Фани Попова-Мутафова
Йоан Асен II (58)

22

Наближаваше празникът на Солунския чудотворец. От широко отворените прозорци нахлуваше горчивият лъх на многобройните нацъфтели димитровчета, смесени с острото ухание на босилека.

Заграден от висшите си сановници, Йоан Асен разтваряше последните писма, които гончиите бяха донесли през деня. Първото бе от зетя му, сръбския крал, който молеше настоятелно да бъдат изпратени в Сърбия мощите на чича му Сава.

Царят остана неприятно засегнат от това искане. Повика пратениците на краля и им каза:

— Разбирам да искате светото тяло на великия покойник, ако то лежеше изоставено и непочетено… Но понеже светителят е приел успокоение у нас, тъй както това би станало и при вас самите, понеже лежи с голяма почит в божията църква, защо само искате да безпокоите преподобното му тяло? Кажете на моя син Владислав, че желанието му и това на епископите му ме много огорчава и че аз не мога да го последвам.

След това им предаде саморъчно писмо до краля с подобно на тия му думи съдържание и ги отпрати с дарове за Владислава, за дъщеря му и двамата им невръстни сина: Стефан и Деса.

Вторият гончия носеше доклад от войводата Драгота. Той разряза хастара на туниката си, извади свитък от тънък лен, зашит в дрехата му. Тайният доклад съобщаваше, че щом българските войски се вдигнали за зимата и оставили слаба обсада край стените на Царския град, откъм крепостта Цурул гърците на Ватаци почнали да нападат сами Константиновград с надежда, че ще могат да го вземат без Асенова помощ.

Царят смачка гневно доклада и го хвърли на земята. Отдавна му бе известно и явно, че Ватаци прави всичко възможно, за да използува силите на българите в отслабване защитата на Константиновград, за да може после сам да го присвои.

Ах, да не бе Елена тъй далече, да беше в дома му, той не би се поколебал нито за миг да унищожи този зловреден съюз. Ала тя бе свързана чрез свят обряд с дома на Ватаци и той не можеше да го скъса, нито пък да вземе детето си обратно, нито да го жертвува — тъй като бе най-ценният залог за ненарушимостта на тоя съюз.

Третият гончия бе от запад. Кастрофилактът на Рагуза му известяваше последните новини, получени чрез галери от Марсилия:

Младият Бодуен пътувал все още из земите на фрушкия крал и събирал пари и войски. Графът на Шампан бил готов да му даде клетва, че ще го следва с всичките си въоръжени люде против Ватаци. Подобно обещание били наклонни вече да дадат множество благородници от целия запад: Пиер дьо Дрьо — граф Бретан, Юг IV — граф на Бургундия, Анри II — граф на Бар, Раул дьо Несл — граф на Суасон, Жан, граф дьо Масон, Ришар дьо Шамон, Ансо дьо л’Ил, Ембер дьо Божо и много други знатни мъже, подтикнати към братска помощ от настойчивите вули на папата. Ала в това време Бодуен се занимавал с възвръщането на бащините си наследствени земи и това отнемало цялото му време. Сестра му Маргарита била завзела графството Намур като наследство от брата им Филип и понеже бе владяла тия земи единадесет години, сега отказваше да му ги върне. За да не се пролива кръв, тя прибягнала до арбитража на фландърската графиня. Жана разрешила въпроса, като дала Намур на Бодуен с условие: той да плати на сестра си седем хиляди ливри…

— А откъде ще вземе Бодуен тия ливри? — попита насмешливо великият логотет, който стоеше изправен от дясната му страна.

— Нали в Англия са му обещали пари… — отвърна протосеваст Приязд.

— Тоя младеж не си дава много зор… — каза протовестиар Милен. — Дорде му съберат парите от Англия, та да ги даде на Маргарита, за да освободи Намур, на Жан дьо Бриен в Константиновград ще му падне дамла…

Мъжете поклатиха глава.

— Дяволът да му е на помощ! — се изсмя Приязд.

— А сега да видим и четвъртия гончия… — каза самодържецът и лицето му стана изведнъж строго.

Кастрофилактът на крепостта Демничик съобщаваше, че в земите отвъд Истъра се трупали големи тълпи узи, които с жените и децата си бягали от монголите. Дивите татари били стигнали вече до границите на Кумания.

Октай опустошаваше заедно с ордите на брата си Тули земите на Китай, като бе изпратил десет свои вожда да завладяват Кавказ, Грузия и Армения. Като огромен облак скакалци варварите бяха нахлули в тия плодни и богати страни, оставяйки зад себе си само пустош и разорение. Георгийската кралица Рузудван едва се бе спасила в едно непристъпно кале из планините. Жителите оставяха дом и имоти и се криеха по гори и пещери.

Това бе истинската опасност. Защото бе непозната и никой не знаеше докъде може да стигне.

Петият гончия бе от охридския архиепископ, който се оплакваше, че някои ромейски свещеници се опитвали да четат в църквите на български села по ромейски. Очевидно това било вследствие тайните пратеници на кир Ватаци, които обикаляли и насъсквали гърците.

И отново същата мисъл прекоси ума на царя:

Да не беше Елена в Никея, тъй далечна и безпомощна…

Навън мръкваше. Прислужникът тихо влезе и запали високите свещници, които стояха връз двата края на масата. Излезе също тъй безшумно, стъпвайки на пръсти връз дебелия сарацински килим.

Йоан Асен се сепна от дълбоката си размисъл. Видя запалените свещи, озърна се. Верните му помощници го наблюдаваха със загриженост.

Той въздъхна, потрепера сякаш от хлад, потри ръцете си.

— Време е вече да се пали огън… Като че ли не ще дочакаме Димитровден… — пошъпна сякаш на себе си и изведнъж очите му заблестяха. — А сега на работа. Докъде бяхме стигнали, когато пристигнаха писмата?

— Определяхме закона за опълченията… — каза логотетът.

— Така. Значи, всеки болярин е длъжен да въоръжава за царската войска по един конник и десет пешаци за всеки двадесет декара земя, които притежава в прония… — каза протовестиарът. — Но това ще реши съветът на великите войводи, когато му поднесем нашите замисли. А сега да определим още веднъж и окончателно всички хо̀ри, на които разделяме царството…

Йоан Асен започна да чете:

— Царството се разделя на хо̀ри и краища: Боруйска хо̀ра, Деволска, Белградска, Карвунска, Крънска, Скопена, Средецка, Арбанашка, Долна земя, Лисечко краище, Филиповградска хора, Бдинска, Охридска…

— А новозаетата Романия? — попита логотетът.

— За нея е още рано да се определя име… — каза Асен. — Може би тя ще се нарече Цариградска хо̀ра.