Фани Попова-Мутафова
Йоан Асен II (64)

28

Между куманските бежанци имаше и няколко монголски пленници, които узите водеха със себе си като заложници, за да могат по-късно да поискат от хан Октай връщането на няколко техни вожда, пленени при боя в Капчак. Йоан Асен беше любопитен да ги види, да ги разпита, да узнае откъде произлиза страшната мощ на тяхното нападение, силата на огромното им царство.

Преди да замине за Царева ливада, където щеше да настани челядта си за през лятото, той пожела да му бъде доведен плененият военачалник Чагада.

Монголецът биде докаран от дружина кумани. Обкован в тежки вериги, бос, гологлав. Той падна на колене пред самодържеца, целуна нозете му, остана така, със сведено до земята чело и протегнати напред ръце. На ушите му блестяха златни обици. Дългата му черна коса бе заплетена в плитка, която почва от темето. Свалиха железата му.

— Стани — му каза кротко царят. — Разправи ни как живеете във вашите аули, на какви закони се подчинявате, кой ви кара да нападате с такава неудържима мощ, да унищожавате всичко, което се изпречи пред вас. Света ли искате да довършите?

Дивият бранник се изправи. В движенията му имаше нещо благородно, изпълнено с достойнство. Жълтото му лице отблъскваше със страшната си грозота, ала тесните му очички гледаха с настойчиво равнодушие тоя, който държеше живота му в ръцете си.

— Нашият велик хан иска да завладее целия свят… Най-първо да покори изтока, а после и запада… Да създаде на земята само една държава, с един господар…

„Как всички световни завоеватели си приличат… — си помисли Асен. — От Цезар, Анибал и Александър Македонски до Атила и Чингис хан.“

Едно царство… Един господар…

— Ала ако той иска да създаде едно царство, защо унищожава градовете, защо гори селищата, защо събаря крепостите, защо коли людете? — попита княз Петър, който седеше отляво на баща си.

Монголецът се озъби. Усмивка ли беше? Късият му, сплескан нос изчезна сред бръчките на лицето. Гласът му стана още по-писклив и бърз, та тълмачът едва смогваше да превежда.

— Великият хан Темучин, който се нарече Чингис, а то значи Син на небето, пожела да стане Илкхан — което значи Господар на света. Но преди да създаде това велико царство, той пожела да разруши стария свят.

— Защо? — попита севастократор Александър.

— Защото… — отвърна надменно азиатецът — старият свят, в който вие живеете, заслужава да бъде унищожен. Затова ние палим селища, сриваме калета, избиваме непокорните.

— Тъй е казал и Фридрих алемански… — каза тихо царят на протосеваста, който стоеше изправен до гърба на креслото му. — „Монголците са бич божий за пропадащото християнство. Не виждате ли вредом братоубийства, алчност, жажда за власт и злато, лъжа, омраза, завист и пороци да царуват?“

— Синът на Тангра ни поучаваше така… — продължи монголецът. — „Племена мои, отдалечете се от наслажденията. Бъдете доволни от най-обикновените и прости неща… Не дирете никога личната облага. Грижете се само за общото добро. Обичайте се един други. Не придиряйте в нуждите на живота. Хранете се с най-скромната храна. Няма нищо, което да не може да се сложи в уста, стига да храни тялото. Вземете повече жени, за да увеличите племето си. Натоварете ги с грижите за дома, а вие се грижете само за оръжията и конете си. Не си купувайте скъпи предмети, не си градете къщи от камък и дърво. Не пущайте корени в земята, като дърветата: бъдете свободни и винаги готови да смените дома си, щом стане необходимо. Вие нямате нужда от друго, освен от храна и дрехи. Ако някой от вас огладнее, нека си намери храна с лъка и стрелите си или да извади от жилите на коня си, да напълни с кръв червото на някоя овца и да го опече под седлото на коня. Това е най-силната храна. Който намери по пътя парче плат или кожа, нека я прибере. Когато има време, ще кърпи дрехата си. Така тя ще трае дорде е жив…“

Българите слушаха поразени. Вярвайки в мощта на Тангра, людете на Телец и Омуртаг бяха сложили основите на нова, крепка държава между Бялото, Синьото и Черното море. С такива сурови закони някога и Крум бе закрепил и разширил това младо царство. Велик завоевател може да бъде само този, който живее просто и близо до природата. Затова изнежените ромейци загубиха Константиновград. Затова сега и латинците, дошли като сурови и смели рицари от Запад, свикнаха с разкоша и охолствата край Босфора и престанаха да бъдат добри бранници.

— А тия железни топки, с които тъй грозно поразихте врага, как ги правите? — попита Петър с горещо любопитство.

— Научихме това от китайците — отвърна пленникът. — Те умеят да си служат с гърмящата смърт.

— За добрия ти разказ, аз ти дарявам свободата… Върви си с мир при твоите… — каза Йоан Асен и даде знак да снемат оковите му.

Азиатецът почна да диша бързо и неравно. Дребните му очички диво засвяткаха. Широкото му жълто лице стана пепеливо. Той отново падна на колене пред самодържеца, простря ръце нагоре, поклони се като към божество.

— Както слънцето изпраща лъчите си по всички посоки, тъй и славата ти нека се разнася по всички земи, славний господарю. Ала Чагадра-хан не може да се върне при людете си… Пленникът не заслужава да живее. Аз не мога да остана при вас, нито искам да се върна с позор на чело при Сина на Тангра…

С маймунска ловкост монголецът грабна ножа, който висеше връз бедрото на един от блюстителите. Освободената му десница трепереше от радост. С бързината на мълнията той заби желязото в гърдите си и се строполи пред нозете на царя.

Всички наскачаха ужасени. Впериха безмълвно взор към тялото на азиатеца, който не бе могъл да понесе срама на пленяването.

— С такива вождове монголите могат наистина да завоюват целия свят… — каза замислено Йоан Асен.

На следния ден абат Витлеем, придружен от няколко духовници, замина за далечния Каракорум, да отнесе дарове на Великия хан и да проучи тамошните люде и обичаите им.