Фани Попова-Мутафова
Йоан Асен II (21)

20

Дълбоката тишина на ранното следпладне нахлуваше в затихналите зали на Вартбург. Навън, по двора, из градините, навсякъде все същата тишина: равна, безбрежна. Сякаш нямаше жива душа в огрения от горещото юлско слънце замък.

Елисавета събра набързо няколко дрехи и храна за бедните, скри ги в горната парадна пола, която леко повдигна с десница, и се запъти към далечните хижи, където неволята и сиромашията никога не напущаха притеснените им обитатели. Сърцето й се блъскаше лудо в гърдите. Ръцете й отмаляха от тревога. Ако я зърнеше Хайнрих или свекърва й, че престъпва волята им… Макар че ландграфът бе оставил жена си за наместница, никой не дръзваше да прекърши заповедите на всесилния Хайнрих. Лудвиг бе далеч, кой знае дали някога щеше да се върне. А Хайнрих и София можеха да отмъстят за непокорството или самоглавство, проявено в защита на Елисавета.

Когато епископът на Марбург, неин доверен изповедник, идваше на гости в замъка, младата жена му разказваше за притесненията и произволите на девера си. Строгият монах поклащаше глава:

— Това са изпитанията, които бог изпраща всекиму, за да изпита вярата му, Елизабет. Приеми съдбата си тъй, както всемогъщият ти я праща.

Ала нищо не я наскърбяваше тъй, както мисълта, че не може вече на воля да подпомага нуждаещите се и страдащите. Затова в този час на следобеда Елисавета бе решила да отхвърли натрапническата власт на девера си и да изпълни горещото желание на сърцето си.

Тя забули лице, метна на плещите си лека вълнена мантия, спусна се по виещите се пътеки, покрай високата крепостна стена, мина край капелата. Тъкмо когато понечи да се отбие вътре и да се помоли на Мадоната, пред нея застана, сякаш изникнал от земята — сам граф Хайнрих. Нима бе дебнал нейното излизане? Какво диреше по това време в градината?

Лицето му бе навъсено и строго. Няколко едри бръчки сечеха челото му водоравно.

Той я улови за ръка, стисна силно китката й.

— Къде отиваш?

Елисавета пламна. Тя издърпа ръката си и отметна булото от лицето си. Ясните й очи се впиха смело в тия на дръзкия тиранин.

— С какво право ме питаш? Нима си ми господар?

Мрачна усмивка полази по бледото му лице. Той повтори упорито:

— Къде отиваш?

— Регентката на Тюрингия не е длъжна да дава отчет на подобни въпроси.

— Ще видим… — прозвуча остро и кратко отговорът му, като плясък на камшик.

Той посочи скритата й под наметката десница.

— Какво носиш?

Ландграфинята прехапа устни. Лицето й се обезцвети. Ако откриеше даровете, бедните й щяха да останат без храна. Тя каза тихо:

— Брах рози от градината…

Хайнрих се изсмя.

— Рози… А защо не ги носиш към замъка, а отиваш в обратна посока? — Ноздрите му се разшириха с несдържан гняв. — Знам аз какво носиш на твоите просяци! Обираш имота ни, за да задоволяваш хрумванията си!

Елисавета стисна клепачи, вдигна чело в безмълвен, страстен зов за помощ, преизпълнена с готовност за жертва. Нека я убият, ако искат, но тя не можеше да откаже своята милост на злощастни и нуждаещи се.

Отвори очи. Графът продължаваше да я гледа като затаен хищник — сякаш омагьосан, — без да откъсва зеници от прямия й взор, разжарен в гореща молитва.

Изведнъж той дръпна наметката й.

Тишината натежа.

На лицето му замръзна страх и почуда.

— Рози… — потръпнаха разкривените му устни.

Обърна гръб. Изчезна.