Фани Попова-Мутафова
Йоан Асен II (52)

16

Княз Петър държеше изплетените от кафениена и кармъзена свила поводи на коня, като го потупваше ласкаво по дългата стройна шия. Очите му не можеха да се откъснат от младата амазонка, която се усмихваше към него.

Внезапен топъл вятър бе очистил бледото декемврийско небе от тежките челичоцветни облаци, за миг бе възвърнал измамата на есенния ден, като последна утеха пред настъпващата зима. Пътеките на Света гора бяха отрупани с изсъхнали листа, които тихо шумоляха под копитата на конете.

— И после? Станала ли Мария норвежка кралица?

Ирина гиздаво поправи лисичия калпак над тъмните си къдри, които излъчваха червеникави отблясъци, подпря десницата си на гъвкавата си талия и каза:

— После? Не. Не е станало това, което става винаги в сказанията. След като отвлякъл византийската княгиня, Харалд Хаардаде я върнал назад, при леля й, императрица Зоя, като й заръчал да каже: тъй обичат норманите. Защото по целия път той не се докоснал дори до тази, която обичал. Ах, чудни времена са били тогава… Харалд Хаардаде бил херой, за когото и досега се разправят сказания. Борбите му с Георгиос Маниак, победите над сарацини, над чудовища, над неверници от разни земи го направили прочут по целия свят. Такъв началник на варягите в Константинопол дотогава не били виждали. Ала при всичката му храброст, при все че той защитавал и пазил Царския град, людете около Свещения дворец начело с Георгиос ден и нощ правели интриги, дорде Зоя заповядала да го хвърлят в тъмница, след като отказала да му даде внучката си.

— Това често се случва… — каза замислено Петър, загледан в един дребен сипак, който скачаше по оголените клони. — Верните и почтени люде да загиват, а нехвелитите да се радват на почести и приязън.

— В тази тъмница живеела някаква отровна змия. Харалд не подозирал това. Ала насън му се явил брат му свети Олаф и го предупредил. В същата нощ покойният Олаф, цар на норвежците, се явил и на някаква знатна матрона в града, като й заръчал да стори всичко, за да освободи брата му. Предизвестен за грозната напаст, Харалд Хаардаде не спал цяла нощ и убил змията. А докато съмне, ето че и верните люде на патрицианката дошли и го освободили. Императорската внучка се спуснала от Влахерна по една въжена стълба и норвежският княз с византийската порфирородна избягали с галера през Понтийско море… Тъй норманецът показал на императрица Зоя, че може да стане съпруг на нейната сродница. Ала той се отвращавал от насилието и измамата. Той искал Мария да му бъде дадена свободно, по добра воля. Сам накарал да спрат галерата и да отведат Мария обратно. Но Зоя не се показала достойна за това хубаво дело. Тя не пуснала вече внучката си на север. И Мария била омъжена за някакъв знатен наш военачалник…

— А Харалд Хаардаде? — попита Петър.

— Той се оженил за Елизиф, дъщеря на крал Ярослав.

Петър се навъси. Поклати глава. Черният му перчем падна над челото. Той го прибра с бързо движение. Сивите му зеници се спряха дълго връз Ирина.

— Аз да бях на негово място, нямаше да имам такова доверие в Зоя и никога не щях да върна княгинята обратно.

Ирина се изчерви, наведе клепачи. Младежът понечи да каже нещо, ала внезапно изгуби дързост. Скочи от коня, почна да поправя юздата му. Смути се. Извърна лице. За да прикрие вълнението си, той внезапно попита:

— Ирино, ти ще станеш втора Анна Комнина. Всичко знаеш, всичко си чула. Можеш ли ми каза, кой е тоя Планински старец?

Въпросът бе даден прямо, с наивна откровеност.

Ала девойката отвори широко очи, с непреодолим ужас. Озърна се изплашена, пребледняла. След това сложи пръст на устните си:

— Мълчи! Как смееш да произнасяш името му?

Тя пак се озърна.

— Не се говори за…

Петър стоеше поразен. Какво бе казал? Защо Ирина тъй много се бе изплашила? Предната вечер той бе чул чичо си Александър да казва на царя: „Каква е тая дързост от главатаря на асасините, да ти проважда посланици, които мъмрят българския цар, че още не му пратил дарове, както кралят на Венгрия, императорът на Алемания, султанът на Кайро и други князе…“

А баща му Йоан Асен бе рекъл: „Планинският старец има право. Щом Фридрих, Бела и други знатни са му изпратили, тогава и ние ще трябва да върнем посланиците му с любезен отговор и дарове.“ На което Александър бе отвърнал: „Аз бих му пратил един кинжал в сърцето. И нищо повече. Да се отърве светът от него…“

Ала самодържецът бе мъдър и не искаше с излишна надменност да си създава такъв опасен враг.

Любопитството на Петра се увеличи. Кой бе главатарят на асасините? Защо не смееха да произнесат името му? И той поднови упорито въпроса си.

Ирина сниши глас, сякаш се боеше и разтрепераните от късния есенен вятър клони да не чуят.

— Между нашите архонти, пленени от битката, има и един, който е ходил в Сирия и е виждал стареца. Когато главатарят минавал през друмищата, пред него вървял херолд, който викал: „Никой да не дръзва да се явява пред този, който държи в ръката си живота и смъртта на царете!…“ Все пак архонт Ставраки дръзнал да погледне от прозореца на странноприемницата си и видял един висок, едър мъж с дълга бяла брада и също тъй дълги бели коси. Това бил… — Девойката сниши още повече гласа си и пошъпна едва чуто: — Алаодин…

След това сякаш се сепна от собствената си дързост и го замоли:

— Нали няма никому да кажеш?

Момчето махна с ръка. Нима щеше да се бои от името на някакъв сириец? Срам го обземаше при мисълта, че може да съществува нещо, от което той трябва да се страхува.

С буйно движение той улови девойката за ръцете, надникна в очите й.

— Аз не се боя от нищо. Нито от Алаодина. Ще отида да го намеря в земите му и ще попитам тоя злонравник как смее да твърди, че държи в ръцете си живота и смъртта на царете…

Ирина прехапа устни. Цяла се разтрепера. Сложи ръка на устата си.

— Какво говориш? Та той уби Конрадо Монферато, той уби прочутия Саладин… Той изпроводи убийци на Ричард Лъвското сърце, на Филип Август… Нему пращат дарове най-мощните господари на света… Как ще отидеш в замъка му, който е построен между две планини и само входът му е вече цяла крепост… А слугите му са верни до смърт. Когато им каже да направят нещо, те веднага го изпълняват, защото умират с радост заради него.

Ирина потръпна, загърна избуяла снага в кожухчето си от вишнев аксамит, притегна колана си. Извърна глед наоколо. По бледото й лице полази тънка багра.

— Да ходим вече.

Тя подкара коня си по тясна пътека. Петър вървеше след нея, уловил своя кон за юздата, замислен върху всичко чуто, което бе накарало кръвта му по-буйно да загори, в жажда за подвизи и смелост. Когато пътеката стана по-широка, двамата се метнаха на буйните животни и препуснаха из друма, между гъсто изникналата гора, чиито клони бяха тук-таме още покрити с увехнали листа.

— Къде се намира замъкът на Стареца? — попита отново момчето.

— Ах, защо ти казах… — въздъхна Ирина Комнина. — Сега все това ти е в ума… — Тя пак се озърна. — А ако ти разкажа всичко, което знам, тогава ще поискаш веднага да заминеш… Кълна се в плитките си!

Ала очевидно тя гореше от желание да разкаже тайната, която знаеше. След като Петър настоя с горещо усърдие, тя започна да разправя:

— Алаодин си построил таен палат, в който имало стаи със златни и сребърни стени. Из градините течали реки от мляко, мед и вино. Дивни хубавици свирели на лютня. Дрехите им били обсипани със скъпи камъни, които светели като слънце. По дърветата растели най-чудни плодове. Когато Старецът искал да убие някого, той давал на някой от прислужниците си да пие хашиш. Затова ги наричат хашишини, или асасини… След това, като заспи, той карал да го пренесат в тайния палат. Там момъкът се събуждал, не могъл да се начуди на всичко, което вижда, като смятал, че е в рая, заобиколен от хуриите. Защото асасините са мохамедани. После отново го приспивали и го пренасяли. Когато дохождал на себе си, Алаодин му казвал: „Видя ли, че който слуша добре господаря си, отива в рая? Ако си ми винаги предан, ще живееш винаги там.“ И му заповядвал да намери отбелязаната жертва и да я убие дори като пожертвува своя живот. Убийците изпълнявали заповедта му с голяма радост, защото искали да отидат по-скоро в рая и да останат там. Ах, да пази бог асасин да пратят при тебе. Не ще те остави, дорде не те затрие…

Двата коня, белият и алестият, спряха за миг, сведоха глави да пият вода от една малка рекичка, която се препречи на пътя им. Изведнъж Петър грабна от колчана на кръста си тънка стрела, обтегна с яка ръка тетивата, след няколко мига загарът му донесе едър заек с мека сиво-жълта козина.

— Но как е възможно всичко това. Аз не мога да го повярвам! — възкликна момчето, като сложи дивеча в ловджийската си чанта.

— Това съм го чувала от чича си Константин, който е пътувал из земите, дето лястовиците зобят чер пипер… — каза Ирина и извади от колана си сребърна помандера, отметна капачето, което бе отрупано с безценни камъни, намаза на пръста си малко от скъпото масло, потри кожената яка на стегнатия си в кръста кожух.

Младият княз разпери жадно ноздри. Облак от благоухание го задави, чудният мирис заедно с тишината на гората, с прекрасния образ, който стоеше пред него, с горещата младост, която кипеше в жилите му, се смесиха и изникнаха в сърцето му като ново, вълнуващо, никога неизпитано чувство.

След заминаването на Елена той бе намерил в Ирина утеха и другарка, която заместваше родната му сестра с живостта на нрава си, с дълбоката мъдрост на словото и необикновения дар да разказва приказки и небивалици. Ирина Комнина не говореше обикновено много, винаги затворена в себе си и страшната си гордост. Ала когато някое лице й харесваше, тогава тя можеше да бъбре с часове, да измисля приказки, да разказва събития от миналото с рядък дар и увлечение.

Калиман бе още малък. Елена далеч, новородената му сестра Тамара бе още пеленаче. Царица Анна отделяше цялото си внимание между грижите за своите болници и приюти, между писмата, които изпращаше и получаваше от Никея, между радостите и тревогите, които й причиняваха отглеждането на Калимана и Тамара. Петър намери другарство и развлечение в обществото на Комниновите деца. Докато Йоан и Димитри му бяха приятели, които пазят и чувствуват разликата между царския син и синовете на един пленник, Ирина можеше с чуден дар да се наложи, сякаш тя бе господарката на тоя дом… Тъй властни и свободни бяха движенията й, тъй повелителен отсенъкът на младия й глас. Всъщност тя не обичаше да се налага, винаги сдържана и надменна в обиденото си честолюбие. Ала самата й външност, гласът, движенията, походката имаха нещо властно и неотразимо, нещо покоряващо и заповедническо в себе си.

— Ирино! — се обади някъде наблизо звънливият глас на Димитри Комнин.

Юношата изникна от гората, като накара коня си да прескочи ниските храсти.

Той бе буен и тъмноок, с почервеняло от ездата лице. В жилите му течеше най-чиста Комнинова кръв.

— Къде е Йоан? — попита буйният младеж. — Дирих го навсякъде.

— Трябва да е намерил някъде параклис между два дъба и се е унесъл в молитва… — каза Ирина. Тримата се засмяха.

Йоан Комнин приличаше напълно на майка си, която бе от рода на Петралифите. Севастократор Теодор Петралифа, баща й, бе прочут по своята набожност, която бе наследена от дъщерите му, най-вече от Теодора, която се бе омъжила за незаконния син на Михаил Епирски.

Петър и Ирина препуснаха напред, надавайки весели смехове.

— Искам да уловя бялата лисица, която се криела тъдява! — извика въодушевено князът.

— Аз пък отивам на пазара да си купя ръкавици! — отвърна Ирина и метна игрив взор към престолонаследника, като шибна коня си по посока към южния завой на Етъра.

— И аз ще дойда — каза Петър и я настигна.

Във Фрушката махала богати търговци от Сплит и Дубровник, от Генуа и Далечния изток бяха открили дюкянчета с най-пъстра и рядка стока. Из тесните, стръмни улички купувачи и продавачи се блъскаха едни в други, сред неспирните викове на тия, които хвалеха стоките си. Някои пътуващи търговци бяха разположили стоките си на открито, в набързо построени бараки, като се надпреварваха да примамват купувачи.

Петър и Ирина оставиха конете си на стражите при подножието на Сечена скала и тръгнаха пеш, смесени с народа, без да бъдат познати в гъмжащата навалица. На княза бе весело да се движи така неизвестен сред пъстрия глъч на тълпата. Той улови Ирина за ръка, за да не я блъскат, и двамата се отправиха към Фрушката махала.

На площада пред „Св. 40 мъченици“ фокусници бяха обтегнали въжета, по които се мятаха маймунки, донесени от юг, край един мечкар се бяха струпали деца, по стъпалата на църквата бяха насядали момци, които хвърляха зарове. Изправени край дюкянчетата си, берберите хлопаха по медните тасове и привличаха вниманието на минувачите, други хвалеха преснотата на сиренето и яйцата, които селяни от околността току-що им бяха донесли, някои пееха в еднообразен ритъм качествата на ябълките и орехите, които бяха струпали в чували край дома си. Кервани от коне носеха сол от Тесалоника в големи торби, закрепени от двете страни на седлото с мрежи, изплетени от въжета.

Петър спря пред един пътуващ драчки търговец, който високо хвалеше стоките, разстлани по един килим, връз земята. Какво нямаше наредено по него: свещници, бронзови лампи, шишенца с елей и мускус, чантички от брокат, чантички, изплетени от сребърни халчици, сандъчета и гребени от слонова кост, чаши от оникс и венецианско стъкло, сушен кармъз, трагант за позлатяване на платове и икони, кипърски зехтин за мехлеми.

— Избери си нещо — каза той на момичето. — Вземи това, което ти харесва.

Кира Ирина посочи без колебание едни обици, изработени във вид на слънчогледи. От едно кръгче, изпълнено с дребни рубини, излизаха във вид на звезден лъч тънки златни конци, които завършваха с по един бисер.

Колкото по̀ навлизаха във Фрушката махала, толкова повече врявата и блъсканицата утихваха. Най-видните търговци дори нямаха дюкяни, а държаха стоките си вкъщи, чакаха да ги дирят, да им се молят, за да разгърнат богатствата си. Подириха къщата на Леонардо Марбони, богатия дубровнишки търговец на скъпи кожи. Завариха го, тъкмо разтоварваше нови пратки, получени от север. Стаята на горния кат бе пълна с пъстри килими и множество древни ракли, отрупани с везани възглавници.

— Зимата ще бъде студена, та бързам да се запася с повече кожи от русите и половците… — каза той, като се поклони и хвърли изпитателен поглед към двамата необикновени купувачи. — Паяжините не могат да се оберат, облаците са все дребни и вървят към юг. А ластовиците заминаха много рано… Голям мраз иде.

— Имаш ли хубави ръкавици — попита Петър. — Дебело подплатени, за разходка с шейна и за зимен лов…

Търговецът побърза да извади от един сандък разни видове ръкавици. Момата премери няколко чифта и почна да се колебае между едни от агнешка кожа и едни от еленова. Князът купи и двата чифта и й ги подаде. Дордето той избираше за себе си, Ирина спря взор връз хубавите северняшки кожи, разхвърляни навсякъде из стаята, зарови ръце между тях, погали лъскавата им мека козина. След това взе един снежен хермелин, с къси и черни опашчици, уви го с доволство около шията и затвори очи от наслада.

— Колко ти прилича — каза Петър, — вземи го…

Тя въздъхна, остави кожата, обори чело.

— Само кралици и царици могат да носят хермелин…

Петър пламна, извърна очи наоколо си. Търговецът го гледаше леко засмян. Леонардо разгърна широко ръце. Ръкавите на тъмносинята му туника, попъстрена с жълти точици, се разпериха като криле на пеперуди.

— Всичко става на тоя свят…

Князът прехапа устни и се извърна към момичето. Ирина се усмихваше тихо и загадъчно. Той избра зирдави за подплата на ловджийския си кожух, помоли Ирина да си вземе лисици — за яката на зимната си дреха, и се сбогува с търговеца, след като щедро го надари.

Леонардо Марбони ги изпрати до пътната врата и каза:

— Благодаря най-покорно, светлий княже!

В това време Йоан Асен питаше жена си:

— Къде е Петър?

Царицата се замисли. От известно време тя изглеждаше променена. Забравяше да отговори или дълго мълчеше, преди да отговори. Той повтори въпроса си. Пристъпи към люлката на Тамара и погали синеокото момиченце.

Анна се окопити. Възвърна в паметта си думите, които бе чула преди малко, и каза:

— Отиде към Света гора с децата на Комнин…

Асен сви вежди, поклати глава:

— Те не са вече деца, Анна… Трябва да се внимава с тях…

Царицата го изгледа с широко отворени очи:

— Какво искаш да кажеш?

— Нищо. Препоръчвам само да се внимава…

Анна седна пред недовършеното си писмо и каза:

— Ирина ми е като дъщеря… Какво щях да правя, ако нямах нея, след като замина Елена?

Гласът й внезапно се сниши, задавен от скрити сълзи.

Царят бързо приближи до нея, поглади косата й, извърна лицето й към себе си. Взря се в червените й подути клепачи.

— Анна! Кажи. Ти криеш нещо от мене. Какво тежи на сърцето ти? Кажи!

Царицата сведе чело. Не отвърна. Много неща тежаха на сърцето й. Ала тя не можеше да наскърбява мъжа си с празни слова. Това, което бе извършено, не можеше да се върне вече. Унията бе скъсана. Папата не им изпращаше вече благословията си. Елена бе омъжена и далече. Елисавета бе мъртва.

— Кажи… — повтори настойчиво той.

Тя вдигна към него светлите си, натъжени зеници. И горчива мъка прониза сърцето й. Колко състарен изглеждаше самодържецът… С вкопани страни и дълбоко хлътнали, обкръжени с тъмни сенки очи. И него го гризеше тайна мъка, която той не смееше да открие никому. Тя скочи, притисна чело до гърдите му. Пошъпна:

— Моето, то ще мине… Ще свикна без Елена. И тя ще ме забрави. Но ти? Кажи, на тебе какво ти тежи… Кажи, Асене… Не крий от мене.

Той я пусна. Тежко падна връз ниския миндер до прозореца, закри лице с ръце. Как да каже разкаянието си от съюза с Ватаци… Станалото не можеше да се върне. Елена бе скъп залог и бе далеч. Свят обръч я бе свързал с дома на никейския император. Как да каже съмненията си, тревогите, които не му даваха нощем покой, които покриваха челото му с бръчки, а косите му се прошарваха със сребърни жички?

Прав бе светият старец Василий… Верни бяха думите му.

Ето че гърците в земите му надигаха глава, поощрени от внезапното засилване на кир Ватаци… А той сам го бе издигнал! Сам го бе изтръгнал от забравата и слабостта, в която бе изпаднал.

Асен въздъхна дълбоко. След това откри лице. Загледан с празен и съсредоточен взор в нещо невидимо, в една точка някъде из здрачния въздух.

Не. Не… Все пак… Той бе получил автокефалната църква, която му бе необходима за духовното единство на държавата. Ако гърците сега обръщаха очи към Ватаци, който се смяташе за бъдещ освободител на Константиновград, то преди с право се покоряваха на духовната власт на Герман, вместо да смятат за свой духовен пастир униата Василий…

Освободител на Константинопол… Добре. Нека го заемеше. Ала да не чакаше помощ от българите. Ако го вземат, нека го вземат сами.

Никога Ватаци не можеше да има българската рат… Никога… Ала Асен можеше да си достави флота като неговата. И тогава щяха да видят кой ще бъде господар на Царския град…

Пролетта щеше да покаже. И той реши веднага да пише в Генуа, за да поръча 25 галери.

Първите български кораби!

Тази мисъл го уведри. Той скочи. Лицето му бе прояснено. Анна се усмихна. Разбра, че лошите мисли са отлетели. Погали леко челото му. Със същата нежна преданост, както в първия ден на сватбата.

Навън се зачу весел глъч. В стаята нахлуха с радостни викове Петър, Ирина, Йоан и Димитри… След тях тичаше малкият Калиман. Ирина носеше на високо издигнатата си десница малък сребрист сокол…

Като зърнаха царя, младежите веднага утихнаха и се поклониха. След това се затекоха към царицата:

— Купихме този подарък за Елена!… Ще изпратиме Матея да й го занесе… Довърши ли писмото си? Гончиите чакат долу…

Два пъти в месеца между Никея и Търново пристигаха и заминаваха пратеници с послания и дарове.

Царят погледна през прозореца.

— Тези ли гончии са за Никея? Това не са наши люде, носят тугинска носия! Откъде ли е пристигнала вест?

Всички младежи се спуснаха и струпаха по прозорците. В това време навън по стълбите великият примикюр водеше двама сръбски монаси, които бяха изпратени от архиепископ Сава с писма и дарове за българския цар.

Йоан Асен ги прие в малката си работна стая. Монасите се снишиха в дълбоки поклони и подадоха на самодържеца една златокована книга, украсена с драгоценни камъни и бисери.

— Изпраща ти я нашият светител с молба да ти изкажем желанието му. На връщане от Палестина, където той бе отишъл да се поклони пред гроба господен, царственият монах се отби малко в Никея, а после в Константиновград като гост на Жан дьо Бриен. След това, понеже е вече на преклонна възраст и тялото му е изнурено от болести, той пожела да мине през земите на царство ти, да споходи своя сват, да се отбие и в Търновград на гости. Той слезе с кубер в пристана на Несебър и там чака отговора и людете ти, които да му помогнат през трудния път…

С изпълнено от радост сърце Йоан Асен издаде веднага повеля: дружина копиеносци да отведат веднага кочия в Несебър и след като нагостят обилно скъпия гост и го снабдят с всичко, необходимо за пътуване през настъпващата сурова зима, да го доведат в Търнов.

За посрещачи определи абат Витлеем и презвитер Добрейшо.

Вечерта кир Теодор причака нетърпеливо дъщеря си до прага на покоите й.

— Какво говори днес княз Петър?

— Разправях му за Планинския старец… После ходихме във Фрушката махала…

— Купи ли ти нещо?

— Да… Ето това… — И тя показа даровете си.

— Нещо друго да сте говорили?

Хитрата девойка разбра любопитството на баща си. — Аз си премерих един хермелин, а той ми каза, че много ми приличал.

— И после? — попита жадно Комнин.

— Аз му отговорих, че никога не ще го нося, защото само кралици и царици е редно да го носят…

— А той? — попита още по-нетърпеливо гъркът.

Момичето млъкна. Въздъхна. След това каза съвсем тихо:

— Там беше търговецът…

Теодор Комнин се усмихна. Дъщеря му знаеше какво върши.

Той забрави, че пред него стои едно момиче, което е още почти дете. Улови ръката й. Стисна я силно. Пошъпна:

— Ирино… В тебе ни е надеждата… От тебе чакаме свободата си…

Девойката наведе тъжно чело. След това внезапно и дръзко отметна глава назад. В очите и блестеше студена надменност.