Луис Бромфийлд
Пътят към славата (9)

9

Много въпроси принуждаваха Кларънс да предприеме това пътуване: трябваше да посети постоянните си клиенти, трябваше да се прегледат новите инсталации на фабриката за корсети „Юнона“, и най-после, той бе обещал да прекара Коледа и няколко дни от коледната ваканция на гости у Сетънови, а това задължение го радваше, защото животът в хотелите му бе дотегнал. Той копнееше за домашно огнище със съпруга, която ще му подава пантофите и ще сяда до него край огъня. Изгледите да отива от един хотел в друг му тежаха, затова прие с прикрит възторг поканата на господин Сетън да прекара Коледа у дома му.

Той бе отишъл в града и бе започнал да води този жалък живот само от славолюбие и желание да се издигне и да натрупа пари. Искаше да забогатее, да буди почит и възхищение в обществото.

Понякога, но твърде рядко, желанията му надхвърляха тия цели и отлитаха във възторга на опиянението към надежди, почти непостижими за човек, чието място в обществената среда е почти в основите. В такива случаи той успяваше да зърне за миг един живот, в който се виждаше не само богат и почитан, но виден и блестящ човек, пленяващ с характера си въображението на хората, отдал себе си и живота си на най-висшето общество.

Тия мечти нямаха може би напълно ясен облик в съзнанието му, но той чувстваше все пак, че такива неща съществуват, макар и непостижими за него, както момченцата търсят в стъкленица със сладко нещо, чието присъствие е сигурно, при все че не го виждат.

В такива мрачни, но възторжени минути той виждаше бъдещата си съпруга не толкова в ролята на домакиня, колкото в образа на блестяща и красива светска дама, достойна да върви по булевардите в големия град редом с един умен светски човек. Тия неща не се споделяха никога, разбира се, с приятелите, но съществуваха все пак в това обикновено спокойно сърце.

Спътниците му от вагона може би също имаха свои тайни. Невъзможно беше да се открие това. Ако такива тайни наистина съществуваха в сърцата им, те бяха отлично прикрити от взаимните подозрения.

* * *

Той се бе качил във влака за запад в едно от обичайните си спокойни настроения. Свали тъмнокафявото си палто с коланче на гърба, кафявата мека шапка, поправи очилата си и се настани на седалката. В същия миг позволи на мислите си да се насочат към образа на Мей Сетън, бледа, русичка, добродушна и хубава пълничка девойка. В тия мисли нямаше нищо плътско, защото той би могъл да служи за образец в заведенията за възпитание на младежи и проповядване на учението, че пълна душевна чистота е възможна само с постоянство. Той не познаваше жените. Работеше неуморно да направи пари и нямаше време да се занимава с тях. Всяка похотлива мисъл го изпълваше с известно леко отвращение. Той беше от ония хора, у които желанието следва плахия опит и които могат да си представят отначало страстта само като отвлечено понятие. Така че той си представяше и сега Мей Сетън повече като някакво понятие, като крайъгълен камък за удобство и топлота, отколкото като желана жена. Никога не му беше минавало през ума, че може да бъде чувствителен.

Докато влакът минаваше през равнината на Джърси, той започна да си представя положението на Сетънов зет, както и сигурното съдружие във фабриката за корсети, загатнато вече от бъдещата тъща. Помисли за града. Представи си съвършено ясно и спокойно една приятна къща, заобиколена с храсти и дървета, един удобен главен вход. Представи си дори госпожа Мей Сетън-Мърдок в стол-люлка, много по-привлекателна, отколкото беше всъщност, седнала да кърпи чорапите му. Той видя бъдещето си, заобиколено от фабриката за корсети „Юнона“, от Мей Сетън, от града и от неуморен труд. Този именно спокоен и лишен от събития път щеше да поеме.

Вагонът, в който беше влязъл Кларънс, беше препълнен, като всички вагони, пътуващи от изток през планините към плодородния и цветущ Мидланд. Кларънс не беше надарен с особено въображение и си позволяваше рядко да размишлява за своите спътници. От самото му държание можеше да се разбере, че се интересува твърде малко от това, което става наоколо му. И сега, докато колелата на вагоните се плъзгаха и тракаха по гладките релси, той започна да чете. За да се спаси от монотонното страдание на пътуването, той бе взел книга на Ричард Хардинг Дейвис и един брой от Сатърдей Ивнинг Поуст, който погълна вниманието му докато влакът стигна Филаделфия и тръгна малко на север, в посока Алтуна. Най-после интересът му към тия книги отслабна и той започна да наблюдава околната обстановка; не след много му дотегна и това, и заспа. Дрямката беше винаги добре дошла за него, защото съзнанието му се изтощаваше в продължение на дълги часове с преживяване на едни и същи мисли. Имаше случаи, когато би могло да се каже, че той съществува в състояние на полуодушевеност.

Часовете отминаваха между дрямката и досадата заедно с редица ужасни градове и еднообразни, замрели в зимата стопанства, отделени едни от други с реклами за лекарства и евтини хотели. Докато влакът минаваше през Джонстаун, вниманието на Кларънс бе привлечено от гледката на много дим и пустота, от огромни купища сгурия и горящи пещи. Тази гледка не беше нова за него. Той я бе виждал двадесетина пъти досега, денем — отвратителна и нечиста, нощем — фантастично великолепна. Но тя го интересуваше сега, както го бе интересувала винаги, засягайки всяко кътче на душата му, съвършено различно от общото й еднообразие. „Америка! Велика страна! — мислеше той. — Голямо преимущество е, разбира се, да си гражданин на такава енергична и цветуща страна!“

Странна светлина озари внезапно хубавите му тъмнокафяви очи; и корсетната фабрика бе забравена за известно време заедно с Мей Сетън, погълната от ново вълнение, много по-дълбоко и властно. Самата суровост, самата пустота на гледката го изпълваше с възторг. Амбициите му сякаш щяха да надделеят за миг — безумните, неукротими амбиции, които му досаждаха понякога много повече от изтощителните мисли.

„Да притежаваш такава фабрика! — продължи да мисли той. — Да бъдеш промишлен магнат. Да отиваш всяка година в Европа, да имаш голяма къща и една от най-новите коли! И милиони, милиони, милиони да текат в дома ти!“

Джонстаун изчезна зад влака, обгърнат в огромен и всепоглъщащ облак от дим и сажди, зад които искреше неясно пламъкът на високите пещи.

Еднообразни планини, пресичани от черни реки, които течаха между късове син лед, заместиха почернелия град и Кларънс се облегна отново на седалката си. Но не продължи четенето. Той се загледа през прозореца и започна да мисли, да мисли, да мисли. Може би се опитваше да подхрани съзнанието за собственото си значение, да се убеди, че е създаден за постигане на велики стремежи.

Пухтящият влак продължаваше да лети все по-напред и по-напред, и той отиде най-после в отделението за пушачи, дето поведе разговор с други търговски пътници. Тия господа си разказваха малко безсолни похождения, и Кларънс, по природа целомъдрен, намери, че не му е мястото тук и се върна в по-раншното си купе.

Той забеляза едва сега спътниците си. Не всичките, нито дори двама-трима от тях, а само една — една дама, седнала редом с него и зачела роман с жълта обвивка и заглавие „Chéri“, от някой си Колет.

Кларънс седна и се опита да чете, но по някаква необяснима причина образът на непознатата му спътница се изпречваше между него и разказа за големите простори. Той забеляза, че чете пасажи, които нямат никакъв смисъл. Прочете цяла страница, без да разбере нещо. Такова нещо не бе му се случвало никога досега.

Дамата, която продължаваше да се изпречва между него и четивото му, беше облечена в черно, при все че не изглеждаше да е в траур. Можеше да се предположи, че носи черни дрехи, защото чувства, че й приличат. През едното й рамо бе метната черна лисица, а от крайчеца на малката шапка се спускаше тясна черна воалетка, която засенчваше погледа й и й позволяваше да гледа спътниците си, без да среща направо погледите им. Изпод шапката се подаваха къдрици от тъмнокестенява коса, която получаваше от светлината почти червеникави отблясъци. Тя се ползваше съзнателно от щита на воалетката, защото оставяше от време на време романа на коленете си и започваше да наблюдава своите спътници… една дама на средна възраст с момченце в моряшка униформа, един пълничък господин, облегнат удобно на стола си и захъркал гръмко и спокойно, две ученички, една от които четеше важно есетата на Емерсън, а другата бе погълната самоуверено от страниците на Бокачо, един търговски пътник и две възрастни дами, които се връщаха от погребение и се догонваха в словесното си надбягване.

— А пък аз й казах…

— Тя рече: „Мабел, той няма да се оправи вече… И да не умре, няма да се оправи…“.

— Непростимо, разбира се, напълно съм съгласна…

— Да, и аз казах същото на Мабел…

Откъслеци от разговора на двете старици, изказани достатъчно високо, за да заглушат шума на влака, хвърчаха наоколо като захвърлени късчета от строшени стъкла.

Дамата с воалетката остави книгата и се заслуша със спокойна усмивка в разговора им. Тя отвърна леко глава от Кларънс, така че той можа да промени положението си и да я вижда по-добре.

Беше красива и по всичко личеше, и за самия Кларънс дори, който не беше опитен в това отношение, че е истинска дама. Това се виждаше по стойката й, по изискаността, с която нежните й ръце, държащи книгата, бяха сложени над черната рокля, по държането на главата и безразличието, с което носеше хубавата си рокля, по самата воалетка дори, която беше сякаш израз на благовъзпитаността й. Между тази дама и останалите пътници във вагона съществуваше сякаш някакво невидимо було, което я заслоняваше от погледите им, докато тя ги гледаше като че от някакъв друг мир.

В нозете й имаше красива черна пътна чанта, покрита със светещи етикети. Кларънс ги прочете последователно в някакво опиянение — Соренто, Кан, Диеп, хотел Рул, хотел Роял Сплендид, хотел Риц Карлтън. И сигурно, макар и неуловимо, точно така, както преди един-два часа гледката на Джонстаунските пещи бе замаяла скромното му въображение, сега го замая пък тази дама. Но тия две впечатления избледняха постепенно, за да отстъпят място на призрачните видения на един блестящ свят, където и най-смелите му мечти не бяха прониквали досега.

* * *

Отегчена да слуша своите спътнички, чужденката поднови най-после четенето си. Кларънс продължаваше да я наблюдава като омагьосан, докато, чувствайки погледа му, тя се обърна ненадейно и вдигна едва уловимо рамене. При това движение, което напомняше заповед, той отвърна бързо глава и се изчерви, като че непознатата го бе смъмрила с думи. А същевременно му се струваше, че когато поглеждаше към него, тя се усмихна едва доловимо, с усмивка, която като че искаше да каже: „Гледането не ме смущава. Свикнала съм да ме гледат“. Възможно е дори да му се надсмиваше. Невъзможно беше да разбере. Само едно беше положително, че Кларънс е развълнуван от някакво съвсем ново преживяване.

Той се постара посвоему да отгатне какво е разбило внезапно и окончателно покоя му. Тази дама беше красива, но не пробуждаше никакви желания у него. Никаква непочтена мисъл не бе смутила чистотата на съзнанието му. Безспорно беше, че тя го е очаровала, но нарушението на покоя му не се дължеше и на това. Замаяло го бе по-скоро нещо в държанието и самата й личност… Някакво внезапно съзиране на друг свят, където хората водят живот, така различен от неговия, както денят се различава от нощта, внезапен страх от нейното самообладание, от невидимата и непристъпна преграда, чрез която тя се заслоняваше от останалите пътници във вагона. В държанието й се забелязваше и една забулена, но все пак страхотна дързост.

Тя продължи да чете безкрайно съсредоточено романа с жълтите корици, като че бе забравила съществуването на своя съсед. Двете старици до нея продължаваха:

— А когато ми позвъни на другата сутрин, аз й казах…

— Има жени, които се държат просто срамно…

— От тоя ден той беше вече неспособен да мръдне…

Те грачеха и клатушкаха забулените си в креп глави като гарги на стобор.

Влакът пухтеше през синьо-белите планини, насочвайки се на запад, към Питсбърг. Ранният зимен мрак се спускаше вече по височините.

Кларънс все още не подновяваше четенето си. Романът и Сетърдей Ивнинг Поуст бяха паднали на пода и лежаха незабелязани там. Героите от романа не можеха да издържат състезанието с дамата до него. Кларънс чувстваше почти, че се намира пред романтична възбуда.

Мисълта за Мей Сетън и удобната къща в града отмина в забрава, отнасяйки със себе си чувството за сигурност и покой, което му рисуваше само преди миг едно толкова приятно и удобно бъдеще.

Той стана най-после и отиде отново в отделението за пушачи, където остана по-дълго. Когато се появи отново, беше вече съвсем тъмно и само някоя топла жълта светлинка, високо нейде из безлюдните планини, сочеше съществуването на самотна къща. Като се върна на мястото си, той видя, че тайнствената дама е изчезнала. Останала беше само тъмната пътна чанта със светлите етикети. Имената блестяха… Соренто, Кан, Флоренция, Бо Риваж, Роял Сплендид, Клеридж, Бъркли…

Той погледна златния си часовник (подарък от чичо Хенри) и реши да вечеря. Когато тръгна към вагон-ресторанта намери пътя блокиран от други пътници, ученици и ученички, старици и деца, които се клатушкаха според люшкането на летящия влак. Лошо време за пътуване — в навечерието на ваканцията. Но множеството беше приятно, добродушно, засмяно, общо взето весело, поради наближаващите празници.

Вратата на вагон-ресторанта поглъщаше постепенно тънката редица, като изхвърляше други, които си проправяха път в обратна посока; най-после Кларънс успя да достигне входа на осветения вагон, дето зърна множество глави, наведени над димящи супи и недопечени котлети.

* * *

Все още изморен и неизмеримо жалък, той застана отначало на единия крак, след това на другия, наблюдавайки тълпата, докато откри най-после, някъде в края на вагона, своята приятелка с жълтия роман. Тя бе седнала на една маса за двама души срещу възрастен господин в черен редингот, който не говореше с нея, разбира се, при все че не изглеждаше равнодушен към присъствието й, защото поглеждаше от време на време крадешком тъмнорусите коси и прекрасната шия, докато тя го погледна най-после право в очите по начин, който му отне всяко желание за по-нататъшно наблюдение. След това ги раздели една невидима и непроницаема стена, както подобаваше на две същества, жертви на една система, принуждаваща произволно двама уморени пътника да прекарват заедно известно време. Продължавайки да се храни, младата дама гледаше наоколо си, като че се забавляваше неизказано от приятното зрелище на люшкащия се вагон. И продължаваше да използва воалетката като неотменен щит.

Той я наблюдаваше вече отдавна, когато видя с ужас, че възрастният господин изтри уста със салфетката, плати си сметката и тръгна към изхода на вагона, последван от метрдотела. Кларънс изпита изкушение да се втурне веднага напред. Но беше невъзможно. Не можеше да стори нищо друго, освен да се обърне назад и да се помъкне бавно и мъчително покрай дебелите пътници, които препречваха коридора. Как би могъл, освен това, да привлече вниманието на всички върху си? Какво биха си казали хората? Той продължаваше да стои като смразен, с чувството на човек, когото ще поведат ей сега към мъчение. И чу като в кошмар гласа на метрдотела, който каза:

— Едно място ли? Разбира се, елате насам.

Той заплува без усилие из пространството, докато най-после седна, с мъченически, но неизречен стон, срещу дамата с тънката черна воалетка.

И чу ударите на сърцето си. Наведе се над менюто, но и това не му помогна. Почувства се отново като в кошмар. Този път му се струваше, че е съвършено гол и се стесняваше ужасно от неудобното си положение. Чувстваше, че дамата го разглежда така, както бе разглеждала и другите, с равнодушна усмивка.

Такива бяха неговите разнообразни, смътни, ужасяващи усещания. Но това, което не видя и не можеше да знае, бяха мислите на жената — че тя го наблюдава, че забелязва пулсиращата вена на шията му, и разбира много добре значението й. От тази развълнувана вена тя разбра с една поквара, надхвърляща и най-безумното му въображение, че този кротък, дребничък търговски пътник е един чувствителен и пламенен мъж. Това, което я забавляваше най-много, беше безсмисленото, но съвършено ясно размишление, дали това дребно човече разбира, че е развълнувано.

„Овнешки котлети. Пюре от картофи, боб, кафе“, започна да пише Кларънс на бележника.

След това дочу един топъл, тих, вълнуващ глас:

— Не ви съветвам да вземете котлети. Ужасни са. Принудена бях да ги върна и да си поръчам нещо друго.

Жената му бе заговорила по собствен почин, и неговите подозрения се пробудиха отново с пълно основание. Но все пак чувстваше, че трябва да отговори. Той вдигна глава и запита:

— Какво ми препоръчвате?

— Ростбифът е много добър…

При все че мразеше ростбифа, той го записа в поръчката си, след това се поизправи на стола си, като дръпна същевременно яката и връзката си. За нищо на света не можеше да измисли какво да каже. Невъзможно беше да преодолее леката невидима преграда.

— Не мислете, че съм нахалница — каза тя, — като ви заговорих, но скучая почти до смърт. Аз ненавиждам пътуването, обичам да си стоя на едно място.

Стори му се за миг, че долавя в гласа й следа от чуждо произношение, при все че не беше сигурен.

— Разбирам ви — каза учтиво той, — защото и аз мразя да пътувам…

Тя се засмя тихо.

— От години не съм пътувала толкова продължително. Не можех да заговоря със стария гарван, който седеше на това място преди вас, защото бих го изплашила до смърт.

Кларънс не можеше да каже, че и той е изплашен до смърт, затова се поизкашля и започна да намазва с масло една кифла.

— Предполагам, че разговорът не ви е неприятен? — продължи дамата.

Кларънс помисли за миг, че е полудял. Достатъчно странно бе, че една непозната жена му е заговорила, но още по-странно бе, че тя пренебрегва напълно добрите обноски и го пита направо неприятно ли му е да разговаря. А същевременно не се държеше нито безочливо, нито стеснително.

— Не, разбира се — успя да каже той. — Искам да кажа, че ми е ужасно приятно. Аз мразя да пътувам сам.

След това му мина през ум, че е казал нещо неделикатно и дори предизвикателно и се изчерви отново.

Келнерът пристигна най-после с ростбифа и боба.

— Не ми остава още много — продължи жената. — Слава богу, не пътувам за Чикаго.

На Кларънс се стори невъзможно да се храни под нейния поглед.

— Аз ще сляза към единадесет и нещо… — каза той. — Забравих точно кога…

— И аз слизам по същото време — изсмя се жената. — Трябва да пътуваме за едно и също място.

Той се поддаде за миг на ужасното подозрение, че тя трябва да му е хвърлила око. Но отхвърли веднага това предположение като съвършено невероятно. Тази жена беше положително светска дама. Тя беше напълно самоуверена и сигурна, че ще поддържа работите така, както желае. Може би е някоя шпионка или авантюристка. Призраци от хиляди разкази из евтини списания се завъртяха из съзнанието му. Но такава жена не би си дала труд да се занимава с незначителен човек като него. Той започна да вярва, че тя е казала истината и е била принудена да му заговори само от непобедима скука.

— Възможно е — каза той, като добави, че пътува за града.

— Както и аз — отговори тя. — От години не съм се връщала там… Вие може би сте от града? — продължи тя.

Откритието на тази обща връзка облекчи малко положението. Тя създаде много почва за залитащите нозе на Кларънс.

— Не, отивам по работа там… Ходил съм и по-рано… Приятен, напредващ град, пълен със съвременни фабрики… Човек може да се гордее с него.

Но той откри изведнъж, че е тръгнал по крив път. Непознатата дама не се гордееше с града.

— Предполагам, че можете да се гордеете с него, ако харесвате тия неща… Но аз го намирам за отвратителен — очарователният, насмешлив, подигравателен поглед изчезна от очите зад воалетката, прогонен от неочаквана тъга. — Не — продължи тя, — аз не го харесвам, при все че не се съмнявам в благоденствието му.

Кларънс се смая за миг. Той разбра внезапно, че този нов и непознат свят е много по-чужд, отколкото си бе представял отначало. Не се състоеше, както изглежда, от фабрики и пухтящи пещи. Това откритие засили стеснителността му и разшири сиянието, с което бе заобиколил непознатата. Той търсеше с мъка какво да каже.

— Отивам да прекарам Коледа у Сетънови — каза той. — Познавате ги, вероятно. Те са от града.

Жената се намръщи леко.

— Сетънови ли? — повтори тя. — Сетънови — след това, като че си припомни нещо: — Разбира се… Зная ги… Те имат фабрика за корсети… Но са нови хора. Да, зная кои са, при все че не ги познавам.

Тя изказа забележката си просто, без каквато и да е снизходителност. Една най-обикновена констатация. Със същия глас и изражение би могла да каже: „Зная кой е английският крал…, но не го познавам“. Тя бе отговорила на въпроса му, само че по-пълно, отколкото подозираше, много по-пълно и трагично, отколкото и самият Кларънс можеше да разбере засега.

„Зная кои са, при все че не ги познавам.“

Пред погледа на Кларънс изникна внезапно образът на добродушната, просташка, русичка и съвсем обикновена Мей Сетън. Като че бе влязла по някакво незнайно чудо във влака и бе застанала стеснително, глупаво, неуместно редом с непознатата.

Жената стана.

— Трябва да се върна във вагона си — каза тя. — Не е учтиво да карам другите да чакат за място. — Тя поправи черната лисица на великолепните си рамене и спусна воалетката. После каза: — Благодаря ви, че спасихте от скука една безпомощна спътница.

С това завърши приключението.

Когато се върна на мястото си, Кларънс я намери унесена отново в романа с жълтата обвивка. След като го поздрави с едва уловима усмивка, тя продължи четенето си. След един час облегна глава на гърба на стола и като че заспа. Едва когато влакът влезе в града, тя се обърна отново към спътника си.

Когато слязоха към полунощ от влака, валеше сняг. Едрите снежинки, разнасяни от силен вятър, падаха тежко и замъгляваха жълтите светлини на замърсената тухлена гара. Те бяха единствените слезли пътници тук, и Кларънс предложи да се погрижи за багажа й. Тя имаше два големи куфара и още една пътна чанта. Куфарите остави на гарата, като каза, че ще изпрати за тях, а двете пътни чанти взе със себе си.

Дългият влак пухтеше и продължи пътя си със силен грохот. Ярко осветените вагони се изнизаха в снежната буря, а двамата пътници останаха сами под жълтеникавата светлина на газовите лампи. Малко по̀ настрани чакаха два файтона. Конете бяха навели глави и гърбове срещу бурята. От затоплената гара излязоха двама загънати до уши файтонджии. Дамата повика единия от тях.

— О, Джери — каза тя, — радвам се, че си тук… Никой не е дошъл да ме посрещне, защото не ги предупредих.

По-пълничкият от двамата старци свали шапка и я погледна за миг, а снегът се сипеше над плешивата му глава. Той я позна постепенно.

— Наистина, мис Лили… Какво удоволствие… Да се върнете след толкова години, без да сте остарели нито с един ден, ако ми позволите да кажа.

Непознатата се засмя тихо. Файтонджията взе двете чанти от Кларънс, който се засуети да ги подаде.

— Късно е — каза той. — Може би ще бъде по-добре да дойда с вас, за да не ви се случи нещо.

— Благодаря — отговори спътницата му, — но нищо няма да ми се случи… Пътят ми не е дълъг… А Джери познавам още от детинството… Той ме е возил като момиченце… Аз живея много наблизо — тя се засмя отново. — Точно посред фабриките.

Тя показа с големия си маншон по посока на фабриките. Там, над спиралите дим от пещите, се издигаше неясното очертание на голяма къща, която увенчаваше върха на нисък хълм.

Ако не беше пламъкът на пещите, тя би останала незабелязана. Сега се очертаваше ясно, черна и тайнствена върху червеното, замъглено от снега сияние.

Жената се качи в люлеещия се, изяден от молци файтон, файтонджията скочи на капрата. Тя се наведе ненадейно от прозорчето и каза на Кларънс:

— Струва ми се, че трябва да се запознаем, преди да се разделим, както изисква благоприличието. Аз съм мис Шейн — добави тя — мис Лили Шейн.

Кларънс свали шапка и се поклони.

— А аз съм господин Мърдок… Кларънс Мърдок.

— Сигурна съм, че няма да ме сметнете за покварена жена — добави тя, — дето заговорих на непознат човек… Аз внимавам кого да заговоря… И разбрах, че съм в безопасност с вас.

Файтонът тръгна в снежната буря към замъка Шейн, оставяйки Кларънс на перона да мърмори някакъв учтив отговор със зачервено лице и жили, които туптяха по-бързо от всеки друг път.

* * *

След миг той скочи във втория файтон и каза на файтонджията да кара у Харви Сетън. Задоволството, празничното настроение се бяха изпарили от него. Той не се радваше сега, че ще прекара Коледа у Сетънови. Размишлявайки за своята среща във влака, той се сети ненадейно откъде и какво знаеше за тази жена. Лили Шейн. Да, тя беше братовчедката на Елен Толивър. Богатата й братовчедка… У Лили имаше нещо, което му напомняше Елен, разговаряща с него в гостната на Сетънови, нещо сдържано и далечно, изискано и гордо. В един от редките за него мигове на прозрение той разбра изведнъж, че у девойката и братовчедка й има нещо, което ги отделя от другите.

Тази мисъл не напускаше съзнанието му, докато мухлясалият файтон, който миришеше леко на амоняк, го отвеждаше из снежната буря все по-далеко в неясното бъдеще, което се простираше пред него, в едно предградие от бели къщици, украсени с художествени площадки и капаци на прозорците; след известно време почувства отново, че е почти доволен. Дълбокото смущение, предизвикано от внезапната среща с непознатата като че ли се успокои, но друга мисъл нахлу ненадейно в уморения му мозък, за да го измъчи отново. Той си припомни последните думи на госпожица Лили Шейн: „Аз внимавам кого да заговоря… и разбрах, че съм в безопасност с вас…“. Той не можеше да разбере дали тия думи бяха казани от внимание към него. Защото държанието на непознатата подсказваше, че тя го смята за незначително същество.

В същия миг му хрумна, че той минава сигурно покрай къщата на Толивърови и, надничайки от прозорчето, видя, че прозорците още светят. Стори му се за миг, че вятърът донася към него звуците на буйна, пламенна музика; но не беше сигурен в това, защото вятърът виеше страшно, а снежинките падаха като дебела плащаница. Може би това бе само игра на въображението му; то му играеше странни комедии откакто бе вдигнал поглед и бе видял до себе си госпожица Лили Шейн.