Луис Бромфийлд
Пътят към славата (66)

66

Това стана в една топла, спокойна септемврийска вечер, когато задухът се изпари с приближаването на нощта и в захладената топлина се промъкваше само светлината от прозорците на дългата гостна и на един прозорец от белия павилион. Миловидната сестра англичанка беше тук, лекарят бе дошъл и си бе отишъл с обещание да се върне скоро. Всичко вървеше добре, само че пациентката (както сестрата обясняваше на Хети и Терез) не посрещнала изпитанието, както подобава. Тя настояла да играе бридж, вместо да се разхожда нагоре-надолу, за да ускори освобождението си. Сега беше в гостната с Лили, Жан и Ребека, сърдита, че не й позволяват да запуши, и отчаяна, че не може да ръководи това, което става с нея. Тя седеше, като държеше картите съвсем близо до себе си, облечена в яркочервен копринен пеньоар, с гладка прическа, каквато имаше на концертите си.

— Две спатии — каза тя и погледна Ребека, която дублираше. По високото й гладко чело се забелязваха капки пот и тя прехапваше от време на време устни. Беше великолепна и властна, помисли Лили. Имаше наистина една необикновена красота.

Изгоненият от павилиона Дьо Сион седеше в един ъгъл и четеше чужди вестници, чрез които поддържаше допир с външните политици. Вестниците бяха разгънати пред него… Le Journal de Genève, миланският II Secolo, римският La Tribune, лондонският Morning Post, Times, New York Times, le Figaro, l’Echo de Paris, le Petit Parisien, le Matin, l’Oeuvre… спретната купчинка, от която той вземаше спокойно вестниците един по един, прочиташе ги и изрязваше оттук-оттам с дългите сребърни ножици някоя новина, кралски изявления, реч на министър-председател или уводна статия от социалистически вестник. Закрепостен зад позлатената масичка, той беше студен и далечен с побелелите си коси и румено лице. Не се интересуваше никак от това, което ставаше край него. Първата му съпруга беше бездетна, а за втората се бе оженил много късно. Той продължаваше да изрязва и тънките ножици се провираха между италиански, испански, германски, френски и английски думи. Скръц… скръц… скръц… — скърцаха те.

На десетина стъпки от него, далеко от масичката за бридж, дето играеха неохотно под предводителството на Елен, Хети и Терез седяха една до друга, едната заета да плете набързо рокличка на сини и бели квадрати, а другата хрускаща бисквита. И двете чакаха… и двете слухтяха, без да дръзнат да се обадят, за да не предизвикат недоволно избухване от страна на Елен. Не биваше да я сърдят сега.

— Когато се роди Ричард… — разправяше Терез, — страдах цели двадесет и шест часа…, но сега работите вървят по-леко.

И Хети се обади на свой ред, съвсем тихо, от страх да не обезпокои играчите:

— Не знам дали природният път не е най-добрият. Аз не вярвам в прибързаните работи.

В задушното мълчание се чу отново тракането на иглите й.

— Тя трябва да се разхожда — каза тревожно Терез. — Мислите ли, че би трябвало да й кажем?

— Няма смисъл… след малко няма да може вече да седи и да играе бридж. Ще трябва да се разхожда. Спомням си, че при раждането на последното ми дете лекарят каза…

Двете бъдещи баби продължиха този разговор, повтаряйки подходящи за случая спомени, еднакво заинтересувани от предстоящото събитие. Терез беше пребледняла, въпреки мургавата си кожа, а пълната й ръка трепереше, държейки бисквита… Хети плетеше все по-бързо и по-бързо, като повдигаше от време на време глава, за да погледне дъщеря си, която седеше невъзмутимо като спартанка и играеше с Жан срещу Лили и Ребека, които губеха непрестанно.

Скръц, скръц, скръц… — скърцаха сребърните ножици, трак, трак, трак… — тракаха иглите. Хети спря за миг, за да изтрие зачервеното си лице. След това чу отново гласа на Елен, която казваше:

— Пет вземания и тридесет и шест бройки.

— Това ни е печалбата — каза Жан, побледнял и неспокоен от напрежението. В сините му очи светна някогашното възхищение. Елен бе винаги такава, още от времето, когато го водеше като дете в Булонския лес.

Едва в десет часа Елен бутна стола си и стана при влизането на лекаря в стаята.

— Ще се поразходя малко — каза тя и излезе заедно с него на терасата.

Хети и старата Терез млъкнаха и започнаха да следят фигурата на Елен в яркочервения пеньоар, доктора и черното куче, които минаваха покрай високите прозорци. Жан пушеше и спореше тихо с Ребека, а Лили отиде при Дьо Сион, седна и зачете дантелените останки на вестниците, които съпругът й захвърляше настрана с точността на машина. Най-после Августин влезе със светнало лице, както изискваше важността на случая, и донесе шампанско, което всички, с изключение на Хети, изпиха, за да се разхладят.

Шумът от далечната улица започна да затихва, а отзвукът от параходните сирени ставаше все по-слаб и по-слаб. Към Елен и лекаря се присъедини втора милосърдна сестра, още с пелерина, както бе дошла откъм градината.

Към десет и половина в подножието на дългата стълба се появи Колендър, който изглеждаше уморен и остарял, но свеж въпреки горещината. Хети се престори, че не го вижда, Терез кимна, а останалите, с изключение на Дьо Сион, който не го забеляза изобщо, му се поклониха хладно. Той беше враг; явно бе, че всички го смятат за такъв, и старата Терез дори, която се интересуваше сега само от внука си. Колендър седна и заговори с Лили, която не можеше да бъде за дълго неучтива, към когото и да е. Най-после Елен се показа на един от прозорците и каза:

— Ребека, посвири на пианото с Жан… Не мога да ви гледам така, наредени като статуи.

След това кимна към Колендър, който стана и отиде при нея.

Докато той излизаше от стаята, Ребека го наблюдаваше уплашено. Тя не му вярваше. Той би могъл да се възползва от сегашните обстоятелства. Можеше да омагьоса Елен сега, когато беше най-неспособна да окаже съпротива. Тя отиде неохотно към пианото с Жан, с когото засвириха на четири ръце и с отдавна усъвършенствана математическа точност китка от вариететни песни. Докато свиреха, тя поглеждаше от време на време крадешком към високия прозорец, покрай който Елен и Колендър минаваха с точността на часовник. Но не само тя ги наблюдаваше. Наблюдаваше ги и Хети, а дори и старата Терез. Всеки искаше различни неща от Елен и всеки бе решен да спечели волята й в случая.

* * *

Съпругът и съпругата се разхождаха зад прозореца с черното куче и Елен говорете оживено, бледа и отчаяна.

— Детето — каза твърдо тя, — ще бъде мое. Ще се боря докрай за това. Решила съм вече. Няма да ви го дам, защото не сте достойни за него.

Той не отговори. Невъзможно беше да се спори в такива минути. Тя се бореше и сега, както винаги, недобросъвестно, за да постигне целта си. Когато стигнаха до края на терасата, те се върнаха, за да минат отново край прозореца, откъдето Ребека, Хети и Терез надничаха навън. Това е нещо, помисли Елен, като явното освобождаване от бременност на френските кралици, заобиколени от цяла тълпа…

— Ако стане нещо с мен — обърна се тя към Колендър, — ако аз умра, а детето остане живо… то ще бъде отгледано от майка ми. Говорих вече с моите адвокати. Това може да се нареди. Имам достатъчно доказателства против вас… и за френски съд дори… — Тя си пое дълбоко дъх и продължи: — И френски съд дори ще бъде на моя страна в случая. Освен това Ребека ми обеща, че ще продължи борбата. Казвам ви това, защото искам да знаете, че всичко е окончателно свършено. — Тя тръгна по-бързо и посочи ненадейно към прозорците. — Ребека няма защо да ни гледа така неспокойно. И дума не може да става за нещо друго… А аз няма да оставя никога детето си в обстановка, каквато можете да му създадете вие и майка ви. — Тя си пое пак дълбоко дъх и добави: — Дадох ви всички възможности… но вие си останахте такъв, какъвто сте. Обичах ви и бих ви обичала още, ако допуснех, че има надежда да се поправите… но такава надежда не съществува.

След това, преди да се обърне и да тръгне към павилиона, тя каза:

— Виждате ли, накрая спечелихте не вие…, а аз…, аз и Сабин… Аз ще продължа борбата, дори ако трябва да умра. Всичко е наредено вече. А сега — каза тя, като го оставяше, — искате ли да кажете на майка ми да дойде при мен в павилиона? Не желая никого другиго… освен нея.

И така, Колендър бе човекът, който повика Хети при Елен, когато последната поиска да я види. Въпреки очакванията на толкова много хора, тя принадлежеше сега само на Хети…, която се бе занимавала в живота си само с любов, раждания и смърт.

* * *

Когато те се отдалечиха, Колендър седна на каменния парапет и запуши мълчаливо, окончателно сразен. Отпратили го бяха веднъж завинаги. Елен щеше да се върне сега към живота, от който бе дошла при него… живот, дето принадлежеше на Ребека и слушателите си. Докато седеше така в топлата и тиха вечер, очаквайки раждането на детето си, той почувства може би, че последното приятно приключение в живота му е свършено вече.

Той видя през прозорците Дьо Сион, който стана най-после и тръгна към дългите стълби. Видя Лили (Очарователна жена, каза си той, и сигурно много красива на младини) да разговаря с майка му, която гризеше бисквитата си. Жан и Ребека бяха престанали да свирят и се бяха унесли неестествено в двоен пасианс.

Най-после дойде Августин с някаква бележка. Мисис Кейн-Колендър (Сабин) питала за новини. И излезе веднага с отговора на Лили: всичко върви засега добре, но няма още нищо ново.

Продължаваха да чакат, да чакат, да чакат…

Колендър държеше здраво тежкото огърлие на Ханси, който скимтеше и ръмжеше, защото не го пускаха да отиде при господарката си.

Там именно го намери Ребека, която се умори най-после от играта и излезе да изпуши една цигара в градината. Тя мина покрай него, без да продума; когато погледна подир нея, той забеляза, че тя обикаля белия павилион, като че искаше да го пази от него.

Той се върна най-после в гостната, отвори бутилка шампанско и седна до Лили, която бе единственият човек, проявяващ известна любезност към него. Старата Терез го наблюдаваше отчаяно. Тя бе пребледняла сега от страх да не би мадам Дьо Теб да се е измамила. Ако детето е момиче, това ще бъде краят на всичко… Тя престана дори да гризе бисквитата си. Чантата й бе паднала на пода. Тежката й снага бе на крайчеца на стола… в непоносимо, тревожно напрежение.

Цялата стая, цялата къща, цялата градина бяха притаили дъх в горещината и в ужасната тишина на очакването.

* * *

Нейде откъм Трокадеро часовник удари полунощ с леко удължени звуци, всеки от които дочакваше и се сливаше със следващия в топлия, спокоен въздух. Този звук достигна в просторната стая. Колендър стана и отиде отново в градината, в един отдалечен ъгъл, далеко от Ребека, чието обикаляне покрай белия павилион се отбелязваше от искрите на цигарата й.

Неспособна да понася повече това мълчание, Терез също стана и излезе на терасата, за да наблюдава светлините в павилиона. Подухна ветрец, от който платаните зашумяха. Лили и Жан разговаряха спокойно край писалището на Дьо Сион. Прозорецът на втория стаж в стаята на дядо Толивър още светеше. Когато вдигна глава от своето бдение, Ребека зърна сянката на стареца, който се наведе навън и погледна към градината.

Мина още един час и далечният часовник удари един. Вкъщи се чу тих звън и Августин се появи веднага. Обаждаше се пак мисис Кейн-Колендър. Нямаше ли още нищо?

„Трябва да е ужасно любопитна, помисли си Лили, за да чака цяла нощ.“ Терез започна да се моли в полумрака на стаята, като че все още не беше късно за чудо. Тя не бе религиозна, но вярваше като Волтер, че трябва да се опита всичко… След като се моли известно време, тя огладня, извади пак бисквита от чантичката си и отиде в гостната за чаша шампанско. Но преди да се върне към очакването и молитвите си, вратата на павилиона се отвори и двете малки светлинки, които отбелязваха в тъмнината местонахождението на Колендър и Ребека, се втурнаха бързо в тая посока.

На прага бе застанала Хети, по-едра и от двамата, зачервена, тържествуваща, със светнал поглед. Тя се обърна към Ребека и Колендър, които се появиха един след друг от сянката на градината, и каза:

— Свърши се… всичко е наред… детето е момче.

* * *

Ребека занесе веднага новината в гостната, дето Терез остави от смущение чашата с шампанското не на масата, а в празното пространство, при което чашата се счупи и шампанското се разля над обюсонския килим. Тя се заклатушка веднага с късите си дебели нозе през терасата към павилиона, дето Хети, забравила за миг омразата си, разказваше подробно и оживено на Колендър как е минало раждането.

Терез забрави дори своя английски.

— Момче е! — каза провлечено тя. — Момче е! Бог е милостив. Изпълни молитвите ми… Колко тежи?

— Седем фунта — отговори Хети. — Чудесно бебе, при все че нито едно от моите деца не е тежало по-малко от десет фунта.

Всички бяха обзети от някаква истерична радост. Чакането се свърши. Терез имаше наследник, Хети имаше внук, а Колендър най-после — син, който нямаше да бъде може би никога негов. От един прозорец над главите им се чу пресеклив, писклив глас:

— Роди ли се детето? Какво е!… — А след малко, с явно раздразнение: — Казвайте, за Бога!

Беше дядо Толивър. Лили му се обади и едрата глава се отдръпна почти веднага, светлината бе загасена и стаята потъна в мрак и тишина.

Всички трябваше да видят детето. Трябваше да отидат до самата врата на павилиона, където Хети, държейки го на почетно разстояние, като някоя царска бавачка, която показва на народа престолонаследника, им показа едно лъскаво, червено като домат бебе, което започна да плаче монотонно. Тя не позволи никому да го пипне, нито дори на старата Терез, която се наведе над малкото и промълви:

— Миличкото! Колко е хубаво! Миличкото! Колко е мъничко! Цял Ричард! Миличкото!

— Не може да се каже още на кого прилича! — каза възмутено Хети. — Приказвате глупости! За дълго още няма да може да се разбере на кого прилича!

Останал назад сред този полк жени, Колендър гледаше сина си с едва уловим плам в сивите очи. Той не продумваше. Чакаше. Може би поиска за миг да види Елен, както подобава на съпруг и баща. Но не му се представи случай, защото Хети каза:

— Елен иска да види Лили. Лекарят каза, че не може да види никого другиго.

Закрепостена в павилиона, Хети стана същински тиран. Още щом се появи, детето стана част от нейното семейство и бе погълнато без угризения от него.

Бледата, прекрасна Елен погледна Лили и промълви с едва уловима усмивка:

— Трябва да се обадиш на Сабин. Кажи й, че е била права. Просто й кажи, че съм щастлив играч. Успях да задоволя старата Терез.

* * *

Всички се пръснаха постепенно, докато най-после само Колендър остана да пуши и да размишлява в тъмнината. Малко по-нататък в сянката, дето не можеше да бъде забелязана, чакаше и Ребека, която го наблюдаваше, когато той стана най-после и излезе през вратата към улица Дьо Паси; тя го последва и проследи с поглед, докато се изкачи по склона и изчезна зад ъгъла, осветен от една улична лампа. Не изглеждаше вече така висок и снажен, както някога. Прекрасните рамене бяха малко прегърбени; докато го гледаше, Ребека разбра къде отива. Защото си бе дала труда да открие изневярата му. Тя знаеше, че Елен няма да му прости никога, когато й представи доказателства за това. Така щеше да се сложи печат на поражението му.

Докато поглеждаше не към улица Дьо Паси, а към миналото, тя си представи края му, края на един сразен и огорчен любител на удоволствията, принуден да заплаща с пари това, което бе получавал някога срещу младежкия си чар, красота и блясък.

Тя затвори вратата и се върна в градината. Утрото бе започнало да се промъква между дърветата и посивелите стени на павилиона започваха отново да побеляват. От утре трябваше да приготви плановете за връщането на Елен. То трябваше да бъде тържествено, блестящо, достойно за артистка като Лили Бар. Защото Елен принадлежеше отново на Ребека Шьонберг.