Луис Бромфийлд
Пътят към славата (36)

36

Тя отиде в родния град на Кларънс за погребението и видя там за пръв път майка му — тъжна, страдаща жена с остър, проницателен поглед и гладки черни коси, прибрани в стегнат кок на тила. С тази именно жена тя сподели тайната; не я каза никому другиму, нито дори на сестрата (за която той бе казвал, че свирила на пиано), кротка и уморена майка на пет деца, която беше през цялото време на гостуването със зачервени от плач очи. Съседките, главно възрастни жени и моми, облечени в черно и витаещи с вида на хищни птици, изпълваха къщата. Те влизаха и излизаха, разговаряйки шепнешком, повтаряйки все едно и също, с еднакво тъжно изражение, разказвайки собствените си загуби и нещастия. Всяка тяхна мисъл свършваше с един тъжен припев:

— Друго би било, ако беше стар човек. Но той беше толкова млад и умен! Такъв способен, блестящ момък, с такива успехи в големия град. Сигурно би станал един ден голям, много богат човек. Всички се гордеехме с него в Огденсбург.

Прекрасна в своята бледност и жалейно облекло, Елен седеше спокойно, докато те я наблюдаваха с едва уловимо неодобрение. Тя мълчеше. За тия бедни женици Кларънс беше може би наистина блестящ и силен човек.

В „Ръцете на Вавилон“ нямаше какво особено да се прави. Елен направи за пръв път посещение в канцеларията на електрическото дружество „Суперба“, където научи, че Кларънс е откраднал пари, които събрал от абонати, но не внесъл в касата. Сумата възлизаше на малко повече от хиляда и петстотин долара. Когато чу това, тя промълви:

— Толкова малко! Ами че аз бих могла да ги платя, ако ми беше казал това. Да се самоубие за такава дреболия.

Тя знаеше, разбира се, че такава изповед би унищожила величественото създание, което той си въобразяваше, че е в нейните очи. И бе предпочел да изчезне. След смъртта му нямаше значение, че тя ще открие измамата. Защото той няма да бъде вече длъжен да я погледне в очите.

Тя плати тази сума от собствените си спестявания и от сумата, получена след продажбата на мебелите. Продаде дори и пианото, което той бе й купил като сватбен подарък. След като уреди всичко, остана само със стотина долара. Още в деня, когато мебелите бяха изнесени от жилището, тя каза на Фергус истинските си намерения. Братът и сестрата бяха седнали един до друг сред отломките от крушението, чувствайки може би за пръв път, че пред тях се изправя нов въпрос, именно Хети Толивър. И двамата знаеха, че майка им е решила да дойде при тях, а след като бяха вкусили свободата, и двамата не желаеха да се върнат към някогашния живот.

— Остава мама — каза Елен. — Не зная какво ще правим с нея. Тя ще дойде не след много да живее в Ню Йорк, а аз няма да бъда вече тук. Толкова години работи, за да дойде по-близо до нас, и ето че аз трябва да замина. Ще отида в Париж… не ми остава нищо друго.

— Но ти не знаеш френски — каза Фергус, като я погледна тъжно, — а нямаш и пари.

— Не мога да се върна вече. Свършено е с мен, ако отида отново при мама. Зная това. Не мога… не мога дори да започна отново. Имам пари да стигна до там… А след това ще се оправя… Там е и Лили, впрочем… тя обеща да ми помогне, когато дойде време. Това време дойде… Не мога да се върна.

Фергус слушаше мълчаливо, развълнуван може би от новото достойнство, което тя бе придобила и в което звучеше дълбоко огорчение. И в красотата й имаше нещо ново, по-спокойно и по-ясно.

— Трябва да бъдеш добър към мама — продължи Елен. — Тя ще е недоволна от заминаването ми, но трябва да замина. Мама е чудесна жена. Тя е пожертвала всичко. Винаги се е жертвала… за нас. Не бих могла да замина, ако не знаех, че те обича повече от всички ни. Просто те обожава. Толкова много те обича, че те пусна да заминеш сам. Аз трябва да избягам, Фергус. Ти знаеш това толкова добре, колкото и аз. Ти трябва да си добър към нея. Ако ти се случи нещастие, то би я погубило. Не трябва да я разочароваш. Тя трябва да се гордее един ден с нас. Това е намерението ми, и когато забогатея, когато се прочуя, ще мога да я възнаградя. — Тя помълча за миг, после добави: — Виждат ли, тя обича най-много теб, защото приличаш на татко. Ти си такъв, какъвто е бил той, когато се е влюбила в него.

Лицето на Фергус прие необичайно сериозно изражение. Той стана и погледна през прозореца към вълшебния любим град.

— Ще направя всичко, каквото мога — каза най-после той. — Всичко, което е по силите ми… Мама е наистина чудесна жена.

(И все пак нито един от тях не искаше да се върне при нея.)

В стаята се чуваше сега само тик-такът на опакования часовник. Фергус се обърна най-после и каза:

— Но мама ще е много недоволна, че отиваш при Лили.

— Зная… Тя се страхуваше винаги от Лили. При все че няма защо да се тревожи. Аз мога да се пазя.

Пак Лили, винаги Лили, която се намесваше в нейната съдба. Но Елен не знаеше все пак какъв голям дял се падаше и досега на Лили, защото не узна никога, разбира се, че ако случайността не бе поставила блестящата й братовчедка по пътя на Кларънс в една зимна нощ преди много години, той би бил сега жив и щастлив съпруг на глупава жена, която би смятала, че е чудесен, че е такъв, за какъвто той бе желал да мине и не бе успял. Той бе зърнал за миг слънцето и бе ослепял.

Така че скъперникът Сетън се бе оказал в края на краищата прав. Такива жени могат да погубят мъжете… само като ги погледнат.