Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Асеновци (3)
Включено в книгата
Година
(Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,5 (× 17 гласа)

Информация

Сканиране, корекция и форматиране
analda (2019)

Издание:

Автор: Фани Попова-Мутафова

Заглавие: Йоан Асен II

Издание: трето

Издател: Български писател

Град на издателя: София

Година на издаване: 1986

Националност: българска

Печатница: ДП Димитър Благоев

Излязла от печат: 25.VI.1986

Редактор: Татяна Пекунова

Художествен редактор: Стефан Груев

Технически редактор: Любен Петров

Художник: Борис Ангелушев

Коректор: Тотка Вълевска

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/7971

История

  1. — Добавяне

9

Горещото желание на целия народ наближаваше да се изпълни. От много дни вече търновци нетърпеливо извръщаха глави към новоукрепената Царевецка твърдина, зад чиито стени се показваха покриви, терасите и лоджиите на новия дворец. Хиляди слухове се разнасяха с бързината на мълнията, за да се стопят също така бърже, както се бяха и явили. Всеки миг пред входа на Боярския рът се трупаха тълпи любопитни, които не преставаха да разпитват и гадаят. Ала когато из града се пръсна мълва, че е пристигнала венгерската кралица, и из улиците започнаха да се явяват чудноватите и живописни носии на придружилите я угри, всички разбраха, че големият час наближава. Черквите се изпълниха с хора. Жените коленичеха пред иконата на Пресветата дева, палеха свещи, отправяха топли молитви за тая, която смирено очакваше тежкото изпитание.

Правеха се хиляди догадки.

Момиче или момче… Какво име ще му дадат. Как ще го кръстят, православно или по униятски, кой ще бъде кръстникът, какви гости ще пристигнат… Някои се обзалагаха дори. И по кръчмите можеха да се чуят следните разговори:

— Петър ще го кръстят, тако ми света Филотея…

— Аз пък казвам Борис. Свети цар Борис е по-личен от свети цар Петър…

— Преди всичко Борис не е християнско име. Тогава по е редно да бъде Михаил Борис. Или само Михаил. Или Михаил Асен.

— Не. Петър ще бъде. Защото името на Калопетър не е повтаряно. Йоан Асен взе имената на баща си и чичо си Иваница. А големият чичо няма ли да се почете?

— Да, да. Право е. Още повече като се знае, и Константин Бодин навремето е станал цар под името Петър, също като Тодор, най-големия брат на Асена и Иваница.

— Ами ако е мома? За това не мислите, сякаш…

— Ха! За това не ще и дума. На царевата майка ще бъде. Елена…

С всеки изминат час нетърпението растеше и добиваше небивали размери. Гости и любопитни бяха дошли от всички предели на страната.

Търнов гъмжеше от чуждоземни търговци и прекупвачи. Сякаш целият град се бе обърнал в огромен панаир. А устата на всички бяха пълни само с едни и същи думи. И обущарят, който изопваше кожите си на големия дървен гергеф, и табакът, който щавеше, и бръснарят, който сапунисваше лицето на младите момци, спираше внезапно речта си, за да се ослуша — не биеха ли вече клепалата.

Все пак не се разбра как, ала новината се разнесе из целия град още преди да удари клепалото на „Свети Иван Рилски“ или на „Св. Димитър“, още преди да отекне бронзовата камбана от звънарницата на „Свети Петър и Павел“. А когато в падащия мрак от всички бойници на Царевец лумнаха огромни огньове и всички църкви забиха в общ, строен хор радостната вест, отдавна вече целият град се тълпеше пред бойниците на крепостта, като разляно море, напиращо да нахлуе през недостъпните порти. Безкрайни викове отекнаха в яките стени с грохота на бурята, с неуловимостта на стихията:

— Петър! Петър!

Жени добавяха:

— Дайте ни го! Искаме да го видим!

Стари и млади, близки и непознати се здрависваха със светнали лица, жени се прегръщаха и плачеха от радост:

— Момче! Честито да е!

Въодушевлението на тълпата нарасна до най-висока степен, когато въз една от бойниците на първата порта се яви сам царят, придружен от брата си, майка си и венгерската кралица. Въздухът затрептя от тръбни звуци.

Йоан Асен размаха радостно ръка в горещ поздрав, в приятелски знак към тия, които го обичаха. Хиляди гласове му отвърнаха в общо ликуване:

— Да живее царевич Петър! Покажете ни го! Да го видим!

Беше мека априлска привечер. Йоан Асен пошъпна нещо на брата си. След малко старата царица Елена пое в ръцете си новородения отрок и го показа на тълпите.

Дълго ехтя ревът на възторжения народ под яките царевецки стени. Десет пъти Йоан Асен и близките му излизаха на главната улица да благодарят с поклони и махане на ръка. Ала никой не искаше да мръдне от мястото си. Пооттеглиха се чак когато стражи се явиха и с мека усмивка помолиха людете да разчистят пътя. По Боярския рът минаваха кочия след кочия: примас Василий, великите и мали боляри със семействата си, войводи и схимници, севасти, знатни търговци. Мяркаха се дори боляри краищници, от най-далечните области на страната, дошли с дарове още когато се беше пуснал първият слух, че часът наближил. Из града тръгна шествие с хоругви и пламтящи борини начело със свирни от гайди и барабани. Пред всеки еснаф се вееше хоругва с извезани знаци на всяко технитарско съсловие: ножици, чукове, колела, бъчви, стълби, сновалки и четки.

Извън градските стени се изнесоха коли с бъчви младо вино, накладоха огньове, на огромни шишове се запекоха овни и телета. Людете ядоха и пиха, скачаха и пяха, обкръжили с вити хора майстори свирачи, които разиграваха кръвта им с волни стародревни ритми.

Из поляните под Света гора дружини пътуващи въжеиграчи, борци, фокусници, дошли нарочно за сбора, който щеше да завърши тържествата, събираха около себе си тълпи любопитни люде, които не можеха да се надивят на изкуствата им. Една млада девойка танцуваше връз въже, опънато пет лакти над земята, под съпровода на други моми, които свиреха на флейта. Най-много се трупаха около мечката, която тромаво скачаше под звука на дайрето. На децата раздаваха млинчета и медени питки.

Никому не се спеше в тая ясна, щастлива нощ. Някаква радостна треска караше млади и стари да се лутат в неукротим порив, ненаситни да говорят все за едно и също.

Наследник се беше родил…

И с верен усет народът чувствуваше, че невинният младенец крепко зазижда основите на младата държава. А това даряваше надежди за идни мирни дни — след толкова бурни години на кървави разпри, тъмни заплахи, бунтове и войни. Никой нечестив взор не можеше вече да се отправи към престола на Асеновци с алчни въжделения и користна алчност.

Отминаваха времената на Иванко и Борила… Времената на клади и тъмници, на мрачни заговори и чуждоземни заплахи…

Идеха спокойни дни за людете — дни за мирен труд и благодатно усърдие.

В това време в новия палат слагаха дълги трапези с всякакви и изобилни ястия за пристигащите гости. Сребърни и бронзови лампи, пълни със зехтин, смесваха меката си светлина с яркия трепет на многобройните трисвещници. Връз чистите бели покривки, които покриваха масите, слугите метнаха златоткани брокати, разпръснаха клончета и цветя, наредиха най-скъпоценните купи, най-хубавите съдове от кристал, сребро и злато.

Докато великите госпожи се нареждаха да честитят на младата първескиня и да слушат в съседните покои разказа на царица Елена за благополучното добиване, долу мъжете дигаха наздравица с препълнени купи за благоденствието на малкия наследник.

Връз снежнобелия лен на възглавието тъмните коси на царицата се открояваха по-тъмносинкави от гарваново крило. В бисерните й очи се таеше дълбоко доволство. Тя благодареше с уморен глас, в който бликаше гордост и нежност. Със същия оттенък на гордост и нежност ръката й се отправяше към новородения младенец, за да поправи нещо в одеждите му, за да посочи колко големи са очите му или колко румено и пълно лицето му. За първи път сега венгерката се почувствува напълно българка — защото бе майка на българския цар: най-скъпото нещо, което тя имаше в този миг на света.

Докато в покоите на царицата тихите смехове се редуваха с радостен шъпот, долу, между мъжете, веселието понякога се пресичаше от тънка струя прикрито роптание. Какво царство щяха да оставят на младия наследник, когато от юг растеше грозна и неумолима напаст, която застрашаваше цялата българска земя. Едни след други си присъединяваше кир Теодор Комнин българските земи, с насилие превземаше калетата на латинските гарнизони, навлизаше в славянските села, подпалваше ги, колеше населението, сриваше градските стени. Така полека-лека той се издигаше като първи господар на полуострова и не скриваше намерението си да възобнови старото величие на Визанс. Ето вече и Стефан Първовенчани бързаше да се сприятели с него, като поиска дъщеря му Анна; за сина си Радослав. Против кого щеше да бъде насочен този съюз, ако не против латинци и българи? Не беше ли време да не се стои вече със скръстени ръце, а да се действува?

Първи стратор Недко дигна въпрос по това. И всички впиха взор в лицето на царя, което внезапно потъмня, усмивката изчезна от хубавите му устни, челото му се изпълни с грижовни бръчки.

— Ние не можем да гледаме равнодушно изхода на тази борба, без да вземем участие в нея — каза смело катепан Димитри и се огледа наоколо си, за да види одобряват ли го другарите му — или ще бъдем наистина приятели на латинците, с които сме в съюз и ще им помогнем да смажем кир Теодор, или ще помогнем на кир Теодор да изгони латинците и за тая си услуга ще поискаме да си върнем земите в Тракия и Долна земя.

— Да, да, катепан Димитри има право… — се обадиха няколко гласа. — Време е вече да се свика синклитът на великите и мали боляри да си каже думата по това. Да не стане късно после.

— Никога не е късно да бъде човек разумен… — каза полека и ясно царят.

— Прости ме, царство ти — се обади прахтор Диман — ала понякога пропуснатото време се изкупува много скъпо. За един миг колебание — години тежки вериги. Тия люде от Тракия и Долна земя, които падат сега от едно робство в друго, ще ни простят ли, че ги изоставяме на произвола и се грижим само за нашето спокойствие и благополучие…

Думите бяха дръзки.

Всички побледняха и се спогледаха.

Йоан Асен наведе чело, остана дълго замислен. После полека се дигна от мястото си, изгледа ги всичките. Гласът му бе твърд и непоколебим.

— Ще дойде отреденият от бога час, когато ще се погрижим и за това. Днес е рано дори да се мисли за бран и размирия. Нека дебнем внимателно какво става около нас, защото враговете ни не са нито един, нито два. Ако тръгнем с Комнин против латинците, срещу нас ще излязат венгрите и Ватаци. Ако се обявим против Комнин и сърбите, само ще засилим положението на латинците, които в замяна на това не могат нищо да ни дадат. Не бързайте, не бързайте… Нека търпението бъде най-силното ни оръжие. Не сме готови още за съдбовния ден.

Мнозина дигнаха нетърпеливо рамене, едни останаха замислени, други продължаваха да шушнат и да роптаят, някои отправиха недоволен взор към влизащия гост — францисканския монах Сабатино Лонго, който от две недели вече бе гост на царя и отнемаше всичкото му внимание с горещата си и вдъхновена проповед. Защото папа Хонорий III бе назначил нарочен нунций, който да води борбата против еретиците. И нунций Аконциус бе изпратил на първо място доминикански, францискански монаси в Босна, Сърбия и България.

Прекалената свобода, която Йоан Асен допускаше в пределите на държавата си, не се гледаше с много добро око от някои велики и мали боляри, а веротърпимостта му и снизхождението към всяка вяра и всяка ерес се взимаше за слабост и мекушавост. Богомилите свободно се събираха в своите общини, православните и католиците имаха равни права, а ето че сега и францисканците идеха да увеличат многоезичието с новото си слово, което бързо привличаше последователи, между които бе сякаш и самият благочестив самодържец.

Заедно с францисканеца бяха дошли и венгерските гости, затова опасният разговор пресекна и премина върху други въпроси. Абат Витлеем превеждаше питанията и отговорите, които бяха оживени и многобройни.

— Значи българският господар позволява да се учреди в страната му францисканска кустодия? — питаше граф Емерих Силаги.

— Нашият благоверен цар обича над всичко свободата и не я отнема никому, дори и във верските работи… — отвръщаше абатът.

— Дали монах Лонго ще дойде утре на устройвания лов? — питаше великият примикюр.

Францисканецът дочу името си, попита за какво може да бъде предмет в речта на знатните люде и като разбра въпроса на примикюра, усмихна се, поклати глава и каза:

— Ние не ходим на лов като някои духовници, увлечени от светския живот. Нима в божиите заповеди не стои казано: „Не убивай!“… Е, добре, нашият брат Франциск простира своята безкрайна обич и към нашите другари животните. Веднъж край езерото Пиедилуке млад рибар улови една жива рибка и я донесе в дар на нашия велик учител. Ала той, след като благодари на рибаря, пожела да го заведат с лодка до средата на езерото и там пусна рибката в дълбоката вода. Бедното животно дълго следи лодката, като скачаше радостно над водите. Така веднъж той освободи едно зайче, което ловци бяха уловили в примка. И то стана неразделен другар на учителя. А имаше и един гарван, който тъй се бе опитомил и сприятелил с братята, че ходеше от къща на къща да събира с човката си милостиня, която те раздаваха на бедните. О! Брат Франциск особено е привързан към птиците, към най-чистите, най-невинните, най-радостните божии създания. Те са освободени от грижата да предат, да тъкат, да сеят и жънат. Тяхната храна е пръсната в обилие по земята, техните дрехи не се изтъркват и са по-пъстри и по-красиви от тия на най-знатните в света, жилището им е в светлия и чист въздух, във висоти по-близо до слънцето, гнездата им са в дърветата, сред тишината и красотата на природата. Ала не, нямаше животинка по света, която да бъде презряна от нашия учител. Зимно време той слагаше вино и мед в кошерите на пчелите, за да не страдат от лишения, той обичаше жабата, гущера и змията дори. Когато вървеше по друмовете, той се навеждаше и махаше настрани червея, за да не го смачка.

Гостите слушаха, поразени, замаяни. Йоан Асен поглъщаше всяка дума, тъй както зажаднял пътник пие живителната влага от внезапно намерен извор.

Това бе словото на неговите обични богомили. Ала в думите на францисканеца имаше нещо ново, нещо по-друго. Това бе любовта, безкрайната любов към всяко божие творение, това беше смирението, което не нрави показ от себе си, това бе желанието за братство и мир между людете, което бе лишено от всяка омраза и завист. А думите на брат Лонго не спираха, чудни, лъчезарни, нечувани дотогава.

— Всичко това, което човек прави, прави го за себе си. Затова, ако някой ви оскърби, трябва само да го съжалите и да се помолите за неговото вразумяване, а не да му отвръщате на обидата с обида. Добрата дума и търпението обезоръжават и най-злия ни враг. Всички злини и падения на тоя свят са дошли от надменността. Тъй Луцифер бе изгонен от рая поради своята гордост. Адам бе наказан заради своето непокорство и себепревъзнасяне.

— В какво се състои смирението, отче? — попита един от войводите.

— То няма образ и име. Като мълнията, която святка, руши и трещи, като опустошава и изгаря всичко наоколо си, без да остави каквато и да е следа от себе си, тъй и смирението изгаря и опустошава с голямата си мощ всяка лоша мисъл, всеки грях и всяка злина, без да остави следа от себе си. Можеш ли каза какво е мълнията? Можеш ли каза какво е смирението? Нека вземем пример от Исуса Христа, който миеше краката на учениците си и влезе в Йерусалим върху най-скромното животно: осела. Защото той е казал: „Който възнесе себе си, ще се смири, а който смири себе си, ще се възнесе.“ И казал е още: „Любете враговете ваши, добро правете на ония, които ви ненавиждат, благославяйте ония, които ви кълнат, и молете се за ония, които ви правят пакост. И както искате да правят човеците вам, така и вие правете тям.“ Това е учението за любовта, най-великото, което е имало до ден-днешен. Изпълнявайки го, ние се смятаме за истински християни.

— Но това го правят и нашите богомили… — каза архимандрит Йоаким, като леко почервеня, понеже не бе свикнал да говори пред много люде — не разбирам тогава защо вашият нунций въстава против техните свободи в пределите ни? И те ходят облечени в раса от груб шаяк, със спуснати над очите качулки. И те обичат бедността и простия живот, и те се смятат за съвършени християни, като признават само Светото писание, четат като молитва само „Отче наш“ и живеят според думите на Христа.

— Еретиците отричат Христовата църква… — възрази францисканецът — а ние не влизаме в борба с клира и светата еклезия.

На прага застана строен валет, дигна златотканата завеса и стори път на един изпратен, морен войскар, който се втурна вътре и падна на едно коляно пред царя.

— Важна и бърза вест от средецкия войвода… — той разкопча туниката си, извади от вътрешния джоб свитък бомбицин и го подаде.

Йоан Асен пое известието, разкъса печатите, впери очи в ситно изписаните букви. Лицето му леко побледня, ала чертите му останаха безстрастни. Гласът му бе равен и спокоен, когато каза:

— Кир Теодор Комнин завзел Тесалоника…

Боляри и войводи наскачаха, изтръпнали, яростни. Почнаха едновременно да викат и ръкомахат, без да се слушат един други какво говорят.

Царят добави:

— А охридският архиепископ Димитри Хоматион го увенчал за император.

Новината бе тъй поразяваща, че никой не можа да каже нито дума.

Заслепени от безпомощен гняв, с препълнени от огорчение сърца, боляри и войводи бързаха да напуснат пира, за да се изкажат вън наволя, да се съберат на таен синклит и да вземат решения, които да наложат на царя. Макар и да знаеха колко тежка ще бъде борбата с един самодържец, зад когото стои крепката любов на цял народ.

А в това време младият венценосец стоеше замислен над работната си маса и препрочиташе посланията, които бе получил през последно време. Едното бе от Хонорий III и почваше с думите: Illustri Asseno in Bulgariae imperanti, за да завърши с пожеланието, че ще се радва много, ако види българския цар борец за единството на църквата и за правото на свети Петровия заместник да се счита върховен духовен пастир на християнството. Другото му известяваше безумствата и волностите, които младият Роберт вършеше в Константиновград. Третото разправяше за отказването на Йоан Ватаци от желанието му да се споразумее с папата. Четвъртото беше днешното.

Четири важни вести, които неволно се преплитаха в обща мрежа от ползи и вреди за българската държава. Кой можеше да прецени, да отгатне бъдещето и тъмните му друмове, да поеме отговорност и да каже решителната дума, освен оня, комуто народът доверчиво бе поверил съдбините си в ръцете му?

Папата напомняше своята мощ, крал Андрея бе предан католик, латинците всеки ден ставаха все по-безпомощни, Ватаци и Комнин неминуемо щяха да срещнат в някоя точка противоречивите си желания. И Асен взе своето непоколебимо решение.

България можеше още да чака, без да каже думата си. Тя бе длъжна да чака. Всяко избързване можеше да бъде гибелно.

И щом взе решението си, царят усети как ведрина слиза в сърцето му. Той изпрати да повикат брата му, примас Василий и логотет Григорий, за да им извести волята си. А в това време щастлива усмивка изникна по замисленото му лице.

Отгоре идеше тънък, едва чут гласец. Може би този бе определеният от съдбата, който най-сетне щеше да изпълни бляна на Симеона.

Българският цар да седне връз престола на Света София.