Фани Попова-Мутафова
Йоан Асен II (19)

18

Сребърните флейти смесваха игривите си призиви с дръзкия ритъм на барабанчетата. Танцувачките минаваха и преминаваха, обвити в жълти и морави була, пред замъглените от вино зеници на Роберт. Императорът лежеше полуизтегнат връз ниско ложе, покрито с малки сарацински килими. В лявата си ръка държеше недопита златна купа, с дясната притискаше към себе си Бланш дьо Новий. Откъм отворените прозорци лъхаше горещ приморски дъх и изпълваше залата с тежка задуха. От време на време Роберт притваряше клепачи във внезапна дрямка, десницата му се отпускаше и виното от купата се разливаше по скъпите копринени килими, везани с бисер и сребро. Кучето, което лежеше в краката му, бе простряло остра муцуна връз предните си лапи, ала изправените му уши издаваха бдящо внимание.

Бароните, които се бяха изтегнали по миндерите и по килимите на земята, пригласяха провлачено. И това бе всяка вечер, непрестанно. Сред игри, танци, песни и вино Роберт разпиляваше часовете, които бяха нужни за спасението на разнебитената империя. За хорски очи той бе изпратил дворянина от Арас с послание до френската кралица, регентката на малолетния Лудвиг IX, като молеше помощ и закрила за „Нова Франция“. Закрила от кого? Имаха ли брой враговете на тая неустойчива империя? Ватаци от юг, Комнин от запад, Йоан Асен от север. И на тримата окото бе насочено към Константинопол. Ако градът не бе загубен още, то се дължеше повече на съперничеството на тримата. Но нима той не беше застрашен повече отвътре, отколкото отвън? Носеше се мълва, че венецианците решили да пренесат столицата си от Венеция в Константинопол, където се намираше всъщност истинската им сила. А в царския град нямаше да има едновременно място за дож и за император.

Танцувачките извиваха в гъвкави черти стройните си златисти тела, полузакрити от пъстрите була. Свежата им плът трепереше в лъскава хубост, едрите им очи блестяха като черни елмази между дългите копринени ресници. Те закриваха начервените си лица с булата, после внезапно ги откриваха, загръщаха се, обвиваха се в прозрачните свили, разперваха ги като крила.

Изведнъж Бланш скочи.

С бързо движение разпиля буйните си коси. Черните къдри паднаха като лъскава, тежка наметка връз плещите й. Бялата руба се изви като буреносен вихър. Тя хвърли златните си сандали. Отметна глава назад. Къносаните и нокти описаха алени черти във въздуха. Барабанчетата промениха ритъма си. Техният глух, бавен удар, който подчертаваше ленивия напев на флейтите, изведнъж се сепна, доби дързост, оживи се в буйност.

Роберт се попривдигна, подпря се на лакътя си, отвори очи, подаде да му се сипе вино. С премрежен взор той следеше плавния танц на любимата си, като кимаше одобрително, с широка, благоволителна усмивка, разляна по цялото му подпухнало лице.

Бланш мина край него, докосна с галеща ръка челото му, отмина като светъл вятър, оставил след себе си гореща, благовонна диря. Пламъчетата на бронзовите лампи, пълни с благовонни масла, трепкаха от залюлелия въздух.

Императорът хвърли купата на земята, стана прав, залитащ, с неуверени стъпки, почна да бие с длани в ритъма на танца. Косите му падаха разчорлени и влажни връз побледнялото чело, полузакриха мътните му очи. Бароните дигнаха глава, изтръгвайки се от тежката пиянска дрямка, която ги бе унесла, наляха си ново вино, запяха с дрезгави, проточени гласове. Някой извика угодливо:

— Слава и чест на императрица Бланш!

Доволен смях се изтръгна от пурпурните устни на хубавицата. Тя разтърси черните си къдри с огнени отблясъци, белите й зъби се разкриха в алчен блясък.

Неколцина извиха глави към преддверието, ослушаха се. Роберт сви вежди:

— Какво има?

— Нищо.

Ала не. Все пак имаше нещо. Бланш спря танца си. Музиката млъкна. Бързи стъпки прокънтяха по кубикулума. Втурна се пожълтял паж, падна на колене.

— Въоръжени люде насилват портите на палата!

Лицето на Роберт стана като восък. Той изведнъж отрезня, озърна се изплашено. Бароните потърсиха оръжието си. Танцувачките избягаха и се изпокриха с остри писъци.

Двама копиеносци се втурнаха след пажа.

— Бернар дьо Шап с людете си изби стражите и сега нахлува в триклиниумите! Спасявайте се, монсеньор!

Див вик отекна сред страшната тишина. Бланш дьо Новий се спусна към Роберт, улови се за дрехите му, зашъпна с прегракнал от ужас глас:

— Той иде! Спаси ме! Спаси ме!

Ала Роберт бе по-изплашен и от самата нея. Той се отдръпна от ръцете й. Очите му блуждаеха в смъртна тревога. Главата му бе изпълнена с една мисъл: да избяга, да се избави. По мраморните плочи на кубикулума отекнаха многобройни стъпки, чу се звън от оръжие, висок и припрян говор, гневни призиви. Изведнъж в залата се втурна мадам дьо Новий. Полуоблечена, разрошена, настръхнала, тя приличаше на вълчица, на която са отнели малките й. Изтича към дъщеря си, прегърна я, закри я с тялото си. Копиеносците паднаха мъртви на прага. В кратката борба няколко барони загубиха живота си в защита на своя недостоен господар. Други загубиха честта си, позорно предавайки оръжие.

Бунтовниците се втурнаха като гневни зверове. Пред очите им се тълпяха червени облаци. Писъците на жените не ги трогваха. Доста дълго те бяха търпели този срам. Яростта им избухна като безумие. Откъснаха майката от дъщерята. Старата отведоха долу, удушиха я, качиха я на една ладия и я хвърлиха в морето. На младата отрязаха носа и ушите. И я предадоха кървава, полумъртва, обезобразена във властта на бившия й жених.

Роберт не подириха. Не заслужаваше да си петнят ръцете и с кръвта на един жесток страхливец, който в този миг, спотаен зад две завеси, трепереше за живота си в трапезарията на прислугата.

Обидата, нанесена на Евдокия Ласкарис и на константинополския престол, бе измита.

И целият свят изтръпна, когато научи за кървавото събитие край брега на Босфора.