: по остри камъни, по шеметни, надвиснали над клисури пътеки. С нокти, със зъби се ловеше за всеки стрък, за всяко коренче. Крепостната стена се извисяваше над него равна и права, недостъпна, забила кули в облаците. Горе се разнасяше равната стъпка на бдителите по площадките.

— Нашите се забавиха много. Току-виж, изникнали отнякъде проклетите българи! А ние сме тук петдесет копия… — казваше един от стражите. — Не трябваше да се откъсваме тъй далеч от главната фаланга…

— Кир Теодор си е разположил лагер за пир и забава. Та не му се мърда още. Где се е чуло и видяло да се ходи на бой с целия си двор: жени, деца, готвачи, танцувачки… — отвръщаше другият.

Стъпките на първия спряха. Той се надвеси от площадката.

— Не чу ли, нещо изшумоля?

— Чух. Може змия да е. Нали излизат в деня на Четиридесетте мъченици… Тук пъкат навсякъде. В тия напечени скали ги има с хиляди… Затова онова място насреща се нарича Змийница…

Матей цял се смали, стаи, превърна се на камък. Стъпките се отдалечиха. Тогава той почна да слиза надолу, като пазеше да не отрони някое камъче. На едно място му се зави свят и той затвори очи за миг, готов да падне в дълбокия дол. Стисна зъби, разтърси глава.

Царят иска да знае има ли много гърци в калето — го прониза бистра мисъл. Той отвори очи. Подири място да подпре ръка и сякаш замръзна на мястото си.

Далече, край десния бряг на Хебъра, измежду утринните мъгли, изникна гора от лъскави точици, които всеки миг ставаха по-големи. Ясното слънце се отразяваше в копията на гръцката конница.

Матей усети как дъхът му замира на устните му.

Ромеите преминаваха Хебъра!

Дали българите щяха да успеят да ги преварят, преди да са излезли в крепостта? Той закрепи здраво ръце и крака в издадините на скалата. Трябваше по-скоро да се върне и да им съобщи…

— Господи, и ти, света Богородице, дайте ми сили… — се отрони топла молба в сърцето му.

Той погледна още веднъж по посока на Хебъра, сложил ръка на очите си.

След конницата край брега на широката река напредваше алеманската пехота, съединила щит до щит като желязна стена. От двете й страни вървяха за закрила няколко отряда конници. След това отново пешаци, после пак дълъг вървуляк конници, краят им не се виждаше. От време на време вятърът донасяше неясен глъч и тропот, звън от оръжие и конско цвилене.

Момчето изтръпна. Мисълта му трескаво работеше. Дорде стигнат дотука, имаше още най-малко три часа. А българите за един час можеха да се изкачат до крепостта и да заемат по-удобно положение. Те мислеха, че в нея има само слаба гръцка стража, ала там бяха събрани петдесет копия. Това трябваше българите веднага да го узнаят. Матей отново почна съвсем тихо и предпазливо да се смъква надолу, като се стараеше да не поглежда към придошлата река, която блъскаше буйните си синьо-зелени води и се разбиваше на снежна пяна в основата на крепостта. След това преплува реката и се намери на отсрещния бряг. Притулен зад нацъфтелите храсти бял глог, той пропълзя, докато можа, след това удари в безумен бяг по посока на Самодивските извори.

В това време българската войска се бе напълно приготвила за поход. За последен път войводите бяха събрани около царя, в тръпно нетърпение да се предприеме нещо. Бавенето, неизвестността стягаха сърцата им в смъртна възбуда.

— Аз смятам, че ще бъде по-добре, ако направим широк завой и минем зад крепостта, като пресечем река Банска над селото, за да не възбудим вниманието на стражата, която гърците може би са поставили в твърдината при първото си нападение. Преди два дни тук пристигнал техен отряд и унищожил нашия гарнизон, който не бил подготвен за нападението. А сега те чакат главното ядро, което се движи по-бавно. Вниманието им е насочено по посока на тяхното напредване. Ала те могат да забележат и нашето движение. Затова нека бъдем предпазливи… — каза севастократор Александър. — Ей сега се върнаха трима от изследваните. Намерили един овчар в гората и го разпитали. Бил с отрязан език, понеже гърците го забелязали, че ги видял. И за да не ги изкаже… Разправи ни с ръце — нещастникът. Оставили го жив, за да им пасе стадото и да им носи мляко и млади агнета. Доведохме го заедно с всичките му овце.

— Имаме само две възможности, друг избор няма — заяви великият войвода Радул. — Или да ударим с няколко отряди на крепостта и да унищожим стражата, която бди и може да ни издаде на Комнин, или да заобиколим колкото е възможно по-предпазливо и по-отдалеч, за да заемем начертаните места.

Всички изгледаха въпросително царя. Той трябваше да реши. А времето препираше и нямаше време за колебания. Хиляди противоречиви мисли се блъскаха в ума на Асена. Да нападнат кулата. Добре. Това бе най-удобно и отговаряше на накипялото чувство за бран. Ала предпазливо ли бе? Откъде знаеха колко ратници има скрити вътре, колкото и наглед да изглеждаше там всичко спокойно и глухо? Да се заобиколи. Но нямаше време за губене. Тогава?

И всички бяха вперили очи в него, изтръпнали, жадуващи. И всеки изминат миг бе съдбоносен.

Някаква глъч се дигна откъм авангарда. Всички се струпаха по посока на гласовете. Някой разблъска навалицата и пред царя падна почти в несвяст едно окъсано, окървавено, задъхано момче, с потънало в пот лице.

— Матея! — извикаха всички поразени.

Царят се спусна към него, дигна го, подпомогнат от войводите, изтри челото му. Юношата се окопити, отвори очи. Те блестяха в страшна тревога.

— Гърците идат! — промълви на откъслеци то.

Царят и съветниците му се спогледаха. Някои лица побледняха.

— Много са… — продължи момчето, като си поемаше с мъка дъха — нямат чет… След три-четири часа са тук… А в крепостта има петдесет копия…

Ясно беше. Нямаше време за губене.

Царят издаде заповедта си. За миг тя се предаде от ухо на ухо: веднага да се нападне крепостта и да се унищожи гръцкият гарнизон. Облечени в ромейска носия, български блюстители да застанат на стража по бойниците. Най-смелите войскари излязоха от редиците, за да образуват отряда на дръзкото нападение. Радул ги избра един по един.

— И аз искам! И аз! Пуснете и мене! — се разнесоха тихи гласове.

— Доста. Няма нужда от повече. Те ще бъдат нужни за после.

— Кой ще води? — попита царят.

Радул застана пред него. Верните му очи се впиха с молба и надежда в загрижения взор на самодържеца.

Защо великият войвода диреше тъй явно смъртта? От мига, когато императрица Мария бе влязла в манастир, никой не бе видял вече усмивка по строгите му устни. Асен въздъхна. Даде знак за одобрение и извърна лице. Ала внезапно трепна.

Момчето бе уловило края на наметката му.

— Нека аз да ги поведа… Знам една тайна пътека, затулена от храсти и дървета, по която никой няма да ги забележи. Знам и едно място, от което може да се покатерят неколцина чак до бойниците.

Севастократор Александър бързо приближи.

— Дали може оттам да се хвърли ласо нагоре? За да се закрепи кожена стълба?

— Може!

Асен го изгледа поразен.

— Но ти си уморено, момченце, не ще можеш да отидеш повторно там…

Сякаш чудна сила прониза младежката снага. Юношата се изправи, поиска да пие вода, изтри лицето си.

— Мога!

 

 

Стратезите на Теодор Комнин бяха на различни мнения. Някои от тях не одобряваха вероломното нахлуване. Отправянето към България ги плашеше. Мнозина от тях, които бяха служили при Исак Ангел и при Алексей, помнеха дръзките нападения и жестоката бран на Асена Стария и страшния Иваница.

— Младият Асен е много мекосърдечен човек — казваха те — ала нарушаването на договора ще го ожесточи. Не е полезно човек да има за враг българите…

— Дорде се ожесточат, ние ще бъдем вече техни покорители — отвръщаха другите — нали видяхте какво стана при първото нападение на нашите разузнавателни отряди? В крепостите им няма силна охрана. Дорде Асен събере войските си, ние ще бъдем вече в Търнов…

Княз Мануил бе тръгнал на поход със смесени чувства. За да се запази тайната, той бе принуден от брата да изпрати жена си в манастир, за да не узнае нищо и да не може да извести баща си за готвеното вероломство. Ако те бъдеха победители, като се върнат, Мария лесно щеше да се примири. Какво друго й оставаше? Но ако бранното щастие им изменеше? С какви очи щеше вече да погледне жена си и тъста си?

Все пак те имаха вече успехи. Българите бяха съвършено неподготвени. Уверени в силата на своя мирен договор, те доверчиво бяха оставили границата си незащитена. И още при първото насилие тя се бе огънала. Откъдето бяха преминали гръцките войски, всичко бе напуснало дом и имот, за да бяга в несдържан ужас назад. А в това време Асен трябваше да събира разпръснатите по нивята си орачи, да търси наемници, да събира конници, за да може да събере рат, достойна по число за бран с тях.

Сега те бързаха да оставят по-силни подкрепи на крепостите Клокотница, Станимака и Кричим, след това да се присъединят към войските на деспот Слав, който, както винаги, чакаше да види кой ще бъде победител, за да му иде на помощ, и после с гръб, осигурен от заетите твърдини, щяха безпрепятствено да дирят Асеновата рат за решителен бой.

Бавно се точеше огромната войска край брега на Хебъра. Наоколо всичко бе спокойно. Далече по бойниците на Клокотнишката крепост равномерно се движеха нагоре-надолу блюстителите. Там те щяха да пренощуват и на следния ден отново да тръгнат към северозапад. Авангардът пое котловината, която почваше между брега на Мала и склоновете на Кайряка. Войската се стесни, широките редици се разделиха по на три. Като безкрайна змия се проточи несметната рат. Хилнархиите се разделиха на тагми, тагмите на туми, а тумите на лохи. Когато първата лоха от 16 души почна да преминава Гидиклийска, по теснината между Бели камък и реката се точеха още десетки туми от по двесте души, а в това време Мала река прегазваха туми от по четиристотин души и хилнархии от по хиляда. Докато зад реката чакаха ред многобройни мерии от по три-четири хиляди пешаци.

Така полека се изнизваше Комниновата войска по посока на крепостта. В морна стъпка и оборено чело. Крепостта не би могла да побере всички. Кои ли щяха да бъдат щастливците, които ще останат да пренощуват на закрито, докато тия, които звукът на тръбата завари навън, ще останат да разпънат шатри там, където ги застигне познатият знак. А може би щяха да получат заповед да продължат на запад и да заемат през нощта Станимашката твърдина. Бавността и мудността на кир Теодор ги сърдеше. Италианските наемници предпочитаха боят да свърши по-скоро, за да получат платата си, защото после смятаха да отидат на служба в Константинопол. Те бяха по-скромни в храната, с любезна обноска, ала упорити и държаха за изпълнението на дадената дума. Алеманските наемници се разкайваха, гдето са послушали съветите на император Фридрих да идват тъй далече на бран. Те по-мъчно се задоволяваха, искаха по-обилно ядене, но бяха извънредно издръжливи и храбри. Общата плячка бе грамадна, ала досега те още нищо не бяха разграбили, освен обикновените селски колиби и тук-таме някои по-богати манастири.

Семейството на Комнин, заедно с целия му двор, пътуваше по средата на главната фаланга, запазено по всички посоки от всякакви изненади. Солунският император яхаше на истински арабски кон. От дясната му страна яздеше княз Мануил, от лявата — мериарх Мавриций.

Жените и децата пътуваха в широки кочии, в които спяха и почиваха. Подир тях следваха готварниците, музикантите, шутовете, въжеиграчите. Сякаш това не бе бранен поход, а пътешествие за забава. Тъй бе уверен кир Теодор в непобедимата мощ на безбройните си наемници.

— Тази нощ ще преспим в крепостта… — каза той, като поглади самодоволно гъстата си брада. Очите му се премрежиха, сякаш искаха да скрият някаква опасна мисъл или някакво неизразимо видение: може би венеца на хемския господар или сринатите калета на Търновград.

— Войската ще преспи на открито, за да варди на всеки случай теснината и изходите към калето — се обърна той към Мавриций, ала внезапно пресече мисълта си и каза: — Защо от калето не дойдоха пратеници да ме осведомят как стоят работите там? Не се ли е мяркал насам някакъв български отряд?

— Ще дръзне ли отряд да се залута в тия заплетени ридове и долини? — отвърна презрително Мануил. — Та цялата българска рат да се събере, мисля, че пак не ще посмее да излезе на бран с нас… Ала и при най-голямо усилие те не биха могли да са вече тук… Сега внимание. Реката е доста придошла. За колите трябва да се намери брод или да се направи…

Той спря думата си по средата.

— Какво е това?

Някъде наблизо бе прозвучал три пъти звук от рог.

— Дават знак, че трябва всеки да остане там, където го е заварил звукът, защото крепостта няма да побере цялата войска, а тук има удобни равнини за разпъване на шатрите… — каза Мануил. — Ала аз мисля, че…

Устата му се вцепениха. Тримата мъже побледняха като вар. Ръцете им неволно дръпнаха юздите й конете спряха, настръхнали, с дигнати уши, цели треперещи.

От всички страни се разнесе страшен грохот, сякаш водопад от гръмотевици. Стоманени тръби затръбиха в дива тревога. Звън от щитове и удар от барабани разтрепераха въздуха в непрестанен, оглушителен шум. Конско цвилене и бесен рев огласиха цялата околност. Земята отекна гъсто биене на копита и войскарска стъпка.

— Българите! Българите! — се издигнаха тревожни и отчаяни викове.

Като изпод земята изникнаха отвсякъде гъсти гори от копия, войски, които налитаха, обграждаха, помитаха всичко пред себе си. С бясна ярост българи и кумани посипаха всеки, който се изпречи пред буйните копита на конете им, под святкащите им саби и мечове. Нищо не може да устои пред лудия им устрем, победен и безмилостен порой, който всичко руши пред себе си. Грозният боен вик на българите смразяваше кръвта, спираше дъха, разтреперваше и най-смелите десници. Начело със своя цар малката храбра рат се впусна в смъртен двубой — за победа или погибел. Със звънлив трясък се блъсна желязо в желязо. От страшните удари щитовете пуснаха искри, парчета от копия, шлемове и алебарди хвръкнаха във въздуха, фученето на гавелотите, съсъкът на стрелите, дивите крясъци се смесваха в общ неясен тътнеж с оглушителния удар на барабаните и непрестанния зов на бойните рогове.

Първата гръцка колона попадна между буйните води на Гидиклийска и крепостта, под ударите на катепан Дановите пешаци и Хубеновите стрелци. Ала ромеите си пробиват път между мечовете и стрелите на гневните нападатели, които улучват само конете им, без да могат да засегнат новите им стоманени панцири и шлемове. А българите имат само ризници от дебела кожа или плетени халки. Около един убит грък падат петима мизийци. Водите на Гидиклийска почервеняват. Съединени един до друг, ромеите бавно отстъпват гърбом към крепостта. Веднъж да стигнат до подвижния мост, и са спасени. Гладките им щитове блестят като слънце. По върховете на копията им трептят звезди. Като железен поток се проточва дългата върволица. Но защо техните люде бавят помощта си? Защо не спущат моста, защо не отварят портите? Изведнъж портите се разтварят, със страшни викове оттам излизат войскари, които се спущат в буен устрем и обграждат гърците в гръб. Войводата Алекси дига към устата си медоустен рог и дава знак за сеч. Ромеите виждат края си. Разтреперани, с позеленели лица те хвърлят оръжие, падат на колени, молят за милост. Протостратор Радул повелява да бъдат навързани в крепостта, след това се спуща с конницата, която го чака в долината, в помощ на леката пехота на Драгота. Към него се присъединяват и Даневите пешаци. Обграждат в полукръг останалите ромеи, които имат в гърба си водите на Мала и не могат да отстъпят назад. Радул и войските му връхлитат като помитаща лавина в средата на ядрото. Набиват се като клин. Разделят ги. Едната половина пада под яростните мечове и копия, под гневните копита на буйните коне. Другата се хвърля в шумящите води на реката.

В това време покрай Бели камък, зад Мала, в подножието на Кайряка кипи страшен бой. Постепенно част от битката преминава към село Клокотница. Там стъпка по стъпка наемниците стесняват кръга си, тежковъоръжените им коне нямат възможност да се движат с нужната бързина. Българите нападат по трима наведнъж. Един промушва коня на някой наемник, други храсва бранника с топуз по шлема или със страшен удар разбива щита му на хиляди парчета, трети му хвърля ласо и го смъква на земята. Веднага след това с бързина на мълния те се хвърлят към втори, трети, четвърти. Битката там е тяло до тяло, сред облаци прах, сред хаос от хвърчащи късове желязо. Наемниците нямат място дори да завъртят меч или да хвърлят копие. Яките планинци на катепан Дан се борят с ръце, със зъби. Те налитат като стръвни вълци, като гневни мечки. Хвърлят се обкръжените коне, смъкват с грозна сила облечения в желязо рицар, издърпват му шлема, удушват го с яките си лапи, свличат ризницата, намушкват го с ками. Ала силите са неравни. За да свалят един рицар, са нужни неколцина българи. Наемниците се сгъстяват из уличките като непроницаема маса желязо.

Изведнъж със смразяващ рев от селото изникват скритите български пешаци. Тичат в помощ на редеещите юнаци, подкрепят силите им. Непобедимите пълчища на Испериха и Телерига, на Крума и Симеона възкръсват в правнуците. С нов плам избухва неравната бран.

— Смърт на вероломниците!

— За свети Димитър!

— В името на Христа, царя на славата!

Нищо не може да устои пред безумната смелост на решените да умрат.

Алеманските наемници образуват челичена стена с ризниците и щитовете си край кир Теодор и близките му. Проправят му път към долината на Добричка река, за да може да избяга по посока на север. Ала там пътят им се загражда от конницата на севастократор Александър. Отеква мощен вик:

— Смърт на кир Теодор!

— Дръжте изменника!

Комнин бледнее, загубва всяка дързост. Очите му са непрестанно впити в копието с погазения договор, което българите размахват недалеч от него. Сърцето му бие като на подгонен дивеч, който вижда, че отвсякъде е обграден. Волята му за борба се стопява, изчезва. В ума си проклина хиляди пъти нещастната мисъл да води със себе си жена и деца. Ако бе сам, щеше да се впусне в жестока бран и да загине в нея. Отчаяните им писъци разкъсват сърцето му. Дали страшните, озверени варвари ще имат милост към тях? Своя живот той вече е отписал. Но къде е Мануил? Къде са стратезите му? Напуснат, сам той се крепи още единствено на алеманските си наемници. Италианците се бият някъде към селото. Гърците са разпръснати между крепостта и реките.

В това време Мануил Комнин беше успял да се промъкне между войските на севастократора и куманите на Сокач и сега бягаше назад, по равнината, откъдето бяха дошли, с два отряда ромеи, следван по петите от леката куманска конница. Грозни проклятия се сипят от устата му. Куманите вече ги настигат. Още малко, и ще падне в ръцете им.

Триж проклет мигът, в който бе тръгнал против бащата на съпругата си.

Ала два звука от рог, който надава севастократор Александър, са знак на Сокач, че трябва да преустанови гонитбата на тази нищожна част бегълци и да се върне назад, където по има нужда от него.

Около червената наметка на цар Йоан Асен се води отчаян бой. Шъпа алемански смелчаци, решили вече живота си, се мъчат да пленят и убият българския вожд.

Това е последното им упование. Единственото средство да понесат по-достойно поражението. Слабата искра от надежда за спасение.

Заграден от щитоносците и копиеносците си, Йоан Асен отблъсква с меч и щит съскащите гавелоти, летящите към гърдите му копия. Около него се трупат най-смелите му войскари, решили да го бранят до последна капка кръв. Ала и алеманите се впущат от всички страни към това притегателно средище. Ромеи, решени да се предадат, добиват дързост, откъм селото се притичват тълпи епирски конници, останали живи от страшната бран с людете на Дан и Драгота.

— Дързост! За господа Исуса! — ехти мощният глас на Асена.

В трясъка на желязото и рева на войскарите зовът му глъхне, смесва се с общия неясен грохот. Катепан Димитри върти в кръг меча си и поваля всеки, който смее да се приближи до царя. Копиеносците свеждат сулици. Щитоносците изваждат саби. Желязото глухо и зловещо кънти, пада със страшна сила по шлемове и ризници, посипа конете, сулиците смъкват конниците на земята. Една гавелота пронизва корема на царския кон. С бясна бързина Димитри скача от своя кон и го дава на Асена. След това свири отчаяно с рога си. Счупва с меч едно копие, насочено към самодържеца, който в това време се прехвърля от едно седло на друго.

От всички страни се стичат българи към застрашения си вожд.

Йоан Асен стиска щита до гърдите си, високо размахва ръка. Като огън блести стоманата на меча му. Той се спуща да разкъса обграждащия го обръч. Людете го закриват с тела, с оръжие, с щитове. С мъка удържат отчаяния напор на гърците и наемниците. Александър се впуща към опасното място. Ала пътят му се препречва от двеста копия. Конниците му се натъкват на острията. Издигат се планини от убити. Хоругвите висят на парцали по дръжките си. Завързва се незапомнено стръвен бой. Стратор Дянко размахва високо и тревожно разкъсаното знаме на свети Димитър. Отдалеч протостратор Радул забелязва знака за опасност и с отчаяна скорост се отправя на помощ. Конят му нагазва в Мала река, преплува я, излиза цял мокър и тръпнещ на отвъдния бряг. След него във водите навлиза цялата му конница.

Ромейските копиеносци яростно отблъскват напора на Александровите люде. Войските, които вардят близките на кир Теодор, не смеят да го напуснат и да се върнат назад. Уловили с ръце шиите на конете си, почти легнали връз тях, Радул и конниците му летят като опънати стрели. Сякаш гневен орел, връхлита протостраторът в гъстия бой. Той бодва коня си, изправя се на стремената, грабва юздите със зъби, в лявата си ръка стиска копие и щит, с дясната почва да нанася страшни удари. Заграден от верейски пешаци, които се трупат край него и го вардят с щитовете си от крънски копиеносци, които държат сулиците си около него като настръхнала гора от острия, той полека напредва към застрашеното място. Ромейските копиеносци, които се бият срещу Александър, почват да отстъпват, мнозина от тях се спущат срещу протостратора и вихрената му конница.

Тежка гавелота избръмчава и пронизва рамото на Радула. Той изтървава меча си, залюлява се на седлото. Ала веднага се окопитва, размахва копие, грабва боздугана на един свой другар. С помитаща ярост почва да го стоварва връз ромейските щитове и шлемове. С оглушителен трясък звъни стоманата. Стонове и пъшкания огласят полето. В тоя миг хвърлено отдалеч копие го улучва право в гърдите. Разкъсва ризницата му, забива се в сърцето. Протостраторът вдига наличник. Изпод шлема текат струи пот. Очите му дирят с нечовешка тревога алената наметка на царя. Ала ръцете му отпадат. Изтърва копие и щит. Радул рухва на седлото. С отворени очи. Неподвижно устремени. От гърдите му струи поток пурпурна кръв. Конят му, изплашен и разлюлян, го повлича между купчините мъртви. Копита го погазват.

В това време откъм подножието на Кайряка отекват радостни викове:

— Помощ пристига!

Войводата Бойко, събрал набързо людете си в Преславската хора, преминава Хебъра и долита в помощ на царската рат. Обсипва с буря от стрели вероломния враг. Умора надвива епирската съпротива. Всяка надежда у тях е вече сломена. Притиснати от всички страни, ромеите и наемниците отслабват защитата си. Загубват представа за силата на врага и собствената си мощ. Изчезва и най-слабото желание за борба. Те живеят вече само с една грижа: да намерят изход за бягство. Да се изтръгнат живи от нападателя.

Ала всичко е изгубено.

Нови тържествуващи, победни викове се издигат откъм Кайряка. Защитниците на кир Теодор са отвсякъде обиколени. Тройна стена от копия загражда бягащия вожд на ромеите. Ала редиците им все повече редеят. Един алемански великан го пази лично с облеченото си в желязо тяло. Не дава никому да приближи дори на две копия разстояние от него.

Една умело отправена стрела го пронизва през отвора на наличника право в окото. Великанът разперва ръце и се сгромолясва на земята. Ромеите хвърлят оръжия и се спущат да бягат. Конете на българите ги погазват. Три щита застават пред кир Теодор. Удари от боздугани и топори ги разчупват на хиляди парчета. Един боздуган пада връз шлема на императора.

Комнин рухва на земята.

Веднага няколко чифта ръце се спущат към него, вдигат го, завързват ръцете му с ремъци.

Ала хитрият ромеец се прави на мъртъв и се отпуща в ръцете им. Тогава дързък пешак смъква шлема му, леко го бодва с дамаскинска кама в лицето. Кир Теодор отваря очи, изправя се. Ръцете му са вързани назад. Челото му се свежда в срам и безкрайна мъка.

Той е пленник.

При тази гледка и последната дързост се изпарява у ромеите. Всички почват да хвърлят копия и мечове, щитове и саби. Падат на колене. Дигат ръце, молят за милост и пощада. Наемниците гласно обещават, че отсега нататък нямат вече друго желание, освен това да се бият на страната на храбрия български цар. Сякаш чак тогава те забелязват колко по-малка е била българската войска. Ала вече е късно. Ръцете им са вързани със същите въжета, които те бяха взели, за да вържат българите и техните войводи.

Откъм кочиите на жените и децата, които се бяха скрили в тях, незасегнати от яростта на врата, излитат отчаяни вопли. Българите бързат най-напред да вържат пленниците в дълги, безкрайни върволици. След това прибират живите коне в лагера, който веднага издигат край брега на Мала река. Навсякъде се трупат планини от плячка: лъскави панцири, подплатени с дебел вълнен плат, копия, сандъчета със стрели, скъпи седла, кожени туники, ботуши, милански шлемове и алебарди, коли с багрени дрехи, сребърни съдове, накити, храна, редки лакомства, пари, златоткани дрехи.

От небето слиза широка зелена светлина. Потъмнелите ридове се сключват в царствено мълчание. Глухо отекват стенаннята на ранени и умирающи. За последен път коне издигат главите си, изпущат въздух, изпъват нозе във въздуха. Един бял жребец тича тревожно насам-натам и носи на седлото си конник без глава. Бледи звезди почват да се оглеждат в тъмните локви кръв. Българите се прегръщат и плачат от радост. Те не могат да повярват на чудото, което бе станало. Родината им бе спасена. Бог ги бе запазил. Бе им дарил нечувана досега победа.

Архимандрит Йоаким отслужва молебен на открито. Всички се събират около него, гологлави, смирени, със скръстени в благодарност ръце. Заграден от живите си войводи, Йоан Асен е свел чело в дълбоко благочестие. Сърцето му е препълнено с благодарност.

Светите 40 мъченици им бяха дали помощта си.

Той коленичи заедно с цялата си войска.

И отправи смирено възхвала томува, без когото ни дума, ни дело се изпълнява.