Луис Бромфийлд
Пътят към славата (49)

49

Елен беше облечена за концерта си в тъмночервена кадифена рокля по настояване на Ребека, която смяташе, че този концерт трябва да остане незабравим. Салонът беше препълнен, и когато Лили Бар излезе на сцената, из залата се разнесе глух шепот с внезапно притаен дъх, предизвикан не толкова от красотата й (защото тя не беше така красива, както беше Лили, например), но от съвършенството на гледката. Тъмночервената рокля беше тясна, без ръкави и с дълбоко деколте, което показваше красотата на великолепните й рамене. Косите й бяха черни, толкова черни, че ярката светлина, която се разливаше от тавана (едно хрумване на Ребека), им придаваше син отблясък, като на истинско гарваново крило. Тя ги бе прибрала гладко назад, в малко кокче на тила. Имаше старинни португалски сребърни обици. Беше величествена, блестяща, стройна, властна, с някогашната си мощ да разсейва мисълта и приковава вниманието.

Борбата бе почти спечелена още отсега. Някои слушатели смятаха, че е достатъчно само да я видят.

Мис Колендър се поизправи в ложата си на първия ред, вдигна лорнета си и каза:

— Я гледай! Какво изящество!

— Великолепно създание! — пошепна до нея романистката мисис Мелинсън, а нейно благородие Ема Хауксби (дошла отново да живее за сметка на американците в качеството си на племенница на прочутия херцог Мидълботъм) помисли отново, че големите нозе на англичанката са една сериозна пречка за успех и че сънародничките й ходят може би прекалено много. Старият негодник Уикхъм Чейз въздъхна дълбоко пред трагедията на старостта и немощта. Епископ Смолууд (комуто Сабин бе извадила някога прякора „езически апостол“) мислеше: „Прилича на приятелката ми мисис Сигурни“, но имайки предвид общото впечатление, реши, че е по-добре да не казва нищо, защото мисис Сигурни бе проиграла отдавна възможностите си и беше декласирана жена. Третият господин, един възрастен ерген, се опитваше да надникне между високата яка на мисис Мелинсън и кокалестия гръб на Ема Хауксби. Мислите му — ако мислеше изобщо нещо — не бяха много интересни; от тридесет години насам той седеше в сянка в ложите при всяка драма, концерт или опера, надничайки зад пълнички или мършави гърбове.

Публиката в залата беше наредена в прави, но малко неясни редици, напомнящи напредващи войнишки колони, гледани през мъгла.

„Великолепна е! — мислеше мисис Колендър. — Това преобразяване е просто невероятно… и все пак, тази девойка криеше отдавна в себе си тия качества.“ А един вътрешен глас повтаряше: „Ще победиш. Тя е отлична стръв. Ще сполучиш. Ще постигнеш това, което желаеш, ако упорстваш и бъдеш разумна.“

В неясните редици долу седеше Хети Толивър в нова рокля, избрана от Елен. Едра, властна, напомняща своенравна херцогиня, тя седеше редом с мис Оджилви в моравата тафтена рокля с корали и скъпоценни камъни, прибрала редките си коси в своята някогашна моминска прическа. Те седяха една до друга като орел и врабче, почти треперещи и готови да се разплачат от вълнение.

Най-после, когато Елен зае мястото си пред пианото и удари първите акорди, Хети не можа да издържи повече. Тя се наведе към непознатата дама от другата й страна, жена с подстригани коси и слънчобран в ръка, и й каза победоносно:

— Пианистката е моя дъщеря.

— Нима?

Концертът започна.

Хети искаше да каже това на всички — на редиците непознати, потънали сега в полумрака.

В края на редицата Чарлс Толивър притвори очи и се плъзна неусетно до границата на съня и съзнанието — една несвойствена област, където всичко е обвито в розова мъгла, през която музиката долиташе глухо до него. Той си представяше, че е все още в бедната всекидневна, където Елен свиреше намръщено на рояла. И се почувства щастлив.

Робърт, който не беше никак музикален, се чувстваше неудобно и не одобряваше голямото деколте на сестра си. Робърт беше „пуритан“; приличаше на дядо си Бар — „Гражданина“.

Дядо Толивър Вечния не се виждаше нийде. Оставили го бяха вкъщи, защото не можеше да се предвиди как ще се държи в такъв случай. И никой не дръзваше да се изложи на подобна опасност.

* * *

В съзнанието на Хети, седнала в полумрака на голямата зала, не можеше да мине и мисъл дори за неуспех. Нима не свиреше нейната Елен, момиченцето й, което бе държала някога на коленете си, застанала сега на престол пред множеството, заслушано с притаен дъх в нейната музика? Тия хора, насядали около нея, биха могли да станат и да си отидат; за Хети вечерта би била все пак неоспорим успех, непризнато от хората тържество. Обаче публиката не си отиде; напротив, всички седяха, леко наведени напред или облегнати с притворени очи на столовете си, омагьосани както от съвършенството и изискаността на новата музикантка, така и от самата музика.

Застанала в дъното на голямата зала, Ребека разбра това. Тя знаеше, че този успех е отчасти неин; защото тя именно ги бе хипнотизирала. Вечерта щеше да остане наистина незабравима. И тя чувстваше, както Хети, с всяка своя фибра вълненията на омагьосаните слушатели — хора от богати домове, слушали за Лили Бар от своите близки в Европа, или жители на предградията, които щяха да се втурнат неистово към последния влак за дома си, бедно облечени младежи, като онзи, седнал до Хети, борещи се може би отчаяно сега да се издигнат, както се бе борила някога и самата Елен, до същата обляна в светлина сцена. Те слушаха, омагьосани от звуците, от гения на едната и от хитростта на другата. И двете ги бяха завладели, поне засега.

Сълзите започнаха да се леят най-после по бузите на Хети, капнаха на зачервените похабени от работа ръце, скрити в скъпи и неудобно тесни ръкавици.

Ръкоплясканията се понесоха в мощни вълни, отвличайки я с грохота на буен прилив, в който се чу тихият глас на мис Оджилви:

— Кой би повярвал в това?

Най-после, когато заглъхна и последният акорд на последния номер, гръмнаха нестихващи овации, които не се прекратиха и след многократната поява на жената в тъмночервената рокля върху обляната в светлина сцена. Лили Бар бе принудена да седне отново пред пианото и тълпата, застанала права до самата сцена, стихна и зачака… всички — жителите на големите домове и на тези из предградията, младежите с извехтели дрехи и обуща. А във въздуха се разнесе шепот от весели звуци, съчетани в ритъм, който беше по-стар от всички тук. Защото Лили Бар (или може би Елен Толивър) им свиреше сега „Прекрасния син Дунав“. Това не беше простичкият валс, който Хети свиреше понякога на органа в бащината гостна, а чудновата, великолепна мелодия, неизказано прекрасна и фантастична под силните бели пръсти на нейната Елен.

Хети Толивър заплака, защото разбра. Сякаш Елен — надменната, мълчалива Елен — бе захвърлила ненадейно своята някогашна безмълвна гордост, станала бе красноречива и всички прегради се бяха сгромолясали като йерихонските стени. Хети Толивър разбра. Дъщеря й говореше сега на нея, пред бездната на изминалите години, през стотиците стени, които се издигаха между тях. Това беше наградата й. Тя разбра и се разплака пред внезапното откриване на тайнствената нишка, която минаваше през целия й живот. Това тържество, тази красота и величие водеше началото си много отдавна, от органа в гостната на стария Джакоб Бар.

Когато залата светна и Хети, изтривайки очи и оставяйки ръката си в тая на мис Оджилви, можа да погледне наоколо си, тя видя с ужас сред навалицата пред сцената една поизядена от молците шуба и едно познато лице. Вечния дядо Толивър! Той бе дошъл най-после съвършено сам, както бе живял винаги. Застанал пред сцената с малко наклонена, костелива глава, той надничаше през очилата със стоманени рамки към своята блестяща внучка.

Хети помисли сега победоносно: „Тоя мръсник ще види най-после, че дъщеря ми е велика. Че се е прочула. Ще разбере колко добра майка съм била“.

Но радостта й беше малко помрачена от чувството, че Елен принадлежеше малко и на него… с тия свои черти, които майката не бе успяла никога да разбере. Днешното тържество беше толкова тържество на дядото, колкото и на майката.

— Браво! Браво! — извика той със слабия си глас, сякаш беше още младеж, който слуша концерта на Лист пред една публика от чужденци.

* * *

Загледана към залата от своята ложа, Терез Колендър дочака края. Тя изпрати с колата си мисис Мелинсън, нейно благородие Ема Хауксби, Езическия апостол, Уикхъм Чейз и невзрачния стар ерген, като поръча на шофьора да се върне след това за нея. И поглеждаше надолу с лорнета си, пълничка и самоуверена в своите зибелини и потъмнели бисери, малко замаяна като всички присъстващи, но запазила все пак достатъчно самообладание, за да може да се интересува от лицата в салона. И тя забеляза между тях необикновената фигура на един мършав старик в шуба, който стоеше малко настрана от другите, с победоносна усмивка, набръчкала още повече съсухреното му лице.

Терез Колендър беше в добро настроение, защото по време на концерта се бе случило нещо, което бе изтълкувала като добро знамение със своето непобедимо суеверие. По средата на програмата, когато сцената бе обсипана с десетки букети (повечето поръчани от Ребека Шьонберг), Терез видя, че Лили Бар се наведе и избра един голям букет от жълти рози, изпратен от самата нея. Това беше знамение. Дори ако би имало някакво съмнение в самото съзнание на Терез, то изчезна веднага. Елен не можеше да не избере този букет. И Терез бе сигурна сега, че ще сполучи.

Зад сцената, където отиде след заглъхването на шума в залата, тя намери Елен, заобиколена от шумно множество, в което беше и старият Сансон, много отслабнал и пребледнял откакто не бе го виждала. Тук беше и една необикновена и властна жена, едра и красива, със съвсем нови бели ръкавици, които й бяха сякаш неудобни; до нея — една дребна стара мома със смешна рокля от морава тафта, украсена с коралови накити. Тия две жени бяха застанали до пианистката, едната горда и усмихната, другата малко изплашена, като безпомощно птиче.

Всичко това беше крайно трогателно. Терез остана в края на множеството, докато всички се пръснаха постепенно, с изключение на едрата, красива жена и дребничката стара мома в моравата рокля. Тогава пристъпи напред и разбра веднага, че Елен я позна.

— О, мисис Колендър! — каза студено тя. — И вие ли сте тук?

Терез не каза, че концертът е бил великолепен. Тя знаеше, че е неуместно да добавя нова похвала към получените досега. Каза само:

— За пръв път ми се удава случай да ви чуя. Знаех, че това ще стане някой ден… Помните ли, че ви казах това?

Погледът на Елен казваше: „Вие ме забравихте с години. Но сега, след като се прочух и направих пари, всичко се промени, както изглежда“. После загъна черното си палто над тъмночервената рокля, сложи ръка на рамото на едрата красива жена и каза:

— Това е майка ми, мисис Колендър…, а това е мис Оджилви, първата ми учителка по музика.

Мисис Толивър погледна подозрително Терез, а мис Оджилви се поклони.

— Дойдох да ви поканя на вечеря — каза мисис Колендър на Елен. — Ще изпием по чашка шери, ще хапнем по някой сандвич и ще си поприказваме. Аз се прибрах вече тук.

Във въздуха се почувства за миг приближаването на буря. Виждайки, че дъщеря й се изплъзва от нея, Хети погледна с явна враждебност новодошлата. Но загуби борбата, защото Елен каза най-после:

— Да, ще дойда за малко — после се обърна към майка си и добави: — А вие с мис Оджилви идете в Риц. Аз ще ви намеря там. Ребека е поръчала вечеря.

Но борбата бе спечелена не от Терез Колендър, а от човек, който не беше тук. От един мургав мъж, чието съществуване Хети Толивър и не подозираше дори.