Фани Попова-Мутафова
Йоан Асен II (6)

5

Когато в Естергом, престолнината на Венгрия, се зашушука отначало тайно, от ухо на ухо, а сетне все по-явно, че кралската дъщеря Анна избягала в манастир — никой не се почуди. По едно време това бе станало нещо обикновено, да се види как млади и хубави девойки напущат дом и родина, оставят суетните блага на грешния свят, за да добият под монашеско було нетленна слава и вечен живот. Тъй и Анна бе предпочела примамните хубости на манастирското християнско смирение и службата богу пред блясъка на един царски венец.

Ала волята на Андрея II бе непоколебима.

Дружина стражи занесоха строга повеля до игуменката, която, за да не си навлече кралския гняв, се видя принудена да даде на воините младата послушница.

И сега Анна трябваше да учи трудния и непознат език на българите, да чете хроники за Бориса и Симеона, да изговаря нечувани и мъчни букви, да слуша български напеви, които гласовити девойки от Търнов й пееха всеки ден.

Денят на сватбата наближаваше и тя все още не можеше да свикне с мисълта, че ще трябва да се откаже от своето горещо желание. Всеки час през ума й минаваха нови кроежи: да побегне втори път, да се подстриже, преди да са успели да я заловят, да се скрие в някоя далечна хижа из планините на Тюрингия, да пише на българския цар, който може би щеше да се откаже от годежа, най-сетне да се хвърли в сините води на Истъра, които се блъскаха в острова, върху който бе изграден кралският замък на Естергом.

Затова, когато известиха на младата девойка, че трябва да се облече в парадна носия и да заучи приветствени слова на български, за да посрещне пратениците на хемския цар, които щяха да поднесат дар от годеника й, Анна реши да изпрати по тях тайно писмо до Йоан Асена.

В голямата зала, осветена от високи, тесни, сводести прозорци, издълбани в дебелите стени, светлината не стигаше до всички ъгли. Край камината бе застанала невестата на българския цар, облечена в дълга туника от светлосин персийски аксамит, обсипан с дребни зафири във вид на звезди, обградени с кръгчета. Долният край на рубата бе обточен с широка ивица сребърна сърма. Синьо-черните коси на принцесата бяха спуснати по раменете й, а при челото бяха стегнати с връв бисери.

Анна се чувствуваше нещастна. Великолепието, блясъкът й бяха чужди и противни. Тя предпочиташе най-скромното облекло от тъмен плат, прилично на монашеско расо, не търпеше нито един скъп камък. А кой знае българският цар какви накити й изпраща. И тя трябваше да ги сложи връз себе си в непоносима досада. Ала в пояса й се таеше писмо, което тя при удобен случай щеше да предаде на някого от пратениците.

Когато навън засвириха херолдите, Анна леко побледня. Кралица Йоланта я погледна насърчително. И тя бе преживяла някога този час, когато Андрея II я бе поискал за втора съпруга, след жестокото убийство на кралица Гертруд. Такава бе съдбата на царските дъщери. Да свързват любов и брак с благото на страната си.

Българските велможи влязоха начело със своя водач: севастократор Александър, пристъпиха към краля и кралицата, поднесоха поздравите и пожеланията на своя господар. След това се обърнаха към малката годеница.

Анна усети как сърцето й замръзна в леден страх. Студените очи на царския брат, краткият му начин да говори, надменното му чело я накараха да забрави и малкото български думи, които бе успяла да заучи. Тя наведе смутено глава, безпомощна, отчаяна. Неволно подаде ръце, за да поеме дара на годеника си. Взе нещо. Поблагодари едва чуто. И чак тогава отправи очи към тия, които й бяха поднесли тежкия предмет, обвит в багрена завивка.

Това бяха двама монаси. С тонзура на главата, облечени в дълго кафяво расо. С бели наметки. Анна остана поразена. Не бяха ли това духовниците на една некатолическа страна? Ала тя изведнъж се усети, че унията в Рим им дава право да носят одежди подобно на техните.

Абат Витлеем и презвитер Добрейшо се поклониха със скръстени на гърдите ръце. Тогава тя полека разгърна скъпата покривка и леко извика от радостна изненада.

В ръцете й стоеше едно четвероевангелие, украсено с пъстри и красиви заглавни букви, с цветни винетки и миниатюри, които изобразяваха четиримата евангелисти: Марко, Лука, Йоан и Матея. А една от миниатюрите представляваше самият презвитер, който бе изписал и изографисал заглавните букви в образи на разни животни с черна, тъмносива, червена и кафява боя.

— Най-скромен дар от нашия преславен господар за високата и благоверна негова невеста… — каза абат Витлеем на съвършен латински език.

— Кажете на вашия висок самодържец, че съм му признателна от все сърце за хубавия дар, който ме трогна дълбоко… — отвърна осърчена Анна, като вдигна отново взор към пратениците.

След това тя похвали с щедри слова изкусния поп Добрейшо и повтори голямата си благодарност.

Неволно, следвайки влечението на благочестивия си нрав, младият цар бе успял да спечели далечната си непозната невеста, изпращайки дар, угоден за сърцето й.

Когато българите си взеха сбогом от годеницата на своя цар, Анна бе забравила, че в пояса й се таи писмо за господаря на хемските земи.