Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Асеновци (3)
Включено в книгата
Година
(Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,5 (× 17 гласа)

Информация

Сканиране, корекция и форматиране
analda (2019)

Издание:

Автор: Фани Попова-Мутафова

Заглавие: Йоан Асен II

Издание: трето

Издател: Български писател

Град на издателя: София

Година на издаване: 1986

Националност: българска

Печатница: ДП Димитър Благоев

Излязла от печат: 25.VI.1986

Редактор: Татяна Пекунова

Художествен редактор: Стефан Груев

Технически редактор: Любен Петров

Художник: Борис Ангелушев

Коректор: Тотка Вълевска

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/7971

История

  1. — Добавяне

35

Мълвата, че чудотворните мощи на света Петка ще минат през българска земя, от Епиват до Търновград, се разнесе с бързината на миланска стрела из всички места, които лежаха по тоя път. Защото навсякъде бе просияла славата на нейните чудеса, по всички земни краища бяха станали известни нейните знамения, И нямаше земен княз, нито велик град, който да не жадува за честта да пази чудотворното й нетленно тяло.

С чудно усърдие фръзите изпратиха отговора си, придружен със скъпи дарове за младата императорска невеста — княгиня Елена. По-бързо, отколкото се надяваше, цар Йоан Асен получи посланието им, в което известяваха, че с радост и покорство са готови да изпълнят молбата му. Дори в писмото си казваха, че и душата си биха дали, само да могат да му доставят радост.

Защото тайният договор, сключен в Перуджия, не им даваше покой и те се мъчеха да печелят време, за да не си навлекат с това свое вероломство гнева на Асена, тъй както го бе предизвикал коварният кир Теодор.

Когато получи утвърдителния отговор, царят веднага заръча да почнат да строят в градините на Царевец нова църква, посветена на името на преподобната. В нея щяха да положат раклата с мощите, за приемането, на които той бе изпроводил митрополита на Преслав — всеосвещения Марко заедно с многобройни духовници и войводи.

Вредом, през, където минеше шествието с чудотворните мощи, по друмищата се трупаха люде от близки и далечни краища, с кадила, свещи и благовонни масла. Присъединяваха се към съпровожданите и така от село на село, от град на град благочестивата тълпа се увеличаваше в безкрайна върволица. Пред всеки по-голям град те спираха на денонощна почивка. Там ги причакваше местният боляр, с всичките си високи люде, заедно с цялото население. Облечени в скромни одежди, те поемаха раклата на рамене и я занасяха в съборната църква на града или селището, полагаха я там, обслужваха й тържествена служба, като отдаваха богу благодарствени възхвали и оставаха на почетна стража цяла нощ край нея. След това, на следната сутрин, снабдяваха съпридружвачите с изобилна храна, присъединяваха се към тях и продължаваха пътя към престолнината. Така преминаха през Аркадиовград, Адриановград, Верея, Крън, Габрово, Царева ливада, Дряново… На много места, през, където минеха и отсядаха мощите, после се издигаха църкви и манастири в памет на великото събитие. При Верея, при Габрово, при Дряново…

А в това време, ден и нощ, в трескава превара, майстори зидари, шаръчии, дърводелци, каменари и резбари строяха църквата, изписваха я, изработваха иконостаси и престоли, шиеха златовезани покривки за раклата с ресни от ситен бисер. Асен и Анна не склапяха око от вълнение и радост. Струваше им се, че дните стават векове, сякаш никога нямаше да дойде чудният миг, в който ще паднат на колене пред горещо желаното съкровище, за да целунат нетленната десница на светицата, за да прославят престолния град Търнов с най-чистата слава.

Те имаха всичко, което бяха пожелали.

Сърцето им бе пълно, преситено с доволство.

Те бяха най-честитите люде на света.

 

 

През непребродимите вечни векове Йоан Асен беше успял да постигне възжеланото от толкова поколения: да създаде на земята царство, родено от обичта между людете, а не основано върху закона на омразата и насилието, да подари мирен труд и правда на всички жители по тия земи, да възвеличи сред тях като първи закон богатството на ума и благородството на духа, да затвърди непревзимаеми граници, от море до море, срещу лошите помисли на алчни иноплеменници… Да разнесе по целия свят славата на българската правда: от замъка Монсегюр в Пиренеите до Флоренция и Милано, от Босна до Мала Азия, от „еклезия латинорум“ в Константина града до Трансилвания и Каталония…

Ала той бе сторил нещо много по-важно. Той умееше да държи юздите на управата с ловка и твърда ръка, по правия път на златната среда, без да дава преднина никому, без да се отклонява прекалено в полза на едно, ала вреда за друго. С върховна справедливост той даваше всекиму свобода да изповядва своята вяра, да живее според своите обичаи, да дири нови пътища, да създава нови, по-добри закони.

Самодържец.

Той едничък държеше в обзора на своя поглед, като неспирно бдящ страж, всяка най-дребна сянка, която би смутила добруването на неговия народ, той водеше край опасни бездни, сред стаени засади, далеч от опасни стъпки, като опитен главатар своето стадо по тайни бродове и непознати пътеки, за да го изведе към светлия друм на трайната победа. За векове. Този, който бе видял нетрайността на измамливия царски венец, който бе опитал горчивия залък на изгнаника, който бе изучил няколко занаята, за да си изкарва в дни на неволя хляба с тежък труд, който знаеше да цени искрено подадената приятелска десница и да се пази от изкусно прикрития злочинец — той бе успял да създаде мощна империя, простряна до границите на елинския, латинския и тевтонския свят.

И затова щяха да го нарекат най-велик от всички южнославянски царе.

 

 

Слънцето бе преминало голяма пладня, когато през широко отворените градски порти при Устието излезе невиждано дотогава шествие.

Струпаните тълпи, извън крепостните стени, коленичиха и отправиха в чинно страхопочитание взор към високите посрещани. Простираха ръце, надаваха ликуващи викове:

— Слава богу във висините! Най-сетне се изпълни Асеновата воля!

Начело вървяха левити в бели одежди, с икони в ръце. Следваха дякони, които носеха хоругвите на престолните църкви. Заобиколен от всички епископи на Търновската епархия, светия старец Василий, облечен в монашеско расо, вървеше, следван от всички свои свещенослужители и високи духовници, църковния клир на околността и целия монашески лик от съседните обители.

Леко дрънчаха кадилата с благоуханен дим в ръцете на епископи и архидякони. Хилядите вощеници трепкаха в падащия здрач като море от светлини. Далече, над равнините, изпълнени с безброен народ, се разнасяше тихият хор на монасите, които славеха преподобната Петка от Епиват.

Веднага подир духовенството вървеше Йоан Асен, облечен в тъмно вълнено расо, бос, гологлав, със скръстени на гърдите ръце.

В смирение и кротост искаше самодържецът на земната власт да посрещне царицата на небесната слава. С преклонено чело и прашни нозе, без злато и бисер по себе си.

По негов пример великите боляри, войводите и всички знатни велможи също следваха подире му, облечени в скромни одежди, боси и гологлави. Царица Елена носеше златотканите, обсипани с безценни камъни покривки за всечестния ковчег. А царица Анна държеше в ръце алабастров съд, в който бе приготвила благовонни масла, за да облее с тях тялото на светицата. Зад царската челяд и знатните следваше търновското съсловие, еснафът, войската, цялото население на царствения престолен град. Струпаният по друма народ се присъединяваше към тях в безкрайна върволица. Църквата „Света Параскева“ на Царевец бе готова да приеме чудотворните мощи, за вечна слава на Търнов и неговия венценосец.

Така те изминаха пеш четири поприща извън града, когато в далечината зърнаха да се задава, сред облаци прах, шествието със светата ракла. Народът пламтеше в набожно вдъхновение. Всички падаха на колене, издигаха ръце към небето. Благодарствен порив се изтръгна от гърдите на побелели старци и юноши, на крехки девойски и сурови бранници:

— Господи помилуй!

Сякаш до този миг все още никому не се вярваше, че желанието на самодържеца ще бъде изпълнено докрай. Не, това не бе вече сън, не бе мечтание. Към богоспасната престолнина идеше най-голямата й украса. Над нея се изливаше най-голямата божия милост…

Царят, следван от челядта си, с примаса и знатните люде, полека се отправи към всеосвещения Марко. Целуна ръка на митрополита, изтръпнал в пламенна радост. След това се запъти към пречестната ракла, коленичи, допря чело до праха на земята в дълбоко преклонение. После прегърна раклата и я обля в щастливи сълзи. Двама презвитери откриха капака. Всички пристъпиха със затаен дъх.

Тялото на преподобната лежеше непокътнато.

Йоан Асен приближи с благоговение устни до незасегнатата от смъртта десница, царица Анна ороси нетленните мощи с благовонно масло, царица Елена ги покри със светла многоцветна покривка от лилавопурпурна коприна, пронизана със златни жички, обсипана с бисер. Примас Василий покади и благослови.

Блюстителите с мъка задържаха огромната тълпа, която напираше все по-близо, за да види поне крайчеца от дрехата на светицата. Изпълнени с гореща вяра и любов, мнозина бяха успели да се приближат и да зърнат чудодейните мощи. А двама-трима с молби и заклинания се бяха промъкнали между стражите и бяха докоснали с жаждаща ръка святата ракла. Един старец, който страдаше дълги години от очи, пропълзя по земята, като не преставаше да се бие в гърдите и да рони обилни сълзи.

В мига, когато се допря до златотканата покривка, от гърдите му се изтръгна кратък, ликуващ вик:

— Виждам!

Сякаш лудост мина по тълпата. Недъгави почнаха да хвърлят патериците си, прегърбени да се изправят, немощни да тръгват. Писъци и славословия, плач и заклинания отекваха под тъмнеещото небе.

— Смили се над мене, света Петко… Върни ми здравето… Върни ми гледа, преподобна… Дай ми изцеление…

И тълпите отново падаха ничком, поразени от знаменията.

Затвориха раклата, увиха я в багрена наметка, която имаше неоценима стойност. Царят, севастократор Александър, архимандрит Йоаким, логотет Григорий и абат Витлеем я дигнаха на раменете си, поеха обратно пътя към престолнината сред радостните и ликуващи викове на народа.

— Слава богу във висините! Днес на земята има мир и благоволение!

Положиха светицата в новото й жилище, край царския дом, като закрилница на Търнов и цяла България.

Когато всички служби и четения се приключиха и целият клир заедно със светлите велможи се прибраха, Асен и Анна още дълго останаха сами, на колене пред раклата на вечно помнимата и всесветла чудотворна.

С топли молитви самодържецът изказваше богу своето безкрайно преклонение пред великата му милост. Малката църква приличаше на пъстра скъпоценност. Аметисти, топази и рубини сияеха по иконостаса редом с ценните орехови дърворезби на престолите; аксамитени завески, обсипани с елмази, закриваха скъпите, златообковани икони. Стените, подът, сводовете бяха направени от редки мрамори, изработени в изкусна мозайка. Златни кандила трепкаха пред иконите. От изписания свод слизаха полилеи, окачени на сребърни вериги, изработени от скъпо стъкло, злато и безценен камък.

Пламъчетата на вощениците и кандилата се отразяваха в коприните, мраморите, слоновата кост, стъклата, скъпите камъни и златото в приказен блясък.

Тихо почиваше чудотворната в това достойно за славата й място. Никой не би могъл да й въздаде повече почит, да я обгради с повече благоговение. Никога по-христолюбив мъж и по-благочестива жена не бяха стояли на колене пред светите и мощи.

Когато Йоан Асен се изправи, на устата му изникнаха чудни думи:

— Премного съм щастлив. Имам всичко, което пожелах.

И царицата изтръпна пред дързостта на тази мисъл като пред някаква заплаха. Протегна ръка, сякаш да спре думите му. Извърна се към самодържеца с неспокоен взор, със стиснато сърце.

Челото му грееше като ясна звезда.