Луис Бромфийлд
Пътят към славата (8)

8

Сутринта на третия ден преди Коледа Кларънс Мърдок, с хубава ръчна чанта, където бяха подредени всички необходими вещи за един триседмичен престой в западните области, обърна гръб на небостъргача „Ръцете на Вавилон“ и тръгна към гарата на трансконтиненталния експрес. Зад себе си оставяше двамата младежи, които бе прибрал, по навика на ергените, преселени без роднини и приятели от провинцията в големия град, за да има другари в манхатънския си живот. Те бяха дошли при него поотделно, всеки привлечен от спретнатостта, отличаваща живота и нрава на Кларънс. Двамата младежи не си приличаха никак. Тази разлика се подчертаваше и в причините, поради които се бяха сприятелили с Кларънс. Единият, буен любител на приключения, се бе привързал към него, защото Кларънс имаше дарбата да поддържа ред във всичко, беше истински гений в подреждането на всичко, дори и вълненията на всекидневния си живот. Из необхватния хаос, който беше същност на сърдечния Омер Бънс, се излъчваше трогателен копнеж за ред и удобства; и Кларънс го задоволяваше блестящо. И книгите, и възглавничките в малкото им жилище дори се поддържаха в строг ред. Безредието дразнеше Кларънс.

Господин Уик, от друга страна, бе намерил у Кларънс сила, нещо, за което Бънс никога не мислеше и което никога не бе открил в подредените дълбочини на Кларънсовата душа. Защото господин Уик произхождаше от стар род и беше лишен от жизненост. В долния Манхатън имаше по онова време една улица, наричана улицата на Уикови, преименувана по-късно, с бързината на промените в големия град, в чест на някакъв тамански политик. Неговото семейство беше толкова старо (по нюйоркски мащаб), че от него бе останал само той и две неомъжени сестри, които живееха в Йонкерс. Тази именно стара кръв беше за бледия господин Уик същността на живота му. Още при първата среща с Кларънс, на годишната разходка в Стейтън Айланд, дето бяха отишли всички чиновници от електрическото дружество „Суперба“, господин Уик бе почувствал у Кларънс една съвсем неамериканска и почти срамна почит към старинните имена, странен копнеж у човек, чието име не пробуждаше и най-далечен и полузабравен спомен за каляски и имения. Тия спомени бяха наистина далечни, защото седемдесет години бяха отлетели към вечността, откакто семейство Уик бе загубило богатството си, и последният му потомък изкарваше сега прехраната си като чиновник в счетоводството на електрическото дружество „Суперба“.

Уик закрепи надеждите си в тази почит към традицията. Той бе открил най-после в лицето на Кларънс човек, комуто едно старинно име правеше впечатление. И самоуважението на господин Уик растеше според страхопочитанието, изпитвано от Кларънс пред произнасянето на името Уик.

По този начин тримата се бяха събрали да живеят доста добре в едно малко жилище, изпълнено със завеси от мъниста по вратите, купени от Седмо авеню, и с кожени възглавнички, по които любящите сестри и лели бяха пирографирали индийски глави. Но в жилището владееше въпреки всичко някакво неспокойствие, някаква смътна тревога, която се долавяше само от господин Уик. Само той разбираше, че ще дойде ден, когато и двамата му приятели ще сметнат сегашния си живот за непоносим. Всеки от тях беше сигурен, че ще си намери съпруга из тълпата девойки, които гъмжаха по улиците в Ню Йорк. Само бог знаеше кои ще бъдат тия две девойки или къде се намират те понастоящем. Но едно беше положително за чувствителния и женствен господин Уик. Именно че и Кларънс, и Бънс ще се оженят; Бънс сигурно по любов, защото животинското чувство беше много силно развито у него, а Кларънс, само защото ще бъде заслепен от блясъка на традицията.

Да, господин Уик разбираше това! И се безпокоеше, когато останеше сам. Тия мисли разстройваха смилането на тлъстите храни, които изяждаше всеки ден в някакъв второстепенен ресторант недалече от офиса на електрическото дружество „Суперба“. За него беше невъзможно да се ожени. Жените не го занимаваха; самата мисъл за брак го изпълваше с отвращение. И той щеше не само да остане сам в света, но щеше да остане и без Кларънс, който почиташе името му. А знаеше, че всяка жена е по-силна от него и ще му го отнеме.

* * *

„Ръцете на Вавилон“ издигаха етажите си в една от осемдесетте улици източно от Крайречния булевард. Застанала между потъмнелите фасади от първите години на века, тази сграда изглеждаше внушително висока, самотна и дори величествена. Големите сгради бяха рядкост по онова време в тази част на Ню Йорк, и „Ръцете на Вавилон“ се издигаха като самотен преден пост във войската на жилищните домове, подредили впоследствие чудноватите си туловища в яка редица покрай Северната река и източно от нея към парка. „Ръцете на Вавилон“ съществува и до днес — поизтъркана и извехтяла красавица от първите години на двадесетия век, пребоядисана, с електрически лампи, вместени в конзоли за газови лампи, със смешна имитация на мраморна фасада, заместила тъмночервените стени. Но гордостта й не съществува вече. Тя е по-очукана и поизкъртена, като натруфените жени, които идват от улицата и изчезват в мрачните коридори. Тя е бедна благородница, като двете старици, които живеят в една гостна спалня на първия етаж. Весела и добродушна като дребния чиновник и семейството му, което изкачва два етажа изтъркани стъпала край старомодния асансьор, който се люшка неуверено към последната си спирка. Тя е смешна, почтена, чудновата, проста, трагична, съвсем обикновена и щастлива… с всички тия качества, които напомнят в старите къщи самия живот.

Но в началото на двадесетия век тя беше нова и изящна. „Ръцете на Вавилон“! Това име беше известно из целия горен западен край, току-що започнал да се разширява. Тази сграда беше първият небостъргач; и между първите й обитатели бяха Кларънс Мърдок и двамата му другари, които си разделяха разходите по поддържането на едно жилище на втория етаж над последната спирка, дето асансьорът се люшкаше неуверено над пропастта. Жилището на втория етаж над последната спирка на асансьора не беше много скъпо; а името „Ръцете на Вавилон“ звучеше внушително и дори тържествено на визитните картички. За Бънс това име означаваше охолство, величествен и тържествен успех. За Кларънс значеше, че хората ще кажат: „О, в «Ръцете на Вавилон» ли? Трябва да има добри доходи, за да може да живее там!“. За господин Уик това значеше просто, че поддържа традицията на името си; но понякога му се случваше и да се срамува от „Ръцете на Вавилон“ като от просташка сграда.

Когато, три дни преди Коледа, Кларънс затвори след себе си вратата и остави в жилището мънистените завеси по вратите и пирографираните възглавнички, Бънс пееше весело в банята, като търкаше здравата си снага, потръпваща леко в студения въздух, а господин Уик, още в леглото, подаваше изпод одеялата тънкия си жълтеникав нос, за да види дошло ли е време да стане. При затварянето на вратата Бънс прекъсна пеенето на шлагера „Страхувам се да се прибирам късно“, за да извика на Кларънс: „Внимавай да не се върнеш заедно с дебеличката Сетънова дъщеря!“.

Кларънс побърза да избяга, възмутен от просташката закачка на Бънс. Що се отнася до Уик, тия думи го ужасиха. Той видя в тях края на домашното си огнище. Видя се сам, стеснителен, плах и изплашен, загубен отново сред отвратителната обстановка на евтините пансиони.