Фани Попова-Мутафова
Йоан Асен II (54)

18

Преди десет лета, през месец август 1227 година, Чингис хан, страшният вожд на монголите, наречен още и Темучин, на младини бе починал, след като бе опустошил, разорил и превзел земите на китайците, кераитите, иранците, тюркестанците и адербиджанците.

Светът си бе отдъхнал, защото дързостта на азиатеца бе стигнала дотам, че той се бе осмелил да пише на всемогъщия император на запада — Фридрих Хохенщауфен — да му се подчини безусловно и да му стане васал, ако не иска ханът да унищожи целия запад, тъй както бе унищожил изтока. Освен това му предложил веднага да замине за столицата на монголите Каракорум, обещавайки му, срещу желаното подчинение, една почтена служба при двора си. Колкото и да му беше известна опасността от един надменен отказ, все пак Фридрих му бе отговорил с тънък присмех, че разбира нещо от лов със соколи, затова се надява, че ще бъде назначен при двора на всемогъщия хан поне като соколник. А Фридрих II наистина бе признат майстор и познавач на това изкуство.

Обединителят на всички монголски племена бе оставил четирима сина: Октай, Джуджи, Чагатай и Тули. А те бяха също тъй войнствени, алчни, жестоки и храбри като баща си. И светът имаше още да пъшка под дивото и безмилостно завоевание на безбройните им орди.

Октай бе приел ханското достойнство поради своята разумност и предпазливост, които го отличаваха от братята му.

Като градоносен облак, като помитащ вихър отново се впуснаха жестоките завоеватели над Китай, Армения, Георгия, Кавказ, Икония и Египет. При вестта за пристигането им народите напущаха дом и плодни земи, хвърляха дрехи, пари, бягаха по гори и пещери само за да запазят живота си. Някои сами запалваха градовете си, за да не останат плячка на безмилостния враг, други тичаха да намерят закрила в непристъпни крепости и планински калета. Защото нищо живо не оставаше там, където стъпваше кракът на татарина. И сякаш тяхната жестокост можеше да се предаде като заразна болест на всеки, който биваше в досег с тях или желаеше да влезе в тяхната орда, ставаше също тъй кръвожаден и безмилостен като господарите си.

А ордата се увеличаваше все по-мощна, неизброима, като звездите на небето, като пясъка на морския бряг, като снежна лавина, която става все по-голяма, колкото повече се търкаля надолу. Защото вредом, дето поминеха, те завличаха със своята войска всички мъже от тюркски произход, които после разпознаваха по белега с нагорещено желязо, който отпечатваха връз телата им.

Всеки, който носеше този белег, бе член на ордата и се ползуваше с всички нейни права и свободи.

Ден и нощ страшните конници яздеха през пустинни степи, през снежни полета, из горещи пясъчни равнини, преминаваха долини и планини, ала почти никога не слизаха от своите дребни, жилави кончета. Защото храната им бе сурово конско месо и кумис: питие, направено от подквасено кобилешко мляко. Жените си носеха зад себе си връз седлата, а далеч подир техните завоевателни набези следваха безкрайни кервани от камили, които носеха шатрите с децата и плячката.

В поробените страни жените отвличаха в харемите си, а мъжете, които не желаеха да се подчинят, минаваха под огън и меч, биваха побити на кол или обесени надолу с главите. След тях се издигаха огромни облаци дим и пламъци, които стигаха до небесата. Нивите и оризовите полета запустяваха, треви и цветя не никнеха години наред, купища развалини ставаха подслон за диви зверове, човешки глас не се чуваше вече там, където преди бе ехтяла весела песен. Прекрасните дворци на персийските шахове ставаха обори за конете им. Защото тяхната най-любима гледка бе видът на опустошени равнини, сринати градове, опожарени селища, планини от кости.

И тая злолюта напаст приближаваше вече към запад, като помиташе всичко пред себе си. Набезите на монголите, наричани още и татари, стигаха вече Евксинското море. Кумания бе първата, която щеше да пострада, ако те не изменяха посоката на завоеванията си или не се откажеха от безумните си стремежи да покорят запада, тъй както бяха подчинили изтока.

А след Кумания те имаха две възможни посоки: на запад към Венгрия или на юг към България.

Трябваше да се вземат мерки навреме.