Луис Бромфийлд
Пътят към славата (44)

44

Една вечер в началото на май, преди заминаването на цялото семейство за Жермини, Ребека не дойде за един концерт, на който бяха решили да отидат. Тя бе имала сериозен повод да постъпи така, защото една много богата нейна леля бе пристигнала неочаквано от Виена. Но Елен бе неблагоразумна и сметна, че Ребека не е устояла умишлено на обещанието си. Тя излезе да се поразходи сърдито покрай Сена, а когато се върна, отиде безшумно в стаята си и се заключи. Разочарованието, приятната вечер, плуващите по реката светлини… всичко я изпълни с непобедима, ужасна мъка.

Щом влезе в стаята си, тя се хвърли на балдахиненото легло с разчорлени тъмни коси, разплака се и започна да се укорява. Реши, че трябва да е ужасно създание. Отнесла се бе жестоко към майка си; забравила бе и съществуването дори на брат си — на Фергус с насмешливите сини очи, със странното съчувствено разбиране за това, което я плаши, огорчава и лишава от мир и покой. Представи си и баща си, кроткия човек, който я обичаше без да предявява каквито и да са права и без да говори за любов. Тя бе обърнала безсърдечно гръб на тия хора.

А Кларънс… нещастният Кларънс беше винаги с нея в тия ужасни самотни минути. Тя го разбираше сега така, както не бе го разбирала никога приживе; представяше си го съвсем ясно как се движи покорно, с умолителен израз в късогледите очи. Той не беше такъв отначало. Променил се бе от живота с нея, променил се бе просто пред очите й. Виждаше го такъв, какъвто го бе видяла за последен път на дивана в малкото жилище в „Ръцете на Вавилон“, успокоен най-после, неизмъчван вече от жената, която му се бе изплъзвала винаги и която обичаше толкова, че бе решил да изчезне, за да не й пречи по-нататък. Тя не можеше да му се отплати; невъзможно бе и да му обясни или да го помоли за прошка, при все че той би казал без съмнение, че няма какво да й прости.

След това, успокоена малко, тя се запита в един от редките мигове на размишление, какво я бе накарало да постъпи така. Но не можеше да отговори на тоя въпрос. Той надхвърляше силите й. Тя разбираше, както бе разбирала винаги, че трябва да продължава самотна и безсърдечна своя път, да осъществи призрачната си амбиция — смътното желание за мъст и жаждата да види света в нозете си.

Нямаше смисъл вече да се връща, защото такава постъпка би означавала само разруха. Като седна между възглавниците на балдахиненото легло, тя се загледа безпомощно в тъмнината. И седя дълго така, бледа и разчорлена, с разпилени коси над тъмночервената домашна роба. Открила бе нещо ужасно. Тя, Елен Толивър, която желаеше само едно — да бъде свободна, беше сега безнадеждно свързана и окована. Не можеше да се върне вече. Можеше да върви само напред по пътя, който е и бе избрала, един толкова самотен път, че пустотата му я накара отново да се разплаче.

* * *

Навън имаше луна, която озаряваше цялата градина с бледозеленикаво сияние; белият павилион изглеждаше посребрен, а листата на старите платани, които шумоляха в мекия пролетен въздух, хвърляха черни сенки върху бялата тераса. Подмамена от сребристия лъч, проникнал в тъмнината през високия прозорец, Елен стана най-после, настани се на лежащия стол и погледна към градината. Познатите далечни звуци на параходните сирени откъм Сена изглеждаха съвсем близки тази вечер. Тропотът на конски ход по паважа на улица Дьо Паси прескочи градинската ограда и стигна до самия прозорец. Чужд кон, който минаваше по чужда улица; градината изглеждаше сега далечна и тъжна, със съвършено нова красота. Тя беше като омагьосана, като че целият й живот, от минутата, когато бе отишла да се пързаля сама на Уокърс Понд, беше някаква халюцинация, нямаща нищо общо с действителността. Щеше да се пробуди може би отново в бедната, но удобна всекидневна в Толивъровия дом на Сикамор стрийт. И все пак това не беше сън, защото ако се върнеше в бедната всекидневна, щеше да я намери заета от чужди хора, които не бе виждала никога. Майка й нямаше да е вече там, седнала да кърпи край камината, нито баща й щеше да спи на големия диван, нито Фергус, нито Робърт. Всички бяха заминали вече… заминали, колкото и странно да звучеше това, да я търсят. Те ще дойдат може би някой ден и дотук, в прекрасната градина. Майка й би я харесала, само защото децата й са тук, но Фергус би я оценил, би разбрал неизразимата старинна красота на сребристия павилион, на старите платани с напукана кора, на дантелата от черни сенки по бялата тераса. Тя не би се чувствала така самотна, ако Фергус би бил тук…

Тя почувства за пръв път в живота си летенето на времето. Чуваше го просто как шумоли край нея. Разбра, че годините се промъкват постепенно и я дебнат като прилив, който се издига от пясъчен бряг заедно с отчайващата самота, от която беше невъзможно да избяга.

* * *

Докато седеше така в лунната вечер, цялото й минало мина пред нея в странно, замъглено шествие. Никакъв ред и смисъл не личеше в преживяваните събития. Съдба, би казал някой, но съдбата е глупаво име. То не значи нищо; не може да обясни защо Кларънс се бе обърнал към нея и бе променил по тоя начин целия й живот; не можеше да обясни неочакваното пламенно интермецо с Ричард Колендър. Всичко това беше безсмислено и неясно.

Хората можеше да я смятат за сурова, студена, пресметлива, но тя смяташе, че това би било несправедливо. Тя бе принудена да си проправя път сама, и то както може. Старала се бе винаги да го върши, без да пакости на другите. Тя не бе родена, като Сабин Кейн, с всичко, от което човек се нуждае на този свят. Ако би била родена така, би била по-щастлива, не така самотна и отчуждена. Сабин, мислеше горчиво тя, има пари, което означава всичко… Париж, приятели, щастие. Получила бе и съпруг, който нямаше да бъде неин, ако случаят не беше толкова жесток. Тя завиждаше на Сабин.

Мисълта й се спря по този начин на Колендър. Какво би станало, ако бе решила да нарани съзнателно Кларънс и бе избягала с Колендър? Той щеше да се ожени за нея. Щеше да е сега богата и свободна. Нямаше да продължава тая борба.

Но не беше сигурна. За пръв път, мислейки равнодушно за него в самотата си, тя се усъмни в намерението му. Възможно бе и да не се ожени за нея. Защо би го сторил? А дори и да би се оженил, не би успял може би да надделее над това, което я тласкаше напред, над страхотната й амбиция, напомняща вроден недъг.

Какво ли би била любовта с мъж като Колендър? Тя потрепери малко при спомена за него, избледнял с течение на времето. Любовта на Кларънс беше нещо плахо, безсловесно и почти срамно. Колендър не беше такъв. Любовта с него би била сигурно дълбока страст, която би погълнала всичко друго, и ужасната й независимост дори.

Тя въздъхна и прибра косите си. Всичко това бе отдавна минало и свършено. Щеше да умре може би, без да узнае някога нещо по-прекрасно от стеснителните и плахи прегръдки на Кларънс.

Най-после, неизвестно как и защо, в съзнанието й изникна споменът за старата Джулия Шейн. Случката бе от времето, когато Елен беше още момиченце и не можеше да разбере защо си я припомня, но все пак я виждаше ясно, като случайно намерена след години снимка. Виждаше старата Джулия, седнала в просторната гостна на замъка Шейн, да разговаря една Коледа с дядо Бар. Тя беше слаба, прилична на ястреб и се навеждаше от време на време напред, за да поразрови сърдито с абаносовия си бастун жарта в камината. Тя спореше с едрия старик и извика най-после рязко, като ровеше за по-голям ефект огъня:

— Съдба! Уф, Робърт! Съдбата не е огромен прилив, който отнася всичко. Тя е една лъкатушна река, която криволичи насам-натам; изкусен е този, който може да я прескочи, когато е наближила към него.

Леля Джулия беше права. Съдбата беше такава и Елен я бе прескочила, щом я бе зърнала, че наближава към нея; но за нещастие, бе попаднала в течението и бе повлечена от него.

* * *

Унесена в този неочакван спомен, тя чу изведнъж шепот на гласове откъм градината. Ослушвайки се без да мръдне, тя разпозна гласовете на Лили и барона, но не напусна мястото си. В миналото, в началото на идването си в Париж, би се отдръпнала или би им дала по някакъв начин възможност да разберат присъствието й, но това време бе отдавна отминало. Сега слушаше, защото беше вече без срам, или пък защото не я интересуваше какво ще чуе. Освен това двата силуета, които се движеха по бялата тераса, нарушаваха ужасната й самота.

Двойката знаеше, разбира се, че мадам Жигон трябва да хърка отдавна в спалнята си, а за Елен предполагаха, че е на концерт с Ребека. Прислугата нямаше значение, както е прието във френските домове; тя познаваше сигурно живота на Лили по-добре от всички други обитатели на тоя дом.

Дълбокият плътен глас на барона достигна до прозореца:

— Жан ще се върне, значи, през юни?

Той беше във военна униформа, която подчертаваше още повече изисканата мъжествена суровост на стройната му снага. Лили беше безкрайно мила и нежна до него в своята черна рокля и метнат на раменете зибелинен ешарп. Гласът му като че я милваше.

— Той порасна вече… помисли само: четиринадесетгодишен… Просто невероятно, че имаш четиринадесетгодишен син — засмя се той.

Лили каза нещо, което не можеше да се чуе тук, а след това добави:

— Да. Трябва да бъдем внимателни. Защото той започна да разбира.

— Момчетата в Англия не са толкова прозорливи… поне що се отнася до отношенията между мъжете и жените.

Те се разхождаха известно време мълчаливо по терасата. Листата на платаните шумоляха; нейде откъм Сена свирна параход. Двойката мина отново под прозореца.

— До юни има повече от месец — каза баронът. — Можем да прекараме цели три седмици в Ница дотогава.

Лили не се съгласяваше, както изглежда, защото той започна да спори с нея, с глас, който би могъл да стопи и стомана:

— Помисли си само… от месеци не сме били сами. Помисли си… да се събуждаме сутрин… да гледаме залива… съвършено сами.

Той млъкна изведнъж, прегърна я и я целуна. Те останаха дълго прегърнати. Елен ги виждаше съвсем ясно, застанали в сянката на една от големите бели вази; Лили бе сложила глава на рамото му и той продължаваше да я целува.

Бавно, като че се пробуждаше от дълбок сън, Лили вдигна глава, потърка очи и прошепна:

— Не бих желала Елен да разбере.

Той се изсмя при тия думи със съвършено различен глас, в който прозвуча гневна нотка:

— Трябва да е разбрала досега, ако не е глупачка.

Лили се отдръпна веднага и се облегна на една от белите вази.

— Сигурна съм, че не знае — каза тя. — Не е казвала нищо.

Той се засмя със същия презрителен смях.

— Тя не е толкова глупава. И разбира, че това може да създаде повече неприятности за самата нея, отколкото за теб. Тя се нуждае от дом… и пари. Затова няма да си отвори очите, докато чувства, че това може да й напакости.

Седнала в полумрака, Елен почувства, че пламва постепенно в неудържим гняв. Тя бе подозирала винаги, че този човек говори против нея; сега се увери в това. И изпита дълбока ненавист към него затова че дръзваше да каже такова нещо на братовчедка й. Толкова самоуверено беше това влюбено животно!

Чувстваше се и обидена, като че някой й бе ударил плесница, защото казаното от Сезар беше толкова близо до истината.

Но Лили се отстрани от него.

— Не желая да говориш така — каза тя. — То е смешно и несправедливо.

Той не се опита да се защити, може би защото смяташе думите за слабо и несигурно оръжие. Само прегърна отново Лили, и Елен видя, че всичката й съпротива и гняв се разтопиха под целувките му като кубче восък, засегнато внезапно от огън… Странна гледка, която озари сякаш с яркия си блясък целия живот на Лили.

Той я прегърна след малко през кръста и те заслизаха по стъпалата в сянката на платаните. Спряха се само веднъж, когато той я целуна отново, после продължиха пътя си в същия унес, като изчезнаха през дантелата на черните сенки, в посребрения от луната бял павилион.

А в стаята над терасата Елен се смъкна от лежащия стол на пода и заплака безутешно. Самотата я обгърна по-безнадеждно от всеки друг път.

На следното утро, като изпи още в леглото си чаша кафе и бренди, Елен стана призори, за да отиде на езда в Булонския лес. Тя излезе умишлено без Шнайдерман, като го остави да я търси напразно; защото искаше да бъде сама. Когато се върна, видя, че Лили е станала вече и е слязла да закуси на терасата. Майското слънце бе огряло градината и каменната фасада на къщата, като обгръщаше с отразената си топлота Лили, седнала пред маса с чаша топло какао, чиния банички и два купа писма. Едните бяха отворени и листовете им бяха пръснати по масата и по плочите. Докато Елен влизаше през високата стъклена врата, стройна и изящна в костюма за езда, Лили остави едно писмо и каза:

— Донесох пощата ти тук. Тази сутрин няма нищо интересно… само сметки.

Елен захвърли камшичето и шапката си, приглади леко черните си коси и седна от другата страна на масата; Лили поръча да донесат още какао и банички.

— Изглеждаш уморена — забеляла Лили. — До късно ли стоя снощи?

— Не. Ребека не дойде да ме вземе, а аз се чувствах изморена и не отидох сама. Но спах лошо.

Лили обърна страницата на бележката, която четеше.

— Работиш прекалено усилено — каза тя. — Постарай се да си починеш малко. Ела да летуваш с мен през юни.

— Не… не мога. По това време ще отида да свиря в Лондон. Ребека и Шнайдерман уредиха това. Ще дебютирам там.

Тя съобщи новината рязко, без каквато и да е проява на вълнение.

Лили остави писмото и се наведе към нея.

— Не си ми казвала досега, че ще е толкова скоро.

— И аз самата узнах това едва снощи. Аз съм суеверна и не обичам да говоря, докато не съм уверена в нещо. На трети юни ще свиря на Уигмор стрийт.

Братовчедка й се превърна само в слух. Тя приближи стола си и бутна небрежно писмата към края на масата.

— Избра ли си вече подходяща рокля? Ще кажа да приготвят колата, за да отидем да я изберем заедно. Това е много важно… особено в Англия, където разбират от хубаво облекло, при все че не го носят.

— Не мога да изляза тази сутрин…, защото отивам у Филип.

— Тогава утре — каза Лили. — Аз ще дойда с теб за концерта, а на връщане ще доведа Жан… Възможно е да дойде и Сезар.

— Не — каза намръщено Елен. — Не го искам. Той ще провали всичко.

Двете братовчедки се гледаха известно време мълчаливо. В лицето на Елен се съзираше огорчение, което се появяваше напоследък все по-често и по-често, като учудваше и смущаваше Лили. Те не бяха признавали никога досега този разрив… поне явно.

— Защото зная, че ме мрази.

Лили се опита да налее масло във водата.

— Това не е вярно. Вие се държите и двамата недружелюбно един към друг… Защо? Няма смисъл да постъпвате така. Той не те мрази всъщност.

Елен едва устоя на изкушението да не каже всичко, което бе чула и видяла през прозореца в осветената от луната градина. Споменът за думите на Сезар звънтеше още в ушите й; обида, в която имаше премного истина. Но тя не можеше да каже, че мрази Сезар, защото не й дава и минута душевен покой. Нито да каже, че не може да го види, без да помисли за Колендър.

— Нищо особено… глупости от двете страни, предполагам — сърдечната дружелюбност на Лили завладя и нея. — Съжалявам — добави тя, — че съм неприятна понякога…, но имам много грижи напоследък. Зная, че тия лоши отношения са донейде и по моя вина. — Тя отвори едно от писмата, после пребледня и добави: — Доведи го, ако иска да дойде… все ми е едно.

Лили не узна никога какво е укротило така неочаквано братовчедка й. Не знаеше, разбира се, че Елен мисли за Колендър с отчаяната надежда да чуе музиката й, както я бе слушал толкова пъти досега — с дълбок пламенен унес. Нуждаеше се и от Фергус, защото се страхуваше, че й се представя най-после отдавна очаквания случай. Присъствието на Сезар щеше да й напомня Колендър. Той или Фергус щяха да бъдат все пак ободрение между студената чужда публика.

* * *

Най-отгоре върху малката купчинка писма имаше писмо от майка й, от което тя прочете някои откъслеци и на Лили.

Настанихме се сега в седем стаи на Седемнадесета източна улица. Фергус, Робърт, татко и аз си имаме по една стая; както и дядо ти, заедно с книгите му, от които не пожела да се раздели. Остава ни още една стая, която дадох под наем на един чиновник от някакво електрическо дружество. Има много добри обноски и изглежда да е от много добро семейство, което трябва да е било някога богато. Той се е чувствал много нещастен в един пансион и е доволен, че е у нас…

Лили, която слушаше внимателно писмото, вдигна глава, когато Елен спря ненадейно да чете и пусна писмото на земята. Но се наведе бързо да го прибере, сякаш не искаше вълнението й да бъде забелязано от братовчедка й.

— Лоши новини ли? — попита Лили.

— Не. Просто се изненадах от едно известие в това писмо. Струва ми се… че познавам човека, когото описва. А не мога да разбера каква случайност го е събрала с мама… Ужасно глупав свят… в него няма нито капчица разум — тя запали цигара и добави след замислено мълчание: — Мама е забележителна жена. Да изтръгне цяло семейство от родната земя и да го настани наново, без да й мигне окото.

След това продължи четенето. Научи, че семейството се чувствало много добре в новия си дом. Фергус щял да замине за странство след една-две години… като журналист. Хети го бе намерила, за да го изгуби пак почти веднага. Робърт си бил все същият — мълчалив и невзрачен, нещо като скала, като основа, какъвто бе преди него старият Джакоб Бар. Надявали се да видят скоро Елен. Трябвало да се върне да ги види в Ню Йорк. Писмото свършваше с вечния припев: „Очаквам деня, когато ще мога да събера отново всичките си деца“.

Когато Елен привърши четенето, двете братовчедки помълчаха, докато Лили каза най-после простичко:

— Няма да се признае никога за победена, нали?

* * *

В същия куп писма имаше и една бележка от Ребека, донесена лично от Регина, която изпълняваше службата на личен хоп. Бележката гласеше:

Съжалявам за снощи, но не бе възможно да постъпя другояче. Отде да зная, че леля Лина ще пристигне от Виена, след като не е идвала цели двадесет и пет година в Париж? Трябва да се грижа за нея, тя ще отнема голяма част от времето ми през месеца, който възнамерява да прекара тук, ако не успея да я отпратя по-рано. Тя е много важна, защото е извънредно богата и няма деца. Чичо Ото има мина за сапфири в Камбоджа, а аз съм нейна кръщелница. (Истинското й име е Ребека, но я наричат Лина, защото в рода ни има премного Ребеки.) Освен това тя може да ни бъде полезна някой ден във Виена, особено когато дойде ред да свириш там. Самата тя е богата, както казах, а има и безброй приятели, които покровителстват изкуствата.

Няма да допусна да попречи на плановете ни за Лондон. Аз говорих с Шнайдерман и ако не ми бъде възможно да замина веднага, той ще отиде отрано да уреди всичко. Той познава всички трикове. Не позволявай на Лили да ти избере рокля без мен. Тя има прекрасен вкус, но премного сдържан за артистка. Публиката, особено в Англия и Америка, очаква да види нещо необикновено у една пианистка. Ще се постарая да изтичам до теб днес, ако успея да се отскубна от леля Лина. Може би ще ми се удаде да я убедя, че е уморена от пътуването и й се налага да си почива цял ден. Да мислим за успеха в Лондон!

* * *

Това писмо я развълнува, така че когато Лили стана и влезе да се облече, като измърмори тихичко нещо, Елен не я забеляза дори, а стана и тръгна с прибрана дълга пола за езда (тя не яздеше в панталон, защото намираше, че това е грозно) по стъпалата към градината.

Ако Ребека я напуснеше сега, заради леля Лина или по какъвто и да е друг повод, тя чувстваше, че няма да има сили да продължи. Ще се самоубие. Защото не й оставаше нищо друго. Тя си представяше унижението да свири пред редици празни столове. Ако съдбата й изиграе такава шега, то тя ще се махне от пътя й. Дотегнало й бе да бъде отхвърляна насам-нататък без щастие и успех.

Тя удари гневно полата си с камшичето за езда. Ако Шнайдерман отиде в Лондон, би се чувствала безнадеждно задължена към него. Може да бъде принудена да се омъжи за него от признателност, а тя не искаше вече някой слабоволен съпруг да проваля живота й.

Ами този Уик, който се бе оказал неизвестно как наемател на майка й! Не можеше да бъде никой друг: описанието, дадено от майка й отговаряше напълно на неговата личност… Изглежда е от много добро семейство, което трябва да е било някога богато… Чиновник от някакво електрическо дружество, разправящ често за минало величие. Той се бе появил отново, въоръжен с тайната й. Можеше да си представи как майка й ще се грижи за него, ще го огражда с всичкото внимание, за каквото господин Уик копнееше от години и не получаваше никога в едно общество, което го отхвърляше. Тя можеше да има вяра във Фергус; но господин Уик беше дребнав, с женски недостатъци. Явно бе все пак, че не е издал още познанството си с нея или с нещастния Кларънс. Ако го е сторил, майка й не би премълчала това обстоятелство в писмото си… Приятел на някое от децата й би бил за Хети заместник на самото дете. Възможно бе господин Уик да се чувства виновен като самата нея; в такъв случай нямаше опасност да я издаде. Тя си припомни зеленикавите му приближени очи, предвзетите му обноски и навика да говори винаги за миналото. Беше същински червей… какъвто човек би могъл да открие под всеки камък!

Тя обиколи два пъти градината, съвършено равнодушна вече, сред толкова лични грижи, към близостта на греховния павилион, когато забеляза, че прислужницата Августин тича към нея с картичка. Неизвестно защо я обзе веднага подозрение, че тази хартийка, която румената бретонка държеше в ръка, беше извънредно важна. Тя избърза почти несъзнателно да я пресрещне. Прочете името й, вдигайки поглед, видя в рамките на една от стъклените врати на терасата фигурата на Сабин Кейн… Сабин Колендър, застанала на огряната от слънцето площадка, във великолепен сив костюм и сива воалетка… Същата спокойна, равнодушна, поразителна Сабин. Не бе се променила никак, но изглеждаше странно състарена, въпреки старателния си грим.

Посещението й трябва да бе наистина важно, щом бе последвала Августин в градината.

* * *

Седнаха в просторната гостна, откъдето можеха да гледат огряната от слънцето градина със сини перуники, които съживяваха сивите камъни.

— Какъв прекрасен дом! — забеляза Сабин, като си сваляше ръкавиците. — Предполагам, че е на братовчедка ви.

Думите й бяха малко сковани, засенчени от леката враждебност, която ги бе обгърнала почти веднага — една почти неосезаема враждебност, която и двете чувстваха сигурно, без да могат да я разберат; защото всяка от тях се смяташе достатъчно умна, за да не може да бъде жертва на ревност.

— Да. Той е собственост на мадам Шейн.

— Точно такава къща бих желала да имам! — изсмя се Сабин. — Ние живеем тук в нещо като всемирно изложение, на авеню Дьо Боа.

Елен се изненада, че една-единствена думичка — „ние“ — може да пробуди някакво чувство у нея. Тя почувства още нещо — че присъствието на Сабин върна миналото. Наблюдаваше я така, както би наблюдавала неприятелка, както я бе наблюдавала по времето, когато бе отишла като млада, неопитна дама, в големия дом на Мърей Хил. Отдавна вече не бе наблюдавала някого по този начин.

Но чувстваше и още нещо — че е равна на светската жена, която седеше внимателно гърбом към слънцето; гостенката нямаше вече предимство пред нея.

— Странно — каза Елен, — че не сме се срещали досега.

Ярко начервените устни на Сабин се изкривиха в жестока усмивка.

— Аз ви видях веднъж отдалече в Риц. Преди четири години приблизително. Но вие излязохте преди да успея да ви се обадя — тя се поизкашля нервно. — По този начин загубих дирите ви. И съжалявах, защото се интересувах да зная как сте дошли толкова скоро в Париж.

— В това няма нищо странно. Просто дойдох.

— Мислех, че има много пречки.

— Те изчезнаха твърде скоро… по редица случайности.

Някогашната Сабин, която Елен познаваше така добре, Сабин, свикнала да се интересува от чуждите работи, се прояви отново, с една мъчноопределима разлика; интересът й беше може би сега по̀ личен и по-дълбок, не така студен и отвлечен.

— Виждате ли — продължи тя, — мисис Колендър научи адреса ви чрез мадам Дьо Сион.

(Мисис Колендър знаеше отдавна, следователно, че тя е в Париж.)

— Не съм я виждала откакто напуснах Ню Йорк — каза Елен.

Едва уловима, подигравателна и горчива усмивка сви за миг устните на Сабин.

— Не се е променила… все си е така силна и решителна.

— Бих се радвала да я видя… Тя ще се заинтересува може би от вестта, че ще дебютирам през юни в Лондон.

И равнодушната маска на Сабин дори издаде сдържана изненада при тия думи:

— Вие се занимавате значи още с музиката си?

— Разбира се — засмя се Елен. — Какво мислите вие?

— Много време ви е отнела.

— Разбира се. Трябваше да работя. Не исках да се изложа на никакъв риск.

Те продължаваха своя глупав разговор, без какъвто и да е напредък. Явно бе, че Сабин не е дошла по това време просто от учтивост, нито само от желание да поднови едно отдавнашно познанство. И двете жени бяха достатъчно умни, та не можеха да се разберат погрешно. Елен се чувстваше възбудена от съзнанието за тази скрита борба. Тя изпитваше сатанинско задоволство от съзнанието, че има предимство над една толкова опитна жена като Сабин. Гостенката имаше някаква цел; тя беше явно възбудена и неспокойна, въпреки привидното си равнодушие. Елен забеляза дори по едно време, че дърпаше едно копче на сивите си ръкавици.

И реши внезапно да прояви смелост, като засегне същността на посещението.

— Как е господин Колендър? — попита тя, изпитвайки странно, почти забавно чувство при тоя въпрос.

— Добре е — отговори с невъзмутимо спокойствие Сабин. И добави след кратко мълчание: — Виждате ли го често?

Елен бе в състояние да загуби за миг самообладание — нещо, което можеше да стори много лесно сега, когато се чувстваше равна на Сабин. Но не го стори; напротив, само помълча и каза:

— Какво искате да кажете? Как бих могла да го видя? Не съм го виждала нито веднъж откакто съм в Париж.

Отговорът й беше толкова искрен, истинността му беше така очевидна, че и Сабин дори се смути. Тя погледна пода и промълви:

— Не знаех. И допусках, че го виждате може би.

— Защо не сте го питали? — каза Елен.

— Би било безполезно. Освен това той би помислил, че го ревнувам — имаше нещо наистина жалко в усилията на тази жена да запази самообладание. И Елен дори забрави странното чувство на неприязненост към нея. Тя замълча, така че Сабин заговори пак: — Освен това — каза тя, — вие не сте споменавали нито веднъж пред мадам Дьо Сион за него или за мисис Колендър. А това ме караше да допускам, че го виждате.

— Не го споменах, защото това би създало излишни усложнения — отговори Елен. — Ще ме разберете, ако познавате мадам Дьо Сион. — Гласът й стана изведнъж студен. — Да не мислите — продължи тя, — че той ме е довел в Париж? Че имам някаква тайна връзка с него?

Колкото повече разговаряха, толкова повече проличаваше разликата между тях. И двете бяха еднакво сдържани, дебнещи се една друга, еднакво решени да не позволят никому да ги оскърби.

Когато погледна отново гостенката си, Елен забеляза, че Сабин плаче безгласно; тя изтриваше в този миг крадешком очите си, явно засрамена, че е издала по този начин нещастието си.

— Бях безкрайно нещастна още от сутринта — каза тя. — Вчера намерих с малката Терез… с тригодишната ми дъщеря… едно умиращо от глад котенце. Понеже имаше бълхички, изкъпахме го с карболов сапун. Но то се разболя и се страхувам да не умре. А малката Терез го обикна много.

Сълзите започнаха да се леят обилно по страните й. Тя не ридаеше. Ръцете й не трепереха. Просто плачеше безгласно.

Ужасна гледка, защото Елен разбираше ясно, че котенцето няма нищо общо с този плач.

* * *

Най-после, след като изпи чашка порто, Сабин взе ръката на Елен и промълви:

— Трябва да ми простите. Бях жалка, груба… и несправедлива. Но имам толкова много основания за това. Вие познавахте малко съпруга ми и можете да отгатнете нещичко от живота ми.

Тя притисна с ръка челото си и продължи след кратко мълчание:

— Аз имам дете… дъщеря…, но няма да мога да имам никога вече второ. А зная, че мисис Колендър и Ричард желаят син… Старицата иска наследник, който да се грижи един ден за богатството й. Защото синът й не е годен за правене на пари. Не са споменавали никога този въпрос пред мен, обаче аз съм убедена, че искат да се разведем, за да може той да се ожени отново. Чувствам как цялата им воля е насочена против мен… А това е ужасно. Зловещо. Те прикриват винаги желанието си с усмивки и любезни думи. Не мога да сторя това… не мога… поне засега… По-късно може би — сълзите започнаха да се леят отново, защото и Сабин дори не можеше да изпита съжаление към себе си. — Аз зная, че в живота му има и други жени… Струва ми се, че е безумие от моя страна да се държа така… да идвам при вас по такъв начин. — Тя се поизкашля нервно. — Вие бяхте винаги толкова силна и независима. Както бях и аз… някога.

Тя стана, изтри очите си и се понапудри.

— Сега имам пак приличен вид — каза тя. После взе ръката на Елен и промълви: — Прощавате ми, нали? Бях глупачка… И няма да споменете нищо?

Елен тръгна с нея към дългата стълба, която водеше за входа откъм улицата. Те се изкачиха дотам най-приятелски и Елен видя от прага как гостенката влезе, спокойна, изискана и приятна светска дама, в малката си кола, която тръгна веднага.

Когато тръгна надолу по същата стълба, тя си каза изведнъж, че само по една случайност не е на мястото на нещастната жена в колата. Странно как Колендър бе успял да промени Сабин. Тя й завиждаше снощи, а ето че тази сутрин Сабин бе дошла почти да търси помощ при нея… Студената, високомерна и недостъпна Сабин.

Въпреки всичко, въпреки обидата дори, тя изпитваше сега състрадание към нея. Те бяха станали сякаш мълчаливи съюзници в борбата против тоя човек.