Луис Бромфийлд
Пътят към славата (39)

39

В този кратък, мимолетен миг животът бе нещо безукорно и прекрасно. В този голям дом, където бе заобиколена от красота, топлота и дружелюбност, миналото, а за миг дори и бъдещето, не съществуваха за нея. Този миг не можеше да продължи; чудно беше изобщо, че бе настъпил за личност като Елен. С течение на месеците окръжаващият я разкош почти избледня. Лили се върна скоро в своя любим юг, и в къщата останаха само Елен, мадам Жигон и Жан. Непрекъснатите разговори на Лилината пазителка, които отначало изглеждаха забавни, се превърнаха постепенно в брътвеж на вдетинена старица. Но това не беше най-лошото.

Елен откри скоро, че равнодушната Лили бе предала фактически цялото домакинство на мадам Жигон, която бе живяла твърде бедно, докато Лили се бе появила в живота й, търсейки пазителка и компаньонка, и се стараеше сега да се възмезди за всички години, прекарани в самотната стая на един версайски пансион. Нейните приятелки влизаха и излизаха непрестанно в най-неудобни часове — едно безкрайно шествие от раздърпани и зле облечени вдовици и стари моми. Те имаха навика да се закрепостяват в голямата гостна точно по времето, когато Елен смяташе да се упражнява на пианото. И вършеха това най-самоуверено, като че напредналата им възраст им даваше предимство пред всичко друго в света. Те седяха тук с часове, разговаряха словоохотливо на език, от който Елен разбираше толкова, колкото от гръцки или латински. Но когато започна да разбира постепенно по някоя дума, тайнствеността изчезна и от мъгливостта изникна прозрачното обстоятелство, че вълнението им беше съвсем безпочвено. Те се вълнуваха за цената на сиренето или здравето на Крикет, така че водеха борба за прослава на родината си. А всички бяха богати; пръстите, които се движеха така неспокойно в ръкомаханията, придружаващи възбудения разговор, блестяха от елмази и изумруди. Най-после, с напредване на познанията й по френски, Елен стигна до смущаващото откритие, че същността на разговора им се състои от клюки. Събрани около сляпата старица, те разкъсваха доброто име на хората, както биха могли да разкъсат обвивката на сирене. Думите „любовница“ и „любовна връзка“ се чуваха по двадесетина пъти на ден в разговора им. Главите се клатеха и траурните крепове се люлееха (защото всички бяха толкова стари, че носеха непрестанно жалейка за съпруг, брат или сестра; а обикновено отиваха и по-нататък, като носеха креп и за смъртта на най-далечни братовчедки). Мадам Дьо Сион, най-младата от всички, същата, която мисис Колендър бе споменала толкова отдавна пред Елен, имаше навика да свива зелените си очи и да казва: „Я гледай! Я гледай!“ при някой по-особен случай, като че е подушила неприятна миризма. На Елен й се струваше, че може да я удуши, ако я чуе да казва пак „Я гледай! Я гледай!“. Мадам Дьо Сион беше рускиня, но не беше по-добра от другите. Елен разбра с време, че те приличат на жените от родния й град; посещаваха мадам Жигон, защото беше сляпа и не излизаше, а през останалото време сякаш събираха само клюки, за да развличат старицата.

Само едно можеше да ги отклони от потока на клюките и това бе споменаването на свещеното име на Бонапарт. Елен разбра след известно време, че съществува някакъв принц Бонапарт, който беше цел на техния живот. Тя разбра, за най-голяма своя изненада, че тия жени просто не признаваха съществуването на републиката. Едно залитащо старче, син на дъщерята на водопроводчик и на един съмнителен княз, който бил в действителност убиец (тя отгатна всичко това от разговорите им), бе за тия жени сияен образ, надарен с всичката слава на златните пчели на Корсиканеца.

Най-после, когато разбра, че няма да може да понася всичко това, Елен поиска да й поставят пианото в една от големите празни стаи над гостната, където свиреше с часове, без да иска да знае „принца“ и неговия двор от старици. Музиката (особено композициите на някой от омразните нови композитори) ставаше понякога така бурна, че заплашваше да заглуши приказките на гостенките при мадам Жигон. В такива минути старицата вдигаше към тавана незрящите си очи и обясняваше на приятелките си:

— Това е братовчедката на мадам Шейн. Много буйна жена. Страда от прекалено увлечение.

А мадам Дьо Сион поклащаше глава и забелязваше:

— Я гледай! Я гледай! Един любовник би я пооправил може би. Такава млада вдовица…

* * *

Само две неща я поддържаха през тия дълги месеци.

Едното бе, разбира се, старата й страст към музиката. Другото бе Жан. Когато се опознаха, между тях се установи сърдечна, трогателна обич, защото въпреки добрите обноски и спокойния чар, създаден от дългото му дружене с по-стари хора, в душата на момчето се таеше искра, която пламна при появата на братовчедка му. То водеше безспорно чудноват живот… почти изключително в красивия стар дом, с мадам Жигон, затлъстелите й кучета и смешния учител по пиано, който идваше да му дава урок два пъти седмично. Мрачен и спокоен живот, променян само през летните месеци, когато отиваше с майка си и мадам Жигон да летува в Жермини л’Евек, в павилиона, който се намираше в парка на барона. Там можеше да язди малко конче, понякога сам, понякога с майка си и барона, при дългите им разходки на кон в ранно утро из влажната гора край отсрещния бряг на Марна. А можеше да си играе и с децата на чифликчията.

Но зиме беше съвсем друго. До пристигането на братовчедка му от Америка той си играеше винаги сам в малкия парк, където се издигаше белият павилион. Замайващата радост да има братовчедка… истинска братовчедка… изглеждаше, че ще продължи завинаги. Силата на новостта беше толкова голяма, че той избягваше понякога хитро от старата мадам Жигон, минаваше тайно по дългите стълби и през галерията, сядаше на пода до вратата на Елен и слушаше със затаен дъх музиката, която изпълваше като неудържим порой цялата къща.

Когато го извеждаше в Боа дьо Булон, Елен не се движеше като майка му с безгрижна, царствена походка. Тя вървеше бързо, както трябва да се върви, говореше за хората, които срещаха, или се спираше край езерото и хвърляше камъчета във водата.

Момчето беше по това време единственият й другар, защото, затворена в незнанието на френския език и неизмеримата неприязън към американските студенти, които се опитваха понякога да се запознаят с нея, тя нямаше възможност да завърже приятелства. И бе доволна от самотата, защото бе винаги сама, с изключение на два кратки мига — когато бе замаяна от присъствието на Колендър и по-късно, когато Лили бе заплакала и я бе прегърнала. Жан я боготвореше безусловно. Той приличаше в това отношение на майка си, защото мъдрата и безгрижна Лили оставяше Елен да върши каквото желае. В тази именно мъдрост се таеше може би тайната на нейния чар и власт над всички, дори над стариците, които се събираха да клюкарстват около стола на мадам Жигон. И те бяха покорени като всички останали, като самия барон, от нейния чар…

Присъствието на Сезар смущаваше понякога Елен. Първото неприятно чувство, което бе изпитала към него, не намаля с течение на времето; тя свикна да го понася, може би защото разбра, че това е необходимо, както Уик и семейство Бънс. Тя допускаше, че той действа против нея. И все пак, по странен и отвлечен път можеше да разбере очарованието на суровата му мъжественост. Самата тя не би я търпяла нито за миг, разбира се, не можеше да разбере, че тя е необходимост за Лили. Но прозорливият й ум не проникваше по-далече; невъзможно й беше да определи отношенията на тази двойка. Лили говореше съвсем небрежно за него. Елен, която не можеше никога да разпитва, не знаеше дали баронът е бил в Ница с братовчедка й, или е отишъл просто да я посрещне на гарата. Мадам Жигон го наричаше винаги „моя предан племенник“. Тя хвалеше достойнствата му и обясняваше постоянното му присъствие тук с интереса му към самата нея. Елен изпитваше понякога желание да каже: „Глупости! Не е племенникът ви, който ви издържа и ни създава удобства. А Лили. И той идва тук не за вас, а за Лили“.

Но не казваше нищо. Най-странно бе това, че тя не се интересуваше изобщо от отношенията им. Те биха могли да я смущават някога, но тя смяташе сега това за нещо съвсем безинтересно, което няма нищо общо със самата нея. И все пак, когато седеше вечер с тях в гостната, тя изпитваше понякога смътна, едва уловима завист към братовчедка си. Тя забелязваше понякога ненадейно, в продължителните мълчания, че щастливата, сияеща и прекрасна Лили, в дългата черна кадифена рокля, каквато носеше обикновено вечер, наблюдава скрито барона, който пушеше лулата си, прострял нозе към камината. Кучетата го обожаваха. Той беше единственият човек, за когото можеха да изоставят мадам Жигон.

В такива случаи именно Елен чувстваше самотата си като дълбока, почти физическа болка. Но тя свикна да я заглушава. Обикновено ставаше, запалваше цигара, сядаше пред пианото и засвирваше шумните весели шлагери от някой мюзикхол.

* * *

Госпожица Ребека Шьонберг не я напусна. Тя дойде веднъж-дваж в къщата, където любопитните й светли очи разгледаха всеки ъгъл. Изучи и погълна мадам Жигон и след като откри всичките й възможности, я изгони завинаги от съзнанието си. Би намерила сигурно чудесен материал за наблюдение в лицето на Лили и барона, но не се случи да ги намери вкъщи. Тя заведе Елен веднъж на театър и два пъти на опера, единия път, за да чуят неизбежната Луиз, а втория път на „Залеза на боговете“, с гърлената мощ на германското либрето, изкована наново в гладък и изящен френски. Това наименование — „Залезът на боговете“ — забавляваше безкрайно много Елен. Към края на втория месец неуморната еврейка остави Елен с една отлична учителка по френски и напусна Риц, за да отиде на гости у една своя леля, омъжена за богат търговец — неверник.

Но преди да замине, тя каза на Елен:

— Когато се върна ще уредим няколко забави. Вие трябва да се запознаете с подходящи личности. Това е много важно. Трябва да бъдете модерна, защото през следващите десет години да си елегантен, ще значи да си модерен.

На Елен се стори, че госпожица Шьонберг бе поела със забележителна бързина ролята на ръководител и покровител по пътя към успеха. Тя приличаше на укротител, който е открил ново животно и иска да го научи на всички фокуси. Но не негодуваше, защото Ребека Шьонберг не й беше неприятна; напротив, забавляваше я. В неуморната й енергия имаше нещо много близко до жизнеността на самата Елен. Те ходеха навред; виждаха всичко; поглъщаха хората наоколо си и се връщаха късно през нощта бодри и свежи както бяха тръгнали.

— Жизнеността — забеляза Ребека на обеда в Риц, един ден преди заминаването си за Рига, — е девет десети от успеха. С една искрица гений и девет десети жизненост всеки може да преуспее.

Докато правеше тия заключения, тя наблюдаваше Елен с дълбоко и замислено любопитство. Девойката гледаше наоколо с наивен интерес. Изглеждаше дълбоко учудена, като че си казваше: „Аз, Елен Толивър, обядвам в Риц, в Париж! Невъзможно е да съм будна!“. Госпожица Шьонберг виждаше сигурно, че Елен беше все още малко недодялана, малко стеснителна, но в държанието й имаше безспорно благородство и изисканост, което се дължеше на величественото спокойствие на главата, леката извивка на носа и прекрасното очертание на шията. Това държание се бе изтънчило и усъвършенствало през тия няколко месеца, прекарани в Париж. Облеклото й беше напълно подходящо за нея — скромно, почти строго, прилягащо безукорно на високата, стройна, енергична снага. Тия дрехи бяха от шивач, който разбира от занаята си, помисли госпожица Шьонберг. Мадам Шейн трябва да има безукорен вкус, за да може да даде такива съвети на братовчедка си. Още някои дребни поправки и тя ще бъде безукорна. Липсваше й усет към чудноватото, което обществото очаква да види у хората на изкуството. Имаше време и за това…

— Както казах вече — продължи госпожица Шьонберг, — жизнеността е всичко. Видях веднъж Мери Гарден на репетиция на сцената, омотана в неясната сценировка на Пелей и Мелисанда. На сцената имаше десетки хора… дърводелци, музиканти, директорът, вестникари… които се движеха нагоре-надолу, но никой не ги забелязваше. Всички виждаха само Мери, която сновеше между тях. Никой друг не съществуваше. Това се дължеше само на жизнеността й… На нищо друго. Тя е съставена от деветдесет и девет процента жизненост. И хипнотизира публиката. Тя успя дори да пригоди френския език към изказването на собствените й разбирания.

Посетителите от съседните маси ги смятаха сигурно за интересна двойка; и двете бяха толкова спретнати, изискани, фини. Ненапразно мнозина наричаха в следвоенните години Елен прекрасна млада хрътка. Ясно бе, че едната от тия две жени е еврейка, и то, ако се съди по погледа й, много хитра и прозорлива. Другата можеше да е рускиня, французойка, американка, унгарка — не можеше да се определи. Но беше млада и хубава.

— Трябва да правите гимнастика — продължи госпожица Шьонберг, — за да не загубите линията или жизнеността си.

* * *

След заминаването на госпожица Шьонберг, Елен започна да язди — един спорт, който не бе практикувала от времето, когато препускаше без седло с конете на дядо си през огради и канавки. В Булонския лес, както и в Риц, хората я забелязваха, защото яздеше великолепно и беше облечена от най-добрите парижки шивачи. Най-после, Пол Шнайдерман, приятелят на Лили, който идваше понякога на улица Реноар, за да види Жан, започна да излиза на езда с нея. Той беше безволен младеж, отдаден на изкуството и удоволствията; но за да може да отива на езда с нея в росния парк, той си развали спокойствието и започна да става много рано.

Тя не забравяше майка си през това време; напротив, пишеше й много по-често от всеки друг път, и то истински писма, изпълнени с подробности за напредъка й. Писа й, че Сансон й е намерил най-подходящ учител, че е била у великия Филип и е било вече уговорено да започне да учи при него. Описа й Ребека Шьонберг.

В писмата, които идваха от града, Елен откриваше понякога нотка от заглушавана, пламенна ревност, която бе заместила някогашното недоверие на майка й към Лили. Тя разбираше много добре това чувство; Хети Толивър мразеше Лили за това, че е в състояние да даде на дъщеря й всичко, което тя би желала да й създаде сама. Но в писмата на Хети нямаше никаква отчужденост, никакъв намек дори за отстъпване правата, които имаше върху дъщеря си. Тя продължаваше да се отнася към Елен като към малко девойче. Виждаше я и досега такава, каквато я бе видяла в последния следобед — рязка, горда и същевременно стеснителна девойка, която излизаше с кънки в ръка от Толивъровия дом, за да отиде в слънчевия зимен ден на пързалката в Уокърс Понд.