Фани Попова-Мутафова
Йоан Асен II (7)

6

Белият кораб плуваше по ширната бяла река, цял окичен в трендафил, зеленина и пряпорци. Още от Естергом до Белград, та чак до Бдин двата бряга на Истъра бяха отрупани с тълпи, които ръкомахаха, развяваха кърпи и гугли, надаваха радостни викове:

— Да живее царица Анна!

— Сбогом! Сбогом, Ануш!

— Добре дошла, благочестива!

Венгри и българи ликуваха. Първите от гордост, че тяхната кралска дъщеря става българска царица, вторите от възторг, че горещо обичаният им венценосец най-сетне ще свие свое гнездо, ще даде на държавата наследник, ще продължи славния род на Асеновци. Още преди да тръгне сватбеният кораб от Гран, българските гарнизони бяха заели крепостите на Браничево и Белград, които Анна носеше като зестра на новата си родина. И това още повече изпълваше с ликуваща радост сърцата на българите.

Заградена от родителите и братята си, Анна стоеше край носа на кораба и поздравяваше народа с кимване на глава и махане на ръце. Колкото повече наближаваше българската граница, толкова по лицето й все повече се сменяше бледостта с руменината. Обхващаше я внезапен страх дали ще съумее да опечели сърцето на съпруга си и народа си, дали ще свикне с новия език и навиците им, как ще понася схизматичните обреди на църквата им, как ще я приемат младите дъщери на Асена, които бяха почти нейни връстници, как ще се отнася с еретиците, за които бе чула, че са другари на царя… Хиляди съмнения и тревоги притискаха младото й сърце, забулваха челото й с грижа, а тя трябваше да се усмихва и весело да маха с ръце.

Същото чувство изпитваше и крал Андрея, който трябваше да кима приветливо на всеки поздрав и изблик на възторг, докато в ума му не можеха да изчезнат неприятните образи на преживяното в последно време. Венгерските графове и барони бяха почнали упорита борба с кралската власт, докато го склонят да признае многобройяите права и привилегии, които те искаха от него. Ето сега да преминеха и тържествата по тази последна сватба, той нямаше вече причини да отлага решителния миг. Най-сетне трябваше да им даде златна вула, че е съгласен с исканията им, или трябваше да очаква бунтове, размирия, а може би и по-лошо. Подир сватбата на Елисавета с тюригския ландграф, на Бела с Мария — втора дъщеря на Ласкарис — и на Андрея с дъщерята на арменския крал сега бе дошъл редът на Анна. След това веднъж завинаги Андрея трябваше да разреши въпроса с болярите си. Или те трябваше да се подчинят, или той трябваше да отстъпи. В това време младата му съпруга Йоланта мислеше, че наскоро ще трябва да прави отново тоя дълъг път, за да отиде в Константиновград за сватбата на брата си Роберт с третата дъщеря на Ласкарис — Евдокия. Ала и тя самата не бе твърде уверена, че държавата ще позволи този брак, понеже сам Ласкарис се беше оженил вече за трети път с една от сестрите на Роберт. Можеше ли Ласкарис да бъде едновременно зет и тъст на императора?

Всеки от тримата знатни люде се изтръгна от грижовната си мисъл, когато в далечината се появиха стените на Белградската крепост. Наближаваха новата граница.

Идеше час за раздяла. Лицето на Анна стана бледо като янтар. Наистина Йоланта не й беше истинска майка, ала вече близо седем години те живееха заедно и младата французойка нито веднъж не бе престанала да се отнася с нежна обич към нея. В далечината екнаха стройни звуци от многобройни тромпети. По брега навалицата напираше над самата вода, след като бе чакала с часове търпеливо, радостно вълнуваща се — явяването на сватбения кораб. Огромен вик отекна в ясния пролетен въздух. Анна усети как сърцето й почна да бие екливо и бурно чак до самото гърло.

Огледа се наоколо като подплашена птичка.

Крал Андрея мълчаливо изтри влагата, която бе блеснала в ясните му зеници. Затвори очи, спомни си за миг покойната Гертруд, която бе оставила децата си тъй невръстни още. Все пак той бе успял да ги отгледа и да създаде от тях стройни моми и момци, които сега един по един отлитаха към златни престоли и незнайни съдби. Ержи бе станала алеманка, сега Ануш ставаше българка. Женските чеда се откъсваха от бащин дом и родина, ставаха чужденки завинаги. До този миг той все още имаше дъщеря Анна. Отсега нататък той щеше да бъде само баща на българската царица. Отвори очи.

Корабът спря, за да се качат на него знатните посрещани, които Йоан Асен бе изпратил срещу невестата си, и за да слязат изпращачите.

Севастократор Александър, великият логотет Григорий, абат Витлеем и белградският кастрофилакт, следвани от десет знатни търновски болярски щерки и многобройни оръженосци и валета, поднесоха дарове на невестата и предадоха поздрава на царя, който чакаше на бдинския пристан.

Настана тежкият миг на раздялата. Десетте чифта гребци чакаха с ръце, опрени в греблата. Платната бяха готови да се надуят на свежия ветрец. Тълпите, струпани край брега, не стихваха в ликуващи викове. Отново затръбиха многобройните тромпети, залюля се гъстата навалица, гора от издигнати нагоре ръце размахна кърпи, гугли, високи калпаци, клончета люляк и върба… Мръкваше. Тук-таме светлини на борини трепнаха в потъмнелите води.

Анна сведе клепачи, за да не забележи никой сълзите, които овлажниха сивите й очи. С разтреперани устни девойката промълви едва чуто прощалните слова, коленичи и целуна ръка на венгерския крал. Тя бе все още негова дъщеря. Целуна и края на дрехата му. Защото отсега нататък българската царица нямаше да има правото да стори това. След това скри лице в прегръдките на Йоланта, дълго и мълчаливо, без да изхлипа нито веднъж, без да изтрие нито веднъж очите си.

Българите наблюдаваха развълнувани тази няма сцена. Каква сила на духа, колко сдържаност и величие имаше у това тъй младо момиче. Севастократор Александър пристъпи, каза тихо и бавно:

— Време е.

Веднага Анна се дръпна, лека усмивка изплува по натъженото й лице, сякаш слънце, което се бори с облаци. И отвърна решително:

— Да. Време е.

След това се обърна към близките си другарки, към старата си дойка и всички венгерски госпожи. Взе си сбогом с всяка една от тях, като я даряваше с накит или кърпа, везана със скъпи камъни.

— Ако искаш, вземи със себе си старата Борча — каза кралица Йоланта. — Или другарките си Юлча и Матилд.

Анна поклати глава. Застана с дребната си стройна снага при българските девойки.

— Това вече мои другарки.

Макар и със силно чуждо произношение, думите й, казани на български, предизвикаха бурен възторг у посрещаните. Анна улови за ръка дъщерята на кастрофилакта Добрил, която бързо привлече сърцето й с ясните си кафяви очи, и й пошъпна:

— Как е твое име?

— Росица… — Младата мома се сниши в дълбок поклон, гъста червенина покри страните и челото й поради оказаното внимание.

Анна свали една от огърлиците си, метна я през врата на българката и каза по венгерски:

— Нека остане за спомен на този час.

Долу ладиите чакаха да отведат венгерците в кораба, който щеше да ги върне обратно. Крал Андрея се отправи към севастократора и каза:

— Предавам в твои ръце любимото си чедо. Отсега нататък Анна е вече ваша. Нека бог й дари щастие в българската земя, Бела и чичо й Калман ще я придружават до Търнов.

Отново заплува белият кораб като огромно светло цвете в мрачевината. Само веднъж Анна се извърна и развя пъстровезаната си кърпа по посока на чезнещия белградски бряг, където близките й все още стояха с поглед, впит в отдалечаващия се кораб. След това тя изви лице по посока към България и не отмахна вече очи от приближаващата земя, която й бе все още тъй чужда и непозната, а бе вече нейна родина.

В това време един млад човек с тъмни къдри и кадифеночерни очи стоеше облегнат на една от високите бойници на бдинската кула, с отправени към запад очи, там, където сега слънцето отнимаше и последната багра на земята, чезнещо сред пурпурното небе, обкръжено от алено сияние, докато водите на ширната река бавно ставаха тъмносребърни.

И отново, още в ранна зора, същият млад човек пак стоеше облегнат на същата бойница с тревожно дирещ взор, отправен към запад, откъдето идеше мощната, пълноводна река, която носеше младата му невеста. Свежият утринен вятър развяваше червената му наметка, брулеше замисленото му лице.

Анна.

Това бе за него още само едно име, един образ без черти. Напразно севастократор Александър се бе опитвал да му я опише след връщането си от Естергом, където бе ходил да занесе писма и дарове. Какво значеха празно звучащите думи? А щеше да пристигне една мома, израснала в далечна и чужда земя, която не знае езика им, примирено приела съдбата си, покорна на бащината воля. Щяха ли да могат някога да се разберат? Да почувствуват обич, привързаност един към други?

Светли па̀ри се издигаха над ясните води. Слънцето никнеше из тях с чист, златен лик. Далечните хълмове почервеняха. Небето стана синьо, зелено, янтарно, румено…

Йоан Асен въздъхна. Нима можеше един цар да живее според волята на сърцето си? Той бе обрекъл живота си в служба на родината и нямаше за него по-голямо щастие, по-велика радост от тая да се жертвува за нея.

Белград и Браничево бяха вече отново български.

От долния кат на кулата достигна припряна глъчка. Бързи стъпки изтичаха по дървените стълби.

— Гончия пристигна и извести, че корабът минал устието на Тимок!

Царят трепна. Тревогата и вълнението го прекосиха като невярна болест. Стори му се, че губи дързост. Кога най-сетне щеше да види тая, която му бе определена от бога за другар през всичките дни на живота? Горещо нетърпение избликна неудържимо в сърцето му. Той бързо се спусна надолу. Извика бдинския кастрофилакт, пошъпна му няколко слова.

Не след много време малка трирема се откъсна от брега и заплува срещу течението нагоре. Синьо-зелените води плискаха и шумяха, разбивайки се на снежна пяна в дървото на триремата. Едри капки отпръскваха и мокреха пурпурната наметка на венценосеца, високите му червени кожени ботуши. Но той не обръщаше внимание на нищо наоколо си, унесен във всепоглъщаща го мисъл. Хубавото му умно лице бе строго и грижовно. Очите му, обикновено тъй лъчисти и топли, сега бяха забулени в горда недостъпност. Радваше ли се, тъгуваше ли — никой не можеше да каже… Народът, събран по крайбрежието, го позна или по-скоро отгатна с будно сърце кой е този, който стоеше изправен, с вееща се алена наметка, закопчана връз лявото рамо, с богато везана със сърма туника и плосък самурен калпак, обнизан с бисери, леко снишен на дясната вежда. И бурни приветствия разтърсиха въздуха. Ала от далечината се зачуха музики, тълпите се развълнуваха, струпаха се накуп, развяха се пряпорци и хоругви, цветя политнаха връз шумящите води, плувнаха по течението надолу.

Йоан Асен усети как сърцето му бие с мощни удари, сякаш искаше да разбие гърдите му. В далечината се зададе белият кораб. Анна пристигаше.

В същия миг младата невеста за последен път се огледа в старинното огледало от излъскан бронз, което бе останало като скъп спомен от майчиния й род, поправи косите си, които надничаха като тъмни ластовичи крила от двете страни на ушите й, разтърси с детска радост главата си, за да усети как се залюляват до страните й двете редици бисер, които се спущаха от златния царски венец. Тя не бе свикнала на тях. Защото преди малко се бе разделила завинаги със своята моминска венгерска носия, с булото, което се прикрепя на малката шапчица, около която се вие тясна диадема. Завинаги бе оставила своята дълга, бледорозова руба, светлосинята си диплеста мантия, която се закопчава с шнур и аграфи, за да облече коравата атлазена, златошита дреха, която носеха българските царици, правата тясна наметка от ален аксамит, поръбен със златни панделки, украсени с бисер, за да сложи на главата си короната, която стигаше чак до веждите й, тежка, обсипана с безценни камъни.

Когато Анна остави огледалото, вече стъкмена и готова за посрещането, някакъв необичаен шум я накара да остане сякаш закована на мястото си. Краката й се подкосиха от внезапното вълнение. Нима пристигаха вече? Тя се окопити, излезе навън и попита докъде са стигнали.

Ала преди още да й отговорят, тя разбра. Корабът бавно спираше, за да може една трирема да се приближи до него. В триремата ясно се очертаваше една мъжка осанка, която веднага се отличаваше от всички други по спокойната самоувереност на държанието си, по тихото благородство на движенията, по достойнството, с което отговаряше на народа, струпан край брега.

Той беше.

Йоан Асен.

За миг младата невеста загуби смелостта, която бе показала досега от часа, когато бяха напуснали родния Естергом. Бледите й бузи станаха още по-безцветни. Тя неволно преброди с плах взор обкръжаващите я. Севастократор Александър заедно с Бела и чичо й Калман леко се усмихнаха.

Изведнъж младата девойка си спомни, че е господарка и царица, че хиляди очи сега са впити в нея, наблюдавайки всяко нейно движение, жадни да наситят любопитството си с крехката й безпомощност. Тя отказа да се облегне на ръката, която Бела поиска да й подаде, мълчаливо изслуша кратките насърчителни слова, които пошъпна снаха й, Мария Ласкар. И сама се отправи с бавни и решителни стъпки към тясната стълба, по която се изкачваха неочакваните посрещани.

Йоан Асен спря за миг, още стъпил с единия си крак на въжената стълба, а с другия на борда на кораба, отправи бързо взор към тая, която идеше да го поздрави, и срещна чистия поглед на две почти детски очи, които доверчиво диреха в него приятел и закрилник.

Само един миг, но те и двамата разбраха, че не са вече чужди един на друг.

Анна сведе свенливо чело, заруменяла. Йоан се отправи към нея с протегнати ръце, улови десницата й, притисна малката ръка до сърцето си. След това се наведе, целуна края на дрехата й. Когато се изправи, лицето му сияеше в щастлива усмивка. Само Анна остана със спуснати надолу клепачи, нежна и смутена, прилична на голямо дете, което на шега са облекли в дрехи за възрастни. Гореща обич изгори сърцето на царя. Цял живот той щеше да й отдаде, за да я направи щастлива. Тая, която той познаваше едва от няколко мига, а вече му бе тъй безкрайно скъпа. Тая, която идеше към него с толкова наивна доверчивост, с толкова бистро сърце, с такава примирена покорност.

Сякаш насън Анна отново дръзна да вдигне очи към царствения младоженец, като че не можеше все още да повярва, че това бе нейният съпруг и господар, че това бе Йоан Асен, далечният, непознат чужденец: най-хубавият, най-добрият мъж, който можеше някоя девойка да си представи.

Белият кораб бавно пореше сините води, оставяйки зад себе си дълга бразда от снежна пяна. От дясната страна се извисяваха високи брегове, хълмисти равнини, покрити с млада зеленина. Отляво се простираха ширни поля, брегове, покрити с върбалаци, равнини, по които пасяха огромни стада. Изправена до мъжа, с когото щеше да прекара отсега нататък всичките си отредени от миродържеца дни, Анна жадно взираше очи напред, към разгръщащите се брегове, изгаряща от желанието по-скоро да стъпи на земята, която бе вече нейна родина.

Градът Чървен се готвеше за високата чест да приеме младата Асенова царица.