Фани Попова-Мутафова
Йоан Асен II (32)

31

Всеки ден по два пъти, сутрин и вечер, портата „Св. Димитър“ на Царевецката твърдина се отваряше, за да мине тихо шествие, без звън на оръжие, без тропот на коне.

И всеки човек от изтръпналия в тревога град, който зърваше тази дребна, забулена осанка, обвита в скромна наметка, знаеше, че царицата отива да се моли на мощите на светия Рилски пустинник или пред мощите на света Филотея.

Падаха на колене пред нея и се кръстеха като пред икона.

Беше осмият ден, откакто слабата царска войска бе потеглила към страшната неравна бран. А това бе и първият бой на младия самодържец. Щеше ли добропобедникът Димитър да благослови оръжието му, тъй както някога бе помагал на славните му чичовци и баща му Асена? Два пъти на ден, сутрин и надвечер, всички камбани на Търновград забиваха едновременно. Тихо, бавно, сякаш да не събудят някой тежко болен. А тежко боледуваше душата на тия, които бяха изпратили мъже и бащи, невръстни синове, братя и деди в далечна неизвестност. Сякаш сломени от грозна болест, се лутаха жените, приведени, състарени, с грижовни чела, от църква на църква, вощеници да запалят, гореща молитва богу да отправят.

Целият град бе занемял, сякаш живи хора не живееха в него. Всеки говореше шепнешком. Всеки се ослушваше. Оглеждаше се към градските порти, като че ли чакаше отневиделица да се яви тъмна угроза или най-радостна вест.

Тия, които преди двадесет и пет години бяха изпратили с цар Калоян бащи и братя в неравна бран с латинците, сега тръпнеха за живота на синове и съпрузи. А тия, които бяха прекарали безсънни нощи в тревога за синовете си, сега молеха пресветата владичица да пощади живота на внуците им.

Църквата „Света Богородица“ бе препълнена със знатни госпожи. Както всяка вечер, очакваха и сега да дойде царица Анна за молебена, който щеше да отслужи светият архиепископ на Търновград господин Василий.

Най-напред дойде Анна, придружена от Росица и жените си, заедно с младия наследник на престола. След това пристигна пеш, подпиращ се на патерица, старият пастир. Като го зърнаха, жени, деца и побелели старци коленичиха от двете страни на пътя, чак до входа на църквата. Василий благослови три пъти множеството. Лицето му бе посърнало и измъчено от бдения и неспокойство. Когато влезе в храма, царицата го посрещна, целуна десницата му, впи тревожен глед в замислените му очи. Старецът поклати леко глава.

Не. Нямаше още никакви вести.

„По-добре никакви, отколкото лоши“ — помислиха неволно и двамата.

Логотет епископ Григорий поведе стареца към раклата на преподобната чудотворна Филотея. Василий издигна ръце с поглед към небето. Людете коленичиха. Тогава стана нещо неочаквано. Изведнъж царицата отхвърли наметката си. Очите на людете блеснаха в почуда. Анна бе сложила всичките си огърлия и гривни. Едри изумруди святкаха на ушите, на пръстите й. Бисерно пречело обвиваше тъмната й коса. С бавно движение тя свали диадемата, ушничките, гривните си, смъкна огърлицата. Всички следяха поразени това, което правеше.

Анна приближи до раклата, сложи накитите си връз нея, коленичи и се прекръсти в дълбоко благоговение. След това каза тихо, ала съвсем ясно:

— Давам ги в дар на бедните прокажени от приюта… Нека бог се смили над българския народ…

За миг всички се споглеждат. След това с чудно усърдие жените почват да се блъскат, по-бързо да стигнат до раклата. Всеки сваля каквото има по себе си: пръстен, сърмен колан, бисерно нанизмо… И го слага връз раклата, край труфилата на царицата. Тих шъпот изпълва църквата: всеки прибавя към дара си по една молба, по една дума на горещ копнеж за здраве, за живот, за сполука. Княз Петър наблюдава със строго навъсени вежди. Детското му лице издава силно вътрешно напрежение. И той иска да даде нещо, да направи нещо… Но за какво стигат слабите му момчешки сили? Десницата безпомощно стиска малкия посребрен меч, който виси на колана на кадифената му туника. Всички камбани на църквите на Търновград отекват задружно в дълъг зов. Улиците се изпълват с приведени сенки, забили очи в земята, оборили чела в непосилна тревога.

В това време бързокрил гончия пресича в лудо бягство равнините на Загоре, изпира баири, минава край стръмнини и долове. От коня му тече пот на дълги, криволичещи бразди, юздите му са потънали в жълтеникава пяна. Ден и нощ, без почивка. Със себе си носи чудна, огнена вест, която подпалва пожари от възторг вредом, където помине. Наближава стените на престолнината. Отдалече се разнася равното, проточено проплакване на всички търновски камбани.

Пламтящата диря прекосява посърналия град. На Трапезица, край Царевец лумва безумие.

В този миг наследникът на престола пита навъсен майка си:

— Защо съм малък? Защо не ме пускат и аз да отида на бран?

Анна тихо погалва детето и отново свежда глава към ръкоделието си: златошита покривка за раклата на светия Рилски пустинножител.

Малкият неволно дърпа ръката й:

— Защо не ми отговаряш, мамо?

След това се обръща към старата царица Елена. Поне тя да му обърне внимание. От много дни вече никой не отвръща на детските му въпроси.

— Кога ще мога и аз да отида на бран?

Ала стана нещо необикновено. Баба му също недочува какво я питат. И тя е свела чело, унесена в далечни образи.

Колко пъти вече тя бе изпращала на лют бой мъжа си Асена и девера си Иваница? А безумните битки на Борила… Колко срам и горчивини… Но както сега, никога тя не бе изпитвала такава потискаща мъка. И двамата й сина бяха там, долу, на юг, срещу коварния враг. Нима бог щеше да пощади и двамата?

И тя не знаеше от какво да се бои повече. Дали от вестта, че синовете и са живи, ала пленени. Или от вестта, че са мъртви, ала българите са сломили врага.

Тя поглажда с изтъняла ръка белите си коси, които се подават като сребърни крила под черната забрадка. И не вижда, не забелязва гневното лице на внука си.

Двете жени трепват. Анна полека се изправя, притиска ръка до сърцето си. Споглеждат се с широко отворени очи. Високи викове нахлуват от всички страни. Вихрени стъпки прекосяват преддверията. Някой тича в луда превара към покоите им. На прага застава Росица с променено от вълнение лице, несмогваща да каже нито дума. Вътре се втурват стражите, всички викат в един глас като обезумели. Струват път на един гончия, който изтичва към двете царици, пада на колене, подава на Анна голямо сандъче от кордованска кожа.

— От царя! Победа! Радвайте се!

И всички почват да се прегръщат, да бършат сълзите си, да пеят, да скачат, да викат — наистина съвсем извън себе си.

Анна полека отваря сандъчето. Застава като вкаменена. Какво е това?

Оттам изважда безценна диадема от едри елмази и рубини, тежки огърлия от бисер, гривни от ковано злато…

Отправи поразен взор към гончнята.

— Накитите на солунската императрица. Кир Теодор и цялото му семейство са в плен!

Чак тогава Анна разбира.

Тя се хвърля в ръцете на старата царица и двете жени дълго остават прегърнати, разтърсени от неудържими хълцания. Радостта бе толкова страшна, че те не смогваха да я надвият, да разпитат, да узнаят повече.

Кой обръща внимание в такива мигове на едно дете? Княз Петър излиза незабелязан от никого, отива в конюшната, яхва малкия си вран кон. Спират го едва при градските порти. Поразени. Накъде се бе отправил царският син?

Да помогне на баща си при покоряването на гръцката земя.

С голямо търпение кастрофилактът едва успява да убеди буйното момче да се прибере на Царевец. В това време вече целият град е излязъл вън на улиците.

По всички стъгди бият тъпани, свирят гайди. Отново задружно екват всички камбани във весел, неспирен, припрян звън. Всеки е облякъл най-новите си премени. Всеки тича да се строи зад хоругвата на еснафа си, за тържественото шествие пред бойниците на царската твърдина. Бързо се затварят всички дюкяни. По болярските чардаци се веят златовезани килими, поръбени с пурпур. Пазарът гъмжи от ликуващи люде. Буйни хора се нижат по улиците, връз прозорците плющят пряпорци, спущат се пъстри китеници.

Великите госпожи бързо се отправят към Царевец, за да приветствуват наместницата: царица Анна. Гончии тръгват във всички посоки, за да известят в послания, запечатани със златни сигли, на папата и западните дворове за нечуваната победа. Анна бе получила обратно от милостта на свети Димитър своите обречени накити във вид на скъпа, безценна плячка. А майстор Драган бе получил в коженото сандъче послание от своя самодържец със заповед:

Църквата, обречена на светите 40 мъченици, която се строи на брега на Етъра, да бъде довършена и до конца изписана за неговото завръщане от победния поход.