Луис Бромфийлд
Пътят към славата (34)

34

Истинското страдание за Елен настъпи през седмиците, последвали последната среща. Докато бяха заедно в бедната стаичка, тя намираше подкрепа в самата борба, във възбудата, която я топлеше и крепеше. Сега, когато бе заминал завинаги, той започна да се връща при нея по един много опасен начин. Нощем, когато лежеше в зеленото си легло, така близо и така далече същевременно от Кларънс, стараейки се винаги да не му даде повод и за най-слабо подозрение, тя не можеше да прогони спомена за гласа и ръцете на Колендър. Този спомен не се отделяше от нея и тя започна да отслабва и да бледнее. Загрижен както винаги за здравето й, Кларънс настоя да я изпрати на почивка. В минути на дълбоко униние тя започна да се упреква, че е била глупачка да отхвърли предложението на Колендър… да отхвърли богатството, огромните пари, от които се нуждаеше, мястото, което те щяха да й осигурят в обществото. Животът й се струваше сега толкова безнадежден, че започваше да мисли дори за връщане в града, където се бе заклела да отиде само като победителка.

Чувствайки смътно, че е нещастна, Кларънс се стараеше да я развлича с доброта, която я измъчваше повече от каквато и да е жестокост. Той лежеше понякога буден през цялата нощ, докато над реката започнеше да се промъква сивата утринна дрезгавина, и равномерното дишане на Елен го уверяваше, че тя е заспала най-после. И той отслабна и започна да бледнее от тоя мъчителен живот. Носът му изтъня още повече, слабите му рамене хлътнаха по-дълбоко. Сутрин, когато го поглеждаше бегло как прави гимнастиката си в банята, докато му приготвя закуската, Елен чувстваше, че я обзема някогашното състрадание към безпомощното му тяло. Това я измъчваше още повече поради разликата с котешката гъвкавост на другия, който бе изчезнал завинаги. Тази именно храброст на Кларънс, борбата му да бъде достоен за нея, да може да запази любовта й, я караше да се чувства съвсем безпомощна. Тя не бе разбрала никога досега напълно властта, която той имаше над нея. Това беше ужасната власт на слабия над по-силния.

* * *

Лятото бе горещо, задушно, асфалтът се нажежаваше. И на най-горния етаж в „Ръцете на Вавилон“ се захлаждаше само в редките нощи, когато вятърът, който подухваше над реката откъм откритото море, нахлуваше през отворените прозорци. Положението стана още по-трудно, когато Кларънс й каза една вечер:

— Много съжалявам, мила, но трябва да пестим. Намирам, че харчим повече, отколкото приходите ни позволяват.

Той каза това така неуверено и с желание да се извини, изглеждаше така уморен, че тя го целуна и отговори:

— Аз спестих малко пари от тия, които спечелих през зимата. Може да ги използваме, ако сме натясно.

Но той отказа. Увери я, че не са стигнали дотам. Каза, че няма да вземе никога пари от нейните печалби. Защото ще може винаги да издържа семейството си. А когато Елен отговори, че това е глупаво, той се изправи и възмути.

— Не мога да приема това — каза той. — Един ден ще забогатеем… Аз напредвам. Но не е леко. Има толкова много съперничества. Не мисли, че съм неспособен. — Той взе ръката й и я стисна здраво. — Не мислиш така…, нали? Имай само търпение и ми дай малко време. Един ден ще забогатея.

Време! Време! Тя знаеше сега това, което знаеше отдавна — че времето няма да промени Кларънс. Нямаше никакъв изход. Каквото и да се прави, трябваше да го направи сама. Някогашната й страст я обзе отново. Тя не искаше да потъне. Не искаше да бъде победена от обстоятелствата. Предпочиташе по-скоро да умре, отколкото да не успее.