Луис Бромфийлд
Пътят към славата (7)

7

Дойде и коледната ваканция; Толивърови продадоха и последния си кон и се явиха със смели и равнодушни лица пред обществото. Елен, продължавайки да живее с тайните си мисли, очакваше пристигането на братовчедка си Лили, уверена, че Лили ще може да й даде някакво разрешение. Тя не спореше вече с майка си. Напротив, затваряше се в мълчанието си, а ако заговореше, говореше кротко и любезно. Позволяваше да я глезят и да й се възхищават, така че мисис Толивър, винаги оптимистка, мислеше, че Елен е забравила или се е отказала от неспокойните си блянове, и беше доволна.

Но девойката прекарваше по цели часове пред пианото в неуморно свирене, сякаш музиката облекчаваше неспокойния й дух. Понякога започваше да свири така буйно и пламенно някоя полонеза, че бурните й звуци отлитаха до тишината в самотната стая на дядо Толивър. В такива минути старецът прекъсваше четенето, пускаше книгата да се плъзне на пода и оставаше неподвижен в стола люлка, заслушан с клюмнала глава и радостно, танцуващо пламъче в погледа. Той слушаше така с часове, като си бъбреше понякога в полуглас:

„Тази моя внучка таи в себе си нещо неподозирано, нещо рядко и безкрайно ценно!“

Когато музиката най-после заглъхваше, замирайки в мазилката на стените, които затваряха изгнаническия му мир, той се отпускаше с тих смях и започваше да се люлее, отначало бавно, а след това все по-бързо и по-бързо, докато потъне най-после в пороя от остри и лукави мисли, които летяха в старческата му глава.

„У нея има нещо, което никой не разбира… Само аз зная това. Но те ще задушат тази дарба. Ще я мачкат, докато я смъкнат до своето равнище. Зная… Зная… Нали слушах в Париж Лист, на върха на славата му. Ами Рубинщайн? Те ще я удушат, ако могат, със своите дребнави хитрости и измами… Те са дребни, по-дребни от праха, и ще се опитат да я смъкнат до себе си… Девойчето не подозира това… Никой не му е казвал колко струва… То не знае каква сила крие в себе си. Те няма да го оставят никога свободно. Ще прережат крилата му. Прерязвали са крилата и на по-големи от него…“

Старецът се връщаше към четивото си, с порой от прекъсван жлъчен смях.

„Но моите крила не можаха да прережат. Не можаха, защото аз не живея в техния свят. Не могат да се доближат до мен, за да ме хванат. Не могат да хвръкнат толкова високо…“

Люлеенето се забавяше постепенно, докато столът заставаше най-после неподвижен и набръчканата ръка се протягаше да вземе тежката книга. Последните звуци на бурната музика замираха долу и най-после тишината започваше да се нарушава отново само от далечните викове на децата, които играеха по улиците, и от едва чутото мърморене на стареца…

„По-добре, че не знае… Не би имало никаква полза, ако знае… Само би страдала повече… и би им дала възможност да я разкъсат къс по къс, нерв по нерв…“

Люлеенето се подновяваше, докато в стаята се стъмваше съвсем, и старецът станеше в отговор на силното почукване по вратата на стълбището, за да се размърда и запали петролната лампа, та да може да отиде до таблата с храната, оставена от сина му, от господин Толивър, пред прага на килията му. В тази таванска стая нямаше осветление; дядо Толивър беше товар за семейството от много години вече. За да се прокара осветление в стаята му, би трябвало да похарчат двадесет долара; а от десет години вече той не бе изработил нищо друго, освен покрити с птичи крачета късчета хартия, подредени в чекмеджетата на писалището.

* * *

По това време дядо Толивър се увери, повече по някакъв смътен инстинкт, отколкото по каквото и да е сношение с хората извън килията му, че държанието на неговата внучка дразни гражданите. Вярно е, че той дочуваше понякога откъм кухнята откъслечни упреци, отнасяни към килията му през вентилатора… Странни забележки, които идваха като че от небесата, но свързани едни с други, даваха една свързана мисъл. Упреци за упорство, мълчание, тайнственост, отправяни от една майка, копнееща за доверчиви изповеди, към дъщерята, способна само да мълчи. Те бяха зле подбрана двойка. Старецът разбираше това с някакво злобно задоволство, защото качествата, които майката не можеше да разбере у дъщеря си, бяха преминали у девойката от дядото. Това беше нова бележка, вписана в дългогодишната борба между дядо Толивър и снаха му; бележка, вписана от самата природа в тази непрекъсната борба между два противоположни темперамента.

Той не можеше да знае, че и жителите на града укоряват Елен. Не можеше да знае, че според тях тя би трябвало да дава уроци по музика, за да помогне малко на едно надменно, но фалирало семейство. Но бе успял да го узнае по своя неземен начин на узнаване на света; и беше доволен от това, което бе узнал. В тази непристъпна и недоверчива самота сърцето му се топлеше от мисълта, че има съюзник. Врагът отвличаше неутралната Елен на своя страна; а в неговото ледено сърце се лееше капка по капка топлотата на необичайното съчувствие. Дядо Толивър не възнамеряваше да й даде някаква дейна подкрепа; такова нещо не можеше да се очаква, защото дядо Толивър бе открил още преди половин век колко е глупаво да се намесваш в хорските дела.

Той се засмя тихо и зачете с чувство на тържествуващо отмъщение „Упадъкът и падението“.